Човекът като екстатично битие и свещеник

Сътворен по Божия образ и подобие, човекът е битие динамично и екстатично и не просто като начин на функциониране в един външен и формален план, ами като същностна, екзистенциална вътрешна нужда на самата му личност и битие. Човекът изпитва първична жажда и необходимост да обича, да се разкрива за друг, да приема другия у себе си и сам да бъде приеман и споделян от друг. Да се самоотрича в името на другия и заради него, а от него и у него същото за себе си да вижда и усеща. Този процес в същността си е „разширяване на себе си” и на своята личност, целящ постигането на другия, това разширяване е съпътствано със страха, даже с ужаса, че ще се изгубиш (погубиш), понеже човек е привикнал да живее в категориите на „време, пространство и материя”, извън тях не е в състояние „да види себе си”.

Това е „природна” нагласа – страх да не би да се „разтвориш”, да се слееш и разлееш в непознатото, обезличавайки се, ако „напуснеш себе си” и се отречеш от егоизма си да събираш всичко за себе си и около себе си, оставайки сам затворен – прибран изцяло в притежанията си и себеусещането. На нея се противопоставя в самия човек една неистова жажда, копнеж да достигнеш чрез себе си друг, да включиш и приемеш в битието си личностно другия. Това е в същността си човешката екзистенциална драма, това е неговото лутане „извън Бога”, което наричаме Грехопадение. Сътвореният да живее за другия и чрез другия човек, се страхува да живее според собственото си предназначение и цел и същевременно е нещастен в тоя свой избор „да не бъде себе си”, който е направил уж заради себе си.

Според Евангелието начинът, по който „живеят” помежду си – един за Друг и Един в Друг Лицата на Божественото Триединство – бидейки Трима, оставайки всякога Трима и различни (и различими), е да живеят и съществуват като Един в битие на пълно доверие, споделеност и „любов докрай”, като личен и вътрешен избор, подновяван постоянно. Христос-Бог, според Евангелието, Е Богът, Който Е „станал Човек” – Въплътилото се като Иисус от Назарет Второ Лице на Божията Троица. Обичайки по описания начин Другите Две Личности в Триединството – Отец и Дух Светий, Той идва сред нас, за да обича по същия начин и нас – да „възлюби своите докрай”, според евангелския израз и по тоя начин да ни завърне към основата на битието, за което сме създадени, да въдвори и да възцари тоя начин на битие в любовта с Него и помежду ни и така да ни завърне към самите себе си в Себе Си и чрез Себе Си.

Човекът е сътворен като бог на Земята, за цялото останало Творение той е „вместо Бога”, такива са и Божиите думи към него още при сътворението му в „Шестия ден” – да „владее земята и всяко същество по нея, да господарува над нея и тях”. В този именно смисъл Човек е Божия Свещеник, той свещенодейства, като в конвенционалния, общорелигиозен смисъл на думата, извършва „посредничество между Твореца и Творението”, бидейки част и от двете – той е сътворен, повикан в битие, чрез диханието Божие „лице в Лице”, според библейския разказ, но заедно с това е оформен от Бога от „глина” – пръст от земята. Т.е. според самото си „конструиране” той събира в себе си и чрез себе си „двете” – Творец и твар. Но и тука идва разликата между споменатия общорелигиозен смисъл на понятието „свещенство” и библейския му смисъл. Ако в общорелигиознен смисъл „посредничеството” на свещеника се осъществява и изразява в поредици „свещени”, но външни спрямо самата му съкровена личност действия, които касаят него самия или го правят „пригоден” за тях евентуално и само доколкото изпълнява и удоволетворява лично някои религиозни изисквания за култова чистота или такива на относителния морал, то библейският свещеник свещенодейства чрез самия себе си. Той „приема у себе си Бога” – диханието Му личностно, а обичайки и приемайки безостатъчно цялата си собствена Човечност, свързана с всичко земно и сътворено от Самия Бог, свързва двете в Богочовечество, сам той се превръща в свръзката между тварно и Нетварен, между творение и Творец. Затова и ние виждаме още в самото начало на книгата Битие как Човек е поканен да даде имената на всички животни по земята – веднага след сътворяването си сиреч, той е въздигнат като Сътворец с Бога, защото може да даде имена на творенията вместо Твореца им само онзи, който бидейки изцяло подобен Нему, познава вътрешната им, истинска същина, познавайки сам Самия Творец лично.

