Въображаемите добродетели. Разликата между потиснати и изкоренени страсти

Автор: Йоан Корнаракис

Не само сред светските християни се случва да се подхлъзват във въображаемата християнска идентичност, но и в пространствата на монашеската аскеза и живот и, защо не, и в онези аскетически пространства на пустинята, където духовната борба и аскезата трябва да се отличава с чистотата на тяхната евангелска прозрачност. И там въображението определени пъти изменя аскетическото самосъзнание на духовния подвижник и той се хлъзва в лицемерието, в изработването на външната маска.

Добродетелта или харизмите изискват усилие и тежка  борба, за да станат преживяване-опит на евангелска чистота.  Там, където самомнението и тщеславието и гордостта успеят и проникнат в духа на монаха или на подвижника, неговото подвижническо усилие се лишава от светодуховната автентичност на евангелския етос.

В древните Патерици срещаме разкази, в които монашеската или аскетическа борба се изопачава в възможности за лично удовлетворение на желанията и амбиции, които издигат подвижника над неговото реално Aз, във въображаемия картина на харизматичния или вече осветения добродетелен и просветен подвижник. Следват няколко такива примери.

Някога трима монаси посетили един старец в неговия скит, за да говорят с него и да получат духовна полза.

Единият от тях казал:

– Авва, научих наизуст Стария Завет.

– Изпълнил си въздуха с думи – му отговорил старецът.

Вторият му казва:

– Аз, авва, преписах Стария и Новия Завет, за да ги имам винаги с мен.

И ти – му казал старецът – си изпълнил с листи чекмеджетата на скрина си.

И третият, на свой ред, казал на аввата:д

– Аз ядох суха храна толкова много време, че в печката ми поникна трева.

– И ти –  му отговорил старецът- си прогонил от килията си страннолюбието.

И тримата монаси не се подвизавали да придобият евангелските добродетели. Поискали да вършат някакво дело, което задоволявало тяхното тщеславие. Отговорите на стареца навярно пробудили техния дух и те разбрали, че всички тези дела, които правили, се предшестват от усилието за тяхното усъвършенстване в добродетелни дела и духовно преуспяване.

Една подвижница се запознала с един старец, който притежавал духовна разсъдителност, и поискала да разбере дали води правилно нейната аскетическа борба. Тя му казала:

– Отче мой, до днес постих 200 недели. По шест всеки път. Оставях напълно гладна в течение на шест дни и през останалите шест ядях обичайната храна. Четох и научих наизуст целия Стар и Нов Завет. Искам да ми кажеш сега какво не ми достига и да допълня моето правило.

– И какво придоби с всичко това? Стигна ли дотам да смяташ обидите срещу теб за чест и благословение?

– Не – отвърнала  подвижницата. – Не съм стигнала до този момент на аскетическа добродетел.

– Стигна ли до там щетите, която другите ти причиняват и те лишават от нещо твое, да го разглеждаш като придобивка? Непознатните хора да ги гледаш като роднини по плът? Бедността като презадоволеност?

– Ни най-малко – отговорила и на тези въпроси подвижницата.

– И тъй – отговорил старецът – не си постила колкото седмици смяташ, нито си чела Стария и Новия Завет. Никаква полза не си получила от всичко това, което си правила. Само себе си подиграваш в твоята аскетическа борба. Върви да поработиш върху себе си, защото за твоето аз нищо не си направила.

Един старец се подвизавал петдесет години без да яде хляб и без да пие вино, само много рядко. След като стигнал до безстрастие, си казвал: „убих блудството с моята аскеза, победих сребролюбието и тщеславието“.

Когато преп. авва Авраам бил известен, че този старец казал тези думи, го посетил и му казал:

– Изрече ли тези думи?

– Да – отговорил старецът.

– Я ми кажи –  попитал авва Авраам –  внезапно влизаш в килията си и намираш върху рогозката си една жена. Можеш ли да помислиш, че не е жена?

– Не, разбира се – отвърнал старецът- но ще се боря срещу помисъла да не я докосна.

– Следователно страстта не е била убита в теб, а живее в теб –  казал авва Авраам. – Просто е вързана, защото я потискаш в теб.

Авва Авраам продължил да пита стареца:

– Както вървиш по пътя, виждаш камъни и различни черупки и посред тях злато. Можеш ли в твоята мисъл да изравниш стойността и естеството на златото с низките неща?

– Разбира се, че не – отговорил старецът –  но ще се боря срещу помисъла да не взема златото.

– Ето – заключил авва Авраам –  че и тази страст живее в теб, но и тя е вързана, тоест е потисната.

След като казал това авва Авраам, попитал отново:

– Внимавай, сега, за да ми отговориш и на следното: казват ти за двама братя, че единият те обича, а другият те мрази и злослови; ако и двамата те посетят, ще покажеш ли еднакво душевно разположение и към двамата?

– Разбира се, не – отвърнал старецът, – но ще се боря с помисъла ми, за да се погрижа и да сторя добро на брата, който ме мрази.

Следователно – казал авва Авраам – и тази страст е жива, както и другите. Само е вързана. Така става очевидно, че подвижниците са потиснали страстите, но в тях те остават живи.

Един старец каза: „Мнозина неуки в духовните неща мислели, че стигнали до безстрастие, докато душевредните страсти още съществували в тях, и тялото им не било напълно чисто от греха. Случва се да имаме безстрастие в тялото ни, докато в сърцето ни царят беззаконието и порокът“.

Преп. Макарий Египетски описва картината на въображаемия християнин, като отбелязва, че определени християни може до известна степен да бъдат причастни на благодатта, но в тях още да съществува порокът, който лукаво не явява своето присъствие, а остава непреведен в действие, за да накара онзи християнин да смята, че се е очистил от греха и да се хлъзне в самомнението, казвайки за себе си: „Аз съм съвършен християнин!”. И ако той не полага грижи и не се бори срещу греха, грехът по скрит и разбойнически начин го хвърля „в преизподнята на земята”. Предизвиква неговото голямо падение.

Въображаемият християнин има вкус от някои благодатни преживявания, които го уверяват, че е добър християнин и чувства самодостатъчност в духовния живот. В това състояние той подценява някои свои падения, тъй като чрез чувството, че е  – разбира се, не съвършен – но винаги един добър християнин, намира покой в едно удобно пространство на своето въображение. В това пространство биват изтласкани неговите падения и остават в несъзнателната част на психиката му, докато грехът не ги събуди и насочи срещу него.

В други светоотечески текстове виждаме единодушието на светите отци, че въображението е заблуждаващ фактор в духовния живот за онзи християнин, който се прилепва в сетивните и материални величини на живота, в материалното качество на живота и не преуспява духовно в извършването на евангелските добродетели.

Въображаемият християнин, с неговия силно екстровертен характер и двоедушие да бъде и в Църквата, и при случващото се в света, преживява във времето своето вътрешно разпадане, където „ във всичките си пътища е неуреден”  (Йак. 1:8).

превод: Константин Константинов