Какъв тип семейство искаме?

Автор: Сисанийски митрополит Павел

Живеейки в света и в нашата епоха, виждайки това, което става днес, констатирайки безпорядъка, смута и несигурността, много пъти в ума ми, в мисълта ми и в сърцето ми идва един въпрос – какво семейство искаме днес и какво би било семейството, което би трябвало да искаме? И това идва от наблюдението – от това, което живеем, от това, което ни се случва, от проблемите, които имаме в дома ни, от трудностите, които срещаме в човешките отношения в семейството, от затруднението за комуникация, което много пъти съществува в дома ни, от трудните отношения, които много пъти имат съпрузите, от затруднението за комуникация много пъти с децата ни. Въпросът в крайна сметка е: какво семейство искаме? За кое семейство полагаме усилия? И дали помислихме как ще го постигнем? Но нека караме подред.

Основите на семейството се полагат в тайнството Брак,

това е реалността, която преживяваме в Църквата. Двама човека, които се обичат, идват да засадят тяхната човешка любов в Божията любов. За живота на Църквата бракът е тайнството на любовта. Коя любов? На любовта на Бога към човека, на любовта на човека към Бога, на любовта на мъжа към жената, на жената към мъжа, на любовната връзка между двете личности. Там, където култивирането на тяхната взаимна любов и вярност става „Да!“ на благодарението към Дароподателя Христос. Нека разгледаме обаче малко по-подборно това, т.е.  Божията любов към човека. Именно тази любов създава човека. Именно тази Божия любов идва да свърже двамата човека. Именно тази Божия любов възпълва човека. Ще видим след малко това. Именно Божията любов в тайнството Брак идва да даде единия на другия, за да стане единият венец и слава за другия. За Божията любов, която присъства и трябва да присъства в живота на съпрузите.

Нека разгледаме любовта на човека към Бога. Защото това е средоточието на човека, това е първообраза на човека, това е източникът на живот за човека. Да разгледаме любовта на Бога, Който създава човека, а човекът отговаря с неговата любов на Бога, защото иска Неговата благодат да поддържа цялото негово човешко съществуване, да дава смисъл на живота и да разкрасява всичко в живота. Да разгледаме любовта на човека към Бога, която е естествено отнасяне на неговия живот към неговото начало, към Първообраза. На любовта на мъжа към жената и на жената към мъжа. Не може да съществува брак без тази любов, без тази обич на единия към другия. Това желание на всеки да живее и да сподели живота си с другия. Именно за тази любов е важно да бъде истинна и да не е моментно впечатление; да не е егоизъм вместо любов. Една любов, която кара всеки да излезе от себе си, за да срещне другия. Която кара всеки да опразни себе си, от своето Аз, за да се изпълни от присъствието на другия. Една любов, която става повод единият да бъде радостта за другия, а не адът за другия.

Връзката, в която има любов между човешките личности, е основата на истинския брак.

Светият Дух идва да възприеме тази любяща връзка, да я засади в живота в Христос и да им даде любовта не като човешко чувство, а като първи плод на Светия Дух. С други думи, да вземе смъртното и тленното и да го присади с Богочовешкото и безсмъртното – за да бъде любовта между личностите до смърт и в тази перспектива връзката се открива за троичността. Защото за тези, които приемат другия като Божий дар, тяхната взаимна вярност и любов става Да! на благодарението към Дароподателя Христос. Това е реалността. Това е естеството на нещата. Коя е целта на брака? Бихме казали просто, че тя е култивирането и задълбочаването на тайнството на любовта. Бракът не е нещо моментно, нито даденост. Той е цел. Те тръгват, за да стигнат до пълнотата на връзката, на една връзка, която се възпълва в царството Божие. В брачното последование се молим за двамата младоженци и за тяхното спасение. Това спасение има две измерения, вертикално и хоризонтално. Глаголът спасявам се означава ставам цял, ставам целокупен.