Тук се разкрива и мистичният – съкровен и свещен смисъл на описанието на човека в Библията като „хранещо се битие”, тъй като непосредствено след Божиите думи към него – „да се плоди и размножава”, да „господарува над земята и нейните твари”, иде Божията заповед към човека „да яде”, да се храни – първоначално с плодове, злак и зърно, а сетне, след Всемирния Потоп и Пресътворението на живота – и с животинска плът. Адам и Ева не са приканени да се хранят, за да задоволят своя нагон т.е., а защото така, в себе си, те ще свържат, ще съединят Бога и Неговото творение. Te ядейки свещенодействат. Изяждайки творението обаче, човек го съединява с Твореца Му само, ако същевременно се храни и с Бога. Думите на Христос-Господ в Евангелието гласят, че „не само с хляб ще живее човек, но и с всяко слово, излизащо от Божиите уста”. В Новозаветен смисъл хранещият се, ядящ човек, трябва да яде и от Бога – от Неговите плът и кръв, от Христовото Тяло, което ни се преподава по време на светата литургия в Потир в образ едновременно на хляб и вино, но и на Христови плът и кръв. Човек се храни с Бога и с творение заедно, това е в същината си свещенодействането му, така той ги събира, съединява в себе си, като нито той спира да бъде себе си – остава свободна и различима личност, нито творението се превръща в Бог, нито Богът става тварен – това е свободата на разширяващото се и откриващо се за Бога, за другите и за света битие в любовта, което не остава да живее в себе си и за себе си егоистично и статично, но екстатично и любовно споделя само себе си с другостта.

По време на църковното богослужение – литургията на Църквата, ние ядем и пием Бога – Неговите плът и кръв в образи и вид на хляб и вино. Това  е същевременно ядене и пиене на света – плътта и кръвта на Иисус не спират да са хляб и вино – в това чудо хлябът и виното стават плът и кръв Христови, но и остават хляб и вино. Точно както човек в любовта става споделен от другия напълно, приет от другия и в другия, като все пак остава себе си. Това ядене от нас „на Бога и на света” е всъщност сътрапезничество – ние ядем заедно с Бога – храната Му е поднасяме, въздигаме я към Него, а сетне Той ни я връща – възнася я към нас. С други думи и по друг начин казано – при това сътрапезничество творението е прието от Бога и човека, погълнато от тях в съдействие, като накрая Бог и човек се съединяват, приемат се взаимно – ние ставаме Тяло Христово и Той става част от нас, по тоя начин творението се освещава и обожествява, но никога само по себе си, а всякога чрез Личността – чрез Бога и в Бога, чрез мен и в мен.

Продължавайки да четем първата библейска книга от канона на Свещеното Писание на Стария Завет – Битие или „Книгата на Началата”, ние ще видим как човешкото свещенодействие се явява като „лайтмотив” на всяко от описаните събития. Първото, което са описани да правят Адамовите синове Каин и Авел, е да принасят жертва Богу, да свещенстват. При това те поднасят на Бога „да яде” това, с което сами се хранят, това, от което сами живеят – единият земеделски продукти, а другият животни. Бог приема жертвата на Авел, макар и все още на човеците да не е разрешено да ядат и месо от животно, но в един смисъл Той ще му я поднесе обратно, за да яде заедно с него, при бъдещото богослужение на Ной след Всемирния Потоп, заедно с което ще разреши и на човека да яде животинска плът. Богослужението на Авел остава незавършено – завършва го Ной с началото на новото пресътворение на света след Потопа, съвсем както и цялото старозаветно богослужение е незавършено до Христос, който Го завършва и изпълва чрез „новото творение” – Църквата. Т.е. смисълът на свещенодействието е яденето заедно с Бога на света, на творението – то е предоставено от Бог на Човека, за да го стопанисва (да го владее и да господства) и след като е „култивирано” от Човека, то е върнато на Бога на обща трапеза – олтар. Съвсем същото виждаме, четейки и разказа за началото на новото творение на живота след унищожението му от Всемирния Потоп. Началото на живота се поставя отново на обща трапеза – олтар, издигнат от Ной след излизането му от спасителния кораб – Ной изгаря на олтара жертвено животно, а ароматът на „печено месо” се харесва Богу. Така Бог „яде заедно с Ной” и след това събитие Той обещава никога вече да не допусне унищожението на живота на земята. В тази първа описана подробно прото-литургия на Ной, ние съзираме основния смисъл на християнската новозаветна литургия – даровете (дарени първо от Бог на Човека, а сетне предложени от Човека на Бога) се принасят „за всички и заради всичко”, според израза на литургичната ектения, те се принасят „за живота на света” – творението е ядено и изядено от Бог и Човек заедно, за да бъде оживотворено, за да живее като одухотворено и оличностено, самото то преобразявайки се, превръщайки се в икона – хлябът и виното са икона на Христовите плът и кръв – на Богочовека, а в общение и съединяване с Бога сами ние, като Църква, се преобръщаме на Богочовечество. В този смисъл Църквата е Тяло Христово.

