Свеждането на ума в сърцето и непрестанната молитва

Автор: Виталий Чеботар

Четейки Първото съборно послание до Солуняни на Св. Ап. Павел ще прочетем следните думи: “Непрестанно се молете.” (1 Сол. 5:17)[1]. Как трябва да бъдат разбирани тези думи? Какъв смисъл се влага в тях?

Месалианите[2], например, буквално изтълкували горепосочените думи. Те учат, че монасите трябва непрекъснато да се молят и нищо друго не трябва  да правят, “не бива да градинарстват, готвят, мият, чистят своето помещение, или да отговарят на писма”[3], дори сигурно и да се хранят.

Разбира се, Св. Православна Църква не приела и осъдила месалианското учение за непрестанната молитва, тъй като физически не е възможно един монах денонощно само да се моли. Освен това, ако в един манастир всичките му обитатели се отдадат на молитви, то как и с какво ще се издържат и т.н.

Как разглежда този богословски въпрос Св. Православна Църква? Какво е мнението за  непрестанната молитва на св. Отци и учители на Църквата? Отговорите на тези въпроси ще се опитам да изложа в настоящата беседа.

Авва Луций в отговора си срещу вече споменатото по-горе месалианското учение казва, “че не е възможно да работиш и да се молиш в едно и също време”[4] Във връзка с това той дава един добър съвет: по време на работа монасите трябва многократно да повтарят една “кратка и проста молитва”[5]. По-нататък авва Луций разкрива същината на молитвата, която се заключава в следното: няма значение колко дълго се молиш, а в какво състояние се намира човек по време на молитва. И съгласно препоръката на  авва Луций, относно честото повтаряне на кратка молитва, молещият си придобива вътрешно молитвено състояние. И всеки следващ път той все по-лесно и по-лесно се намира в това молитвено състояние. Съсредоточава се  и се концентрира по време на молитвения процес, успява в по-голяма или в по-малка степен да контролира мислите си и да мисли само за молитва. Така постепенно, ако може да се каже, настъпва хармония между разума и сърцето.

Св. Василий Велики пише за молитвата: ”Молитвата е прошение за нещо благо, което вярващият принася на Бога. Но ние не ограничаваме това „прошение”само до казаното от молитвените думи… Не бива да изказваме молитвата си просто в срички, но по силата на молитвата трябва да се изразява в моралния подход на душата ни и в добродетелните дела, извършени на протежение на живота ни… Така се молим непрестанно – не като предлагаме молитвата в думи, а като присъединяваме себе си към Бога през целия си живот, така че животът ни да се превърне в непрестанна  и никога непреставаща молитва”[6]. Така, изхождайки от думите на този кападокийски отец, св. Православна Църква разделя молитвата на три части или етапа:

1. устна;
2. умна (nous);
3. сърдечна (или по-точно, на ума в сърцето)[7].

Как е необходимо ние, православните християни, да разбираме тези молитвени етапи? – Устната молитва, това означава, че и при изричането или четенето на молитвата молещият се не бива да се разсейва, да мисли за други неща, а да се концентрира върху молитвата. Защото разсеяното молене води само до механична молитва. След това идва умната молитва, т.е. молитвата достига до ума, молещият се вниква в думите, в съдържанието, в смисъла на молитвата. И третият етап е сърдечната молитва. Тя се постига тогава, когато умът и сърцето се съединяват, сливат се в едно цяло, тогава настъпва, както вече бе споменато, хармония между сърцето и ума. Сърдечната молитва е най-близка до непрестанната молитва. Така например за св. Исаак Сириец тя е “молитва на Св. Дух вътре в нас”[8].

Много светци са постигнали сърдечната молитва и тя “се е превърнала в съществена част от тях самите”[9]. Тук обаче е необходимо да се отбележи че сърдечната молитва се постига с усилия и след продължително време, защото тя “е дар от Бога”[10]. Но има случаи, когато тя се постига и за кратко време. За пример за постигането на сърдечната молитва за не толкова продължително време могат да бъдат посочени св. Силуан Светогорец, Валаамския светец Агапий. Също така имало случаи, когата през целия си живот монасите така и не получавали дара на непрестанната сърдечна молитва.