Човекът  бил създаден от Бога като мъж и жена. Много е важно изречението „И сътвори Бог човека по Свой образ”, единствено число, човека, „мъж и жена ги  сътвори”. Едно става две. Човешката природа е двояка, а в общението между двамата човека се възстановява целокупността на човешката природа, както е било сътворена от Бога. В това брачно общение всеки търси другия, този, чрез който се възпълва. Става целокупен, става цял, преоткрива загубената си целокупност. Изобщо не е случайно, че в историята на нашия народ е останал изразът „другата половинка”. Така двете половинки съставят едно цяло, човека с неговата двояка природа. От друга страна, съществува вертикалното измерение, човекът става цял и целокупен, когато е в общение с Източника на своя живот – Бога. Богочовешката природа е целокупна, защото в своето общение с Бога тварното, бидейки в общение в Нетварния, преодолява своята тварност. Смъртното, бидейки в общение с Безсмъртния, преодолява своята смъртност. Така в тайнството на брака, на любовта на Бога към човека, на човека към другия човек, на мъжа към жената, човекът придобива тази възможност да стигне до тази целокупност, хоризонтална и вертикална. Едната не е независима от другата, а извира от нея и се вдъхновява от нея. Човешката любов се вдъхновява от Божията любов. И когато човек настоява и се подвизава да гледа другия човек като Божий образ, като Божий дар, тогава именно тази целокупност и в двете измерения се преживява в семейството, в съпружеската връзка. Затова е изключително важно да видим и да помним винаги коя е природата и структурата на брака.

Към брака пристъпват две конкретни личности, мъжът и жената. Конкретният мъж, конкретната жена. Идват две конкретни личности. Всяка личност има собствена идентичност, всяка личност е нещо. Идентичността на всеки, личното богатство, не материалното, светското, а това, което всеки е станал като личност, е предпоставка за пътя на съпружеството. Двама човека ще вървят с това, което са, с това, което са станали. Всеки до мига на брака е станал нещо, като човек, като личност. Придобил е определен вътрешен свят – богат?, беден? – това всеки го знае. Едно нещо обаче е даденост: както никой не може да прави нещо, което не знае, така в този общ път всеки дава това, което има и това, което е. Но това, което  всеки представлява, е предпоставката за това как ще се движи бракът, но и за техния общ път като родители утре. Две основни народни пословици са изключително показателни. Едната гласи „всеки дава каквото има” и другата по-стара „не можеш да вземеш от някой, който няма”.

И така, човекът е формирал  своята  вътрешна реалност. Неговият човешки характер има определено качество. Той обаче не може да даде нещо, което няма, нещо, което не е придобил, нещо, което не е култивирал. Не може някой да даде в брака, тоест на другия човек, това, което няма. И оттам започват проблемите в брака. Защото обикновено в началото обръщаме внимание на външни неща, оставаме с впечатлението, което ни прави външният вид на даден човек, някои негови качества и някои негови финансови възможности. Това, на което обаче не обръщаме внимание, е кой е човекът, а това, което забравяме, е че ще живеем с това, което човекът е, с това, което той е в своята личност, в неговия характер. Човекът трудно ще преодолее това, което е, освен ако. . . и ще видим което е това ако.

Ако искаме пътят на един брак да е красив, благословен, успешен, радостен, това предполага, че двамата човека са се подготвили. Това е духовното култивиране или казано по един друг начин, култивирането на добродетелите. Кой е материалът, който всеки носи? Този материал именно ще се използва в брака. Ако материалът е добър, брачната връзка и пътуване ще е добър, но ако материалът не е добър, тогава и пътуването ще е труден. Култивирането предполага  нива и нивата е сърцето на човека. Затова бракът зависи първо от това какво е успял да стане всеки от двамата, зависи от култивирането преди брака и за това предбрачно култивиране отговорност носят два фактора, бащиното семейство и самото лице, мъжът или жената. Ако бащиното семейство е поработило върху душата на детето, ако е обработило нивата на неговата душа или ако е посяло добро семе, тогава това, което ще поникне, също ще бъде добро. Ако си посял цветя, ще пожънеш цветя,  ако си посял тръни, ще пожънеш тръни.

Разбира се, едно дете израства и става самостоятелна личност. Малко или много всеки вижда себе си, познава себе си и знае своите немощи, ние не сме невинни, защото навярно нашите родители не са ни обърнали внимание, а имаме отговорност за това, което сме и за това, което можем да станем. Също така Бог ни е дал разум, за да можем да видим просто нещата. Кое е култивирането? Култивирането на добродетелите. Къде ще влезеш? Ще влезеш в градина с цветя или в нива с тръни? И второ, ти какво си? Градина с цветя или нива с тръни? Навярно някой би могъл да каже: изключено ли е да имаме и двете? Не, разбира се, обаче тръните не спират да бодат и  лична отговорност на всеки е да ги изкорени и да поставя на тяхно място цветя, добродетели, любов.