* * *

Истинската екстатика (в любовта и заради любовта) е оставянето на себе си, но не чрез себеотхвърляне, а чрез себеразширяване – за да намериш, за да постигнеш и да се съединиш с другия, оставайки различен и различим, оставяйки и него да бъде различен и различим (като у Светата Троица), е същинска непреставаща динамика. Сам ти, сътворен от Бога като битийна динамика, по Собствен Негов „образ и подобие”, се съединяваш с друга динамика. В това неспирно движение се осъществява и възпълва битието, в това човекът открива екзистенциалното си щастие.

Светът около нас обаче, вследствие на собственото ни Грехопадение, е белязан от лъжи и измамни надежди, от илюзиите и фантазиите на човек, решил да живее в него без Бога и въпреки Бога, против корена и основите на собственото си битие. Екстатизмът на любовта ние днес леко и доверчиво заменяме с плътския и душевен динамизъм, който е в същност бягане от себе си, но нестигане никъде, а едно безкрайно кръжене. Мразейки себе си, ненавиждайки се и отвращавайки се от себе си, ние търсим и „намираме” другия и другостта не заради жажда да обичаме, а като начин да избягаме от себе си. Вкопчваме се в другия, сами объркани и обезобразени и резултатът е опит да обезличим и унищожим него – мразейки и непонасяйки себе си, самоубивайки се, няма как да не мразим и да не се опитваме да убием и унищожим другия. Христос обаче, разширявайки Се, за да ни „настигне и постигне”, за да ни приеме у Себе Си, бидейки приет от нас и така да ни свърже и съедини с Бог-Отец и с Цялата Света Троица, никога не изостави Себе Си и Бога-Отца. Нещо повече – Той потърси нас чрез Светия Дух. Със Същия Този Бог-Свети Дух, по волята на Бог-Отец, Иисус Христос – Бог-Син, според Апостол Петър, E слязъл не само да живее на земята сред нас, но дори в ада по време на Тридневния си престой в Гроба, за да „потърси и спаси” и намиращите се там изгубени човешки души. Сам оставайки Безгрешен, поиска нас, но не се съгласи и не прие греховете, пороците и страстите ни, без да осъжда, просто нямайки ги и недопускайги у Себе Си. Такава любов променя, без да манипулира, такава любов задължава, без да насилничи.

Но ние, страхувайки се да бъдем себе си, постоянно в своето бягство от Бога и от нас самите сменяме „роли и хора” – маски и обекти, над които да насилничим, а хората-жертви на нашата объркана бесовщина, ни отхвърлят един подир друг и поради това, че ние, уж търсейки ги, предварително сме ги отхвърлили и намразили. Убивайки себе си, не искаме да сме сами в смъртта – убиването и на другите сякаш иде, за да оправдае пред нас самите безумието на избора ни да умрем. Затова и в това състояние на екзистенциална лудост ние търсим другия, за да му споделим не себе си (битието и живота си), ами греховете, пороците и страстите си. Така – отхвърлени и отчуждени постепенно от всички, лесно намираме „веществата” – алкохол, наркотици, различни обсебващи ни зависимости, чрез които се чувстваме поне за известно време „различни” – приети някъде, където и да е, само не у себе си или в реален друг.

Така започва, още в човешката метаистория, драмата с една „ябълка”..

Автор: С.А. – по записки и мотиви от катехизационните беседи в ПЦДОН „Св. Боян Енравота“