– Отче Михаиле, разкажете кои са основните етапи на духовния живот?
– Да, както и на теб о. Аркадий ти e обяснявал в Псково-Печьорския манастир, никой няма да се спаси без смирение. Запомни, че до края на живота ще изпадаш в греховете, тежки или леки, ще се гневиш, ще се хвалиш, ще лъжеш, ще изпадаш в тщеславие, ще обиждаш другите, ще проявяваш алчност. Ето това съзнание ще те държи във смирено състояние. Тук няма с какво се гордееш, когато всекидневно съгрешаваш и обиждаш ближния си. Но за всеки грях има покаяние. Извършил си грях, покай се, пак извърши грях – пак се покай, и така до края на живота. Ако го направиш, никога няма да се отчайваш, и постепенно ще придобиеш мирен дух. Затова е необходимо да се пазиш от помислите. Те биват добри, безразлични и лоши. Никога не приемай лошите помисли. Когато се появи внушението, веднага го пресичай с Иисусовата молитва. А ако започнеш да го разглеждаш, то ще се залепи за теб и ти ще се заинтересуваш от него. То ще те очарова и ти ще се съгласиш с него и ще се замислиш как да го извършиш, а след това ще го извършиш – ето ти и грехът.
Но има някои мисли, които изглеждат невинни, но довеждат до най-големи изкушения и тежки грехове. Разказаха ми, че в Уфимския женски манастир имало някаква прозорлива старица, а духовникът в този манастир бил много добър, овдовял свещеник на около шестдесет години. И веднъж, лягайки да спи, си спомнил как преди тридесет години, когато съпругата и децата му са били все още живи, той приспивал децата. И изпаднал в умиление. А след това си спомнил за жена си и мислите се отклонили в погрешната посока. И така, той прекарал нощта в молитви и поклони, такова е било изкушението. На сутринта старицата го извикала при себе си и го попитала: „Какво е станало с Вас, отче? Нечистите сили около вас се навъдиха като мухи”.
Духовникът откровено призна: „Ето къде могат да ни доведат мислите, които първоначално изглеждат добри“. Психиатрите говорят за психоанализа и за други неща, но как да разбереш всичко това, кое е добро и кое не е. И затова, непрестанно викай към Господа: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешника”. Св. ап. апостол Павел казва, че който изповяда, че Христос е Син Божий, и постоянно се обръща към Него – ще бъде спасен. Ето ти, Сережьонка, упражнявай се, колкото можеш в Иисусовата молитва, и постепенно ще стигнеш до умиротворение, а белег за това ще бъде дълбокият мир в душата ти, неописуемото спокойствие.
– А след това, какво следва, отче Михаиле? – попитах стареца.
– Ето какво. Има два вида безмълчание: Първият вид е мълчанието. И това не е лошо, поне другите не съблазнаваш и не ги обиждаш. Но това не е достатъчно. Отците-пустинници казваха, че отшелникът, който съди в пещерата си, и никой не вижда, прилича на аспида, скрила се в леговището си и пълна със смъртоносна отрова, която, ако си спомни за обидите, които са ѝ сторили, започва да се ядосва. Вторият вид безмълвие е вътрешното безмълвие. За него същите отци казвали, че има старци, които говорят от сутрин до вечер, намирайки се постоянно в безмълвие, защото те нищо не казват, което не би било полезно за другите и за самите тях. Това е вътрешното безмълвие.
Ето това гледай да постигнеш, Сережьонка. А когато го постигнеш и ще спреш да съдиш другите, тогава се изправи и благодари на Господ, Който ти оказа такава голяма милост. Тогава ще бъдеш близо до хората, които са чисти по сърцето. Ти знаеш, че само чистите по сърце ще видят Бога. Впрочем, за другите има и друг път, пътят на благодатните сълзи. Това не са тези сълзи, които имат всички, когато им се трогнат сърцата от загубата на близки хора, от четене на книги, от слушане на някакви истории и т.н. Благодатните сълзи се леят като ручей, и това продължава непрестанно две-три години. С тези сълзи изгарят като с огън всичко нечисто и в душата настъпва голямо умиротворение и тя започва да вижда Бога.
– Отче, а какво значи, да видиш Бога? Това метафора ли е, или нещо друго?
Отец Михаил внимателно ме погледна и се замисли:
– Разбира се, „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан. 1:18). Още е казано: „Херувимы и серафимы, предстояще Богу, лица закрывающее” (от молитвите на евхаристийния канон – бел. ред.). Бога, същността на Бога, ние не само не можем да видим, но не можем и да Ги разберем. Но ние можем да виждаме славата на Бога, чудотворната и неизказаната Таворска светлина, която са видяли трима избрани апостоли на планината. Ето също тази светлина видял Мотовилов, когато разговарял със Св. Серафим. Това е слизането на Св. Дух, Царството Божие, придобило сила. Същото видял и св. Тихон Задонски, още преди да стане епископ. Удостои се да го види и игуменът Антоний Путилов Оптински и Малоярославски, още когато е бил юноша. Аз не говоря за виденията на Св. Симеон, Нови Богослов. Малцина се удостояват да видят тази светлина.
– Кажете ми, отче, дали днес има подвижници, които ще са виждали тази непристъпна светлина?
– А защо да няма? Предполагам, че има такива подвижници. Но, защо ме питаш за това? След като вярваш, че те са виждали тази светлина, защо трябва да знаеш нещо повече за това? Блажени са онези, които са не видели, а са повярвали. На Мотовилов била му дадено да види тази светлина, като „уверение”.
– А какво е това, отче Михаиле?
– Ето какво се разказва в една история за сибирския старец Даниил Агинский, когото дълбоко почитал преп. Серафим Саровски: „Една заможна сибирка била духовно закърмена у стареца Даниил, почувствала, че има голямо желание да стане монахиня. Тя обиколи много женски манастири в Русия и Сибир, но не знаяла кой от тях да избере. Тя дошла при о. Даниил и го помолила да ѝ каже в кой манастир да отиде. А той ѝ отговорил:
„Ако ти кажа в кой манастир да отидеш, а той няма да ти хареса, след това ти ще кажеш: никога не бих дошла в този манастир, но този старец ме посъветва. И ще се сърдиш на мен, и ще бъдеш недоволна. Продължавай, обаче, да търсиш, и когато намериш това, което ти трябва, сърцето ти ще се развълнува и така ще бъдеш сигурна в избора си”. Така и стана. Когато тази сибирка влезе в Иркутския девически манастир, сърцето ѝ се развълнува и остана там, а по-късно тя стана игуменка Сузана”.
Твоето призвание Серьоженка, е същото, за което казвал преп. Серафим на игумена на Надеевския манастир Тихон: „Тази добра дума падна на край пътя, между тръните, на камък, в добра почва. Нещо ще изникне и ще донесе плод стократен”. И ние трябва да се стараем да постигнем спокойствието на духа. Защото в метежен дух не може да има добро. А когато се успокоиш, станеш умен, то много неща ще направиш. Казах ти за вътрешното безмълвие – това е истински затвор и аскетизъм, а Иисусовата молитва е неспиращо служение на Бога в сърцето, където е Божието царство, разбираемото право, тя ти помогне във всичко.
(Из книгата: Сергей Большаков „На высотах духа. Делатели молитвы Иисусовой в монастырях и в миру”, 1991 г.)
превод от руски: Виталий Чеботар
Храм Свети цар Борис 