Смятаме за самопонятно, че се женим, защото се обичаме, но дали е самопонятно?

В хода на брака господства тази любов или егоизмът? Или самохвалството и себичността? Ако господстват тези неща, които носят напрежение, сблъсък и понякога разпадане на връзката, това означава, че в крайна сметка нямаме любов. Дали сме хора с мир, дали нашето присъствие става радост за  другия? Мир за другия, или ад за другия? Всеки от нас е едно от двете, но и всеки от нас може да стане това, което ще бъде радостта на другия. Дълготърпението, добротата, вярата, вярата в Бога са дар, те са добродетел, харизма, защото вярата в Бога предполага смирението на човека. Когато в живота си човек не зачита Бога, няма да зачита нито човека, нито своя другар, нито децата си. И това е нещо, което виждаме днес. Затова вярата в Бога, и говоря за истинската вяра, за здравата вяра – защото съществува и болна вяра – е сила, благодат, която прави човека силен сред трудностите на живота. Тя го превръща в опора за другите в трудните часове. Кротостта днес е основен елемент, който обикновено липсва. Хората са пълни с напрежение, много пъти с гняв. За най-малкото нещо те са готови да влязат в стълкновение, да огорчат другия, да причинят болка на другия. Въздържанието – на всички равнища на живота, те кара да гледаш на другия като личност, която заслужава любов, а не като обект за употреба. Кара те посрещаш нещата без алчност, а с контрол, да употребяваш това, от което наистина имаш нужда, да не ставаш роб на консумацията, да се радваш на Божиите дарове и да не си алчен, защото алчността не носи никакво благословение в живота на хората.

Нека продължим напред.

Колко значима добродетел, въобще и конкретно, за брака е смирението? Прошката? Благородството? Уважението? Търпението?

Това е един букет от красиви цветя, на мястото на които ние сложихме тръни, егоизъм, жестокост, безочие и неблагородство, обида, желанието всичко да става бързо и да се покоряват на нашата воля. Ще ви припомня за малко един израз от нашите предци: „Всяка наука, отделена от добродетелта, изглежда хитрост, а не мъдрост”. Всяко знание и всяка наука, когато я разделиш от добродетелта, се превръща в проклятие. Живеем това днес, не страдаме поради неуки хора, а поради онези, които преобърнаха своите знания и наука в похвати за неправда, в методи за експлоатация на мнозината от малцината. Знанието възгордява, тоест прави човека самохвалко, докато любовта съзижда, взема като основа знанието и строи дела на любов, дела на истинско човеколюбие. Ако в света, в който живеем, всяка наука, отделена от добродетелта, е хитрост, а не мъдрост, точно така и в семейството, в живота на хората, ако знанието се отдели добродетелта и борбата за добродетелта, тогава се получава трагедия,  тогава, ако при  някой от двамата отсъства добродетелта,  неговото присъствие в брака става капан за другия. Ако двамата нямат никаква връзка с добродетелта, с добродетелите, с тяхното култивиране,  ако бракът не е мястото, нивата, където, помагайки си, взаимно придобият добродетели, тогава този брак ще корабокрушира, ще е пълен с напрежение, с гняв. Процъфтяването на брака и на семейството предполага добродетелни хора.

Човек вижда днес това, което казах в началото, вижда голямо затруднение в семействата, по-стари и по-нови. Защо семействата нямат успех? Защото в тях не се култивират добродетелите. Това е отговорът. Единият не живее в общение с другия, а много пъти с враждебност, защото господства самохвалството, понякога завистта, конфликтите, напрежението, настояването върху собствената воля, с една дума егоизъм. Не виждаме ли тези неща? Замислихте ли се и помислихте ли изобщо, че това, че не можем да се разберем с другия, и по-точно не обичаме нашия мъж или жена, означава, че сме се провалили? Помислихте ли някога дали един страстен човек, един човек със страсти, без добродетели, може да създаде семейство? Виждали ли сте от такива хора хубаво семейство? Някога една млада жена ме покани на нейния годеж, и когато ми каза кой е бъдещият ѝ съпруг, паднах от облаците. Ако можех да ви покажа някой, за който да кажа, че той е неспособен да обикне, щях да ви го покажа – това беше той. Развалиха годежа след един месец, защото той беше неспособен да обикне, имаше в себе си егоизъм, егоизъм, егоизъм. . . За него дотогава жената беше обект за употреба, той беше осакатил своя вътрешен свят, не беше разбрал, че тази жена може да говори, да се радва, да поздравява хората без да има лукавство в себе си, както той (имаше). Как тогава той би могъл да създаде семейство? И когато опита отново с друга жена, отново разруши брака си и остави едно малко момиченце да се наранява от неговия собствен егоизъм.

