Автор: о. Харалампос Пападопулос

Настъпват моменти, в които молитвата се губи, както изворът, който те е освежил и сега земята жадно го поглъща. Не намираш думи в теб. Понякога губиш дори разположението да говориш с Бога. Това обаче не трябва да ни ужасява, защото такава е човешката душа и целият ни живот. Едно вълнуващо се море – веднъж неговото затишие услажда погледа ни, а друг път вълните му плашат сърцето ни. В онези момент, в които всичко изглежда трудно и вяло, и навярно сме на предела на нашето търпение  и издръжливост сред скръбта, нека се научим да бъдем искрени в нашата връзка с Бога.

„Да, Боже мой, нямам желание за молитва, нито дори да Ти говоря. Чувствам, че имам копнеж към Теб, но съм толкова уморен и толкова хладен, че не намирам думи в мен. Навярно и не искам. . .”

Тази искреност, това мълчание, признанието, че „не мога, не чувствам, че преминавам през дълга нощ“, без вини за това, без да извинявам или задушавам себе си – колкото и да ви се струва странно и парадоксално, е молитва. Защото молитвата е искрен и жив диалог с Бога. Бог винаги търси искреността на нашето Аз, за да се свърже с нея. Не нашата роля или маска. Автентичността е земята, върху която процъфтява връзката с Бога. Да можеш да Му кажеш, че Го обичаш със същата свобода, с която би Му казал, че се оплакваш от Него. Да имаш жажда да Го преследваш и друг път да оставяш на Него всяка инициатива на вашата любов…

превод: Константин Константинов

Реклама