В заключение, относно православното учение за непрестанната молитва, искам да приведа думите на св. Никодим Светогорец,  поместени в книгата на еп. Калистос Уеър „Тайнството на човешката личност“: “Когато апостолът ни заповядва: “Непрестанно се молете”, той има предвид, че ние трябва да се молим вътрешно, с ума си: и това е нещо, което можем винаги да правим. Защото, когато сме заети с физическа работа или когато вървим или сядаме, когато ядем или когато пием, ние можем винаги да се молим с ума си и да практикуваме вътрешната молитва, истинската молитва, която е угодно Богу. Нека се трудим с тялото си и да се молим с душата си. Нека външното ни Аз да извърши физическата работа, и нека вътрешното Аз бъде принесено изцяло и напълно на служба Богу и никога да не отслабва в духовния труд на вътрешната молитва”[11].

Всеки християнин, независимо дали той е монах, свещенослужител или обикновен мирянин, е необходимо да се моли, защото “молещият се човек работи със своето сърце, с молитвата той преобразява душата си, изпълва я с духовно съдържание и красота, и като усъвършенства самия себе си, влияе благотворно и на другите”[12]. Защото “молитвата е беседа на човешката душа с Бога, тайнствен разговор с невидимия наш Небесен Баща”[13] Защото “молитвата е общение и сливане на човека с Господа. Молитвата е като мост, по който човекът преминава от своето плътско ”Аз” , с неговите съблазни, към духовното – с  неговата свобода. Молитвата е отбранителна стена пред тъгата, секира против отчаянието: тя унищожава унинието и обуздава гнева. Молитвата е храна за душата и просвещение за ума. Тя внася в настоящето бъдещата радост. В сърцето на този, който искрено се моли – още сега, в настоящия момент, преди страшния съд – молитвата е съдия, съд и престол”[14]. Затова православният християнин е необходимо да се моли, защото “молитвата е въздух за човешкия дух, без нея човек не може да диша и да живее. Който не се моли, в него няма признаци за духовен живот – той е духовно мъртъв човек”[15]

Използвана литература:

1. Уеър, Калистос Диоклийски епископ, Тайнството на човешката личност. Исихастки студии., Сдружение “Св. Албан и св. Сергий”, София, 2002 г
2. Колиандер, Тито, Пътят на подвижниците, изд Праксис, ВТ, 2000 г.
3. Молитвеник, издава Пловдивска св. Митрополия, Пловдив, 1996 г.

[1]  Калистос, У., Диоклийски еп., “Тайнството на човешката личност. Исихастки студии”., Сдружение “Св. Албан и св. Сергий”, София, 2002 г., с. 252.

[2] Месалианите – аскетическо движение, разпространено в Сирия и на други места в Близкия Изток в края на 4-ти и 5-ти в. Името “месалианин” на гръцки език “евхит” – означава именно “онзи, който се моли; и месалианите (поне така твърдят техните критици) тълкуват Павловото  предписание с безкомпромисна букваличност. Пак там, с. 252.

[3] Пак там, с. 253.

[4] Пак там, с. 258.

[5] Пак там, с. 258.

[6] Пак там, с. 259.

[7] Пак там, с. 259.

[8] Пак там, с. 260.

[9] Пак там, с. 260.

[10] Пак там, с. 260.

[11] Пак там, с. 262.

[12] Колиандер, Тито, Пътят на подвижниците, изд Праксис, ВТ, 2000, с. 67.

[13] Молитвеник, издава Пловдивска св. Митрополия, Пловдив, 1996 г., с. 5.

[14] Колиандер, Тито, Пътят на подвижниците, изд Праксис, ВТ, 2000, с. 65.

[15] Молитвеник , издава Пловдивска св. Митрополия, Пловдив, 1996 г., с. 10.