Сещам се за друга млада жена, която ми говореше за някой, с който се познаваше, с голям ентусиазъм, изброи ми неговите  качества, но накрая, когато каза, че единственият му недостатък е, че има голям егоизъм, аз ѝ казах: „Ако смяташ това за нещо малко, ти казвам, че то е най-значимото от всичко. И трябва да си готова винаги да свеждаш глава, да не говориш, да нямаш мнение, да нямаш твои възгледи, за да можеш да живееш с него, в противен случай конфликтът ще е траен“. Тази връзка не се разви поради егоизма. Жената имаше качества, имаше подготовка, имаше образование, но пред неговия егоизъм нищо не съществуваше. Виждате ли как гледаме на истината в живота? Колко пъти, главно съпругът, но не винаги, говори оскърбително за другия, за своето семейство, нима този човек има любов? Когато в една любов има тръни, как е възможно семейството да е хубаво и благословено? Лошото е, че докато хората се женят, дълбоко в себе си не искат да се оженят, искат да останат в своята индивидуалност, в своята воля. Докато хипотетично излизат от себе си, за да срещнат другия, те остават в себе си – не са разбрали красотата на тази  възможност. Колко красиво би било, ако в брака култивираха добродетелите, ако се опитваха да живеят с любов? Сега имат възможност, този човек, който е до тях, този, който са избрали, заради него да излязат от себе си, да преживеят смирението. Смирението в смисъл на уважение и любов към личността на другия, на доверие към личността на другия. Смирението, което ги кара да не смятат себе си за център на света, смирението, което прави място на другия. Къде другаде, ако не в брака човек може да отсече волята си? Къде другаде ще пробва и ще се опита да достави радост на хората у дома? Как ще излезе от себе си, ако не положи усилия за обща дякония у дома, където единият реално помага на другия?

Наистина, доколко другият е нашият човек? Моя съпруг, моята съпруга? В крайна сметка годни ли сме за семейство? Годни за семейство означава, че сме способни да култивираме тези добродетели, които ще разкрасят пространството на семейството. Защото култивирането на добродетелите от родителите е най-благоприятната среда за израстването на децата. Детето се чувства сигурно и радостно, когато у дома чувства любовта и нежността на родителите си. Когато чувства сладките думи, които всеки отправя към другия; ако констатира благородството и уважението на родителите помежду им; когато вижда колко много единият се грижи за другия; когато вижда колко много усилия полагат и двамата  да развият взаимно уважение; когато вижда дори нещо много просто, начина, по който  говорят, без гняв, напрежение и най-вече обидните думи, които нараняват децата.

Връзката на семейството с Църквата и участието в живота на Църквата на цялото семейство е предпоставка да се култивират добродетелите, това е „хранителната почва” на Божията благодат. Молитвата на семейството сплотява семейството. Когато двамата се научат, и по-късно с децата си, да стоят пред Бога, тогава по друг начин ще се отнасят към другия. Колко помага на семейството постът в семейството? Ходенето на църква? Радостта на семейството, когато детето излиза от дома, за да отиде на училище? Животът в семейството е предпоставка за неговото правилно израстване, за култивирането на добродетелта и в детето. Рамката на семейството е най-голямата и навярно най-значимата преграда, за да се избегнат лошите влияния от околната среда, когато семейната среда отменя тези влияния.

Нека завършва с първоначалния въпрос: какъв тип семейство точно искаме? И как ще постигнем това семейство? Един съвет: ето една възможност, Великият Пост. В живота на Църквата ни има много такива възможности, тази е пред нас, за да го направим. За да се борим, първо чрез покаянието, да придобием добродетелите, и след това другият да стане радост за нас.

превод: Константин Константинов