Автор: о. Николай Лудовикос

„Постъпвайте като чеда на светлината,
защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина –
и изпитвайте, що е благоугодно Богу”  (Ефес. 5:8-10)

Като чеда на светлината

Предполага се, че  християнинът е чедо на светлината, не защото апостолът го казва, добре е да не го казва, а защото щем – не щем, това става. Влизаме в състояние на просветление в Църквата, и само когато влезем в това състояние, тогава наистина сме в Църквата. През Църквата минават изключително много хора. И когато наближат изборите, политиците идват в храма, но нищо не ги впечатлява там, нищо не ги променя, нищо не ги  разтърсва. В действителност човек влиза в Църквата разтърсен и това разтърсване е едно просветление.

Отците, например св. Симеон Нови Богослов и Боговидец казва, че просветлението започва от първия момент на това разтърсване, т.е. от покаянието. Това е нетварната светлина и човек може да я види накрая, не накрая, а по-късно, да види, да преживее нетварната светлина. Тази светлина, която идва като светлина на богопознание, е нещо много повече от това, което сме си въобразявали и не e нещо, което Бог ни дължи. Напротив, чувстваме, че е много голям дар, че бихме могли да живеем само с този дар, само заради него да живеем през останалия ни живот. Сякаш човек открива едно съкровище, както казва Христос, намира един бисер в една нива, продава каквото има и купува тази нива, за да дълбае на спокойствие и да го намери. Ако това не стане, значи още не сме влезли в Църквата. Години наред може да сме около нея или в притвора, или да влизаме там, има хора, които 20-30-40 години са в нея и не са почувствали това нещо. Когато го почувстваме, това вече има тежест и то по поразителен начин, по начин, който може да те промени, в противен случай човек не може да се промени. Виждате, че св. ап. Павел поставя това като един вид подготвителна възхвала, тук бихме могли да кажем, че той прекалява, нарича ни чеда на светлината, но това е заради нещата, които следват и казва, че това нещо е в потенциал. Самият св. ап. Павел  имал този опит, да не забравяме, че в даден момент той се обърнал от гонител по пътя към Дамаск, видял Гонения, Който му казва: „Защо правиш това? Какво ти сторих? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен. Но това, което дойдох да правя, ще се разпространи в целия свят независимо дали го искаш или не“. Едновременно с това Неговото присъствие – за св. ап. Павел – било толкова голямо разтърсване, че не можел да говори и другите го отвели и години наред живял затворен в една килия и след това станал св. ап. Павел.

Когато в даден момент Божията благодат дойде в човека за първи път в живота му, тя го изолира на първо време от всички и го кара да иска да се затвори някъде сам, ако е възможно нищо да не вижда. Е, ще вижда, естествено той не може да се отдалечи от пространството, където обикновено живее, но се променя напълно неговото себевъзприятие и възприятие за околните неща. Това е нов живот, наистина нов живот, това е благодатта на Кръщението, която се проявява (тогава), не когато се кръщаваме, освен ако не сме направили съзнателно усилие и сме се кръстили в зряла възраст. Във всеки случай тя се проявява, когато стане това съзнателно общуване с Бога. Ние не знаем кога и как ще стане. При всекиго идва един момент, когато Бог може да направи този „десант”, както един велик старец нарича това – старец Паисий:  „Христос да направи десант в човека“ – и Той го прави. Това може да  стане на 20, 30, 40, 60 и дори на 80-годишна възраст. Това прави човека много по-различен, извежда го от границите на света.  В даден момент той чувства вечността, чувства нещата по много различен начин, когато дойде тази благодат, вече няма никаква връзка с човешките неща, въпреки че е сред човешките неща. Тогава става това, което апостолът казва – като чеда на светлината, т.е. разбираш тези странни неща, които казва – „тук нямаме постоянен град, а бъдещия търсим, като чеда ходете“, и толкова много други, с които е пълен Новият Завет, така Сам Христос ще каже, че „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа.“ Св. Максим Изповедник, велик светец, казва това с думите, че човекът става безначален и безкраен, съединява се с вечната мисъл (т.е. с логоса на човека) на Бога за него, защото Бог предвечно е замислил всеки от нас, Бог не се променя, ние сме в Неговия промисъл много преди да се родим и всички, които ще се родят. Когато се съединяваш с Божия промисъл, и ти ставаш безначален и безкраен по благодат, защото ние имаме начало във времето, не сме вечни, както Бог е вечен, но това няма край, защо? – защото Бог е създал тварите да съществуват, Той иска те да съществуват, Той не променя Своята воля, не променя мнението Си – не се отвръща, когато създава нещо, Той не е като нас, които лесно се отмятаме. Той е създал тварите за битие и миросъзданието ще съществува вечно, разбира се, в Него, не чрез неговите сили, защото с неговите сили то в даден момент ще стигне до един край, което е важно и го знаем. Днес астрофизиката знае това, че вселената ще има край. Оттам нататък творението ще съществува вечно, понеже Бог иска това. И за едни това ще е ад, а за други рай, съобразно разположението на всекиго към Бога. Бог не създава ада, нито наказва и едни преживяват вечността като рай, а други като ад.

Важното е,  че съществува този опит от възраждането в Църквата, което е факт. Разбира се, когато човек последва това, съобразно  начина, по който ще го последва, то остава живо. Във всеки случай първата благодат ще угасне  в даден момент, след няколко години, както казват отците, ще настъпи период на богооставеност, той трябва да настъпи, за да може човек да прояви своята воля. Човекът дори може да стигне дотам, да живее сякаш не е имал такъв опит (от Бога). Св. Симеон Нови Богослов преживял това, той имал боговидение като много млад, но сетне изчезнало и сякаш никога нищо не бил чувал и виждал. След това срещнал онзи свят духовен отец, който отново го въвел в тези неща и станал велик, един от най-великите боговидци на всички времена, наречен Нов Богослов.

Като чеда на светлината. Сякаш казва: спомнете си това, от което произхождате, как започнахте, по коя причина сте в Църквата. Тогава епохата било такава, каквато е и днес – хаотична епоха. Не гледайте какъв е станал светът след Църквата. Светът преди Църквата или във времето, когато Християнството се появило, бил свят в разруха, както става и днес именно поради голямото отстъпление, така да го наречем, което се е наложило.

защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина.

Тези неща явява Светият Дух. Правдата (справедливостта) означава пълнотата на добродетелите, всички добродетели и истина. Човекът е истинен, както Бог е истинен, справедлив е, както Бог справедлив и благ.

и изпитвайте, що е благоугодно Богу

Как ще стане това? – ще изпитвате какво е угодно, какво харесва на Бога, на Христос. Ето един практически метод, който, ако го използвам във всекидневието, резултатът ще бъде това, което филокалийните отци (от аскетическата книга „Добротолюбие“ – бел. ред.) наричат трезвение. Какво е трезвението? Авва Исаак как го нарича? – то означава човек да  внимава и в малките неща, които прави. Ние обаче дори в големите не внимаваме, нашето себелюбие е толкова голямо, че и в по-големи въпроси първо вършим и след това мислим и отиваме при духовника. Затова и всички духовниците, милите, са изтерзани до крайна степен, защото чуват невероятни неща. Правиш убийство и след това казваш: „ще отида да го изповядам!“ Тук обаче апостолът казва, че това нещо донякъде може да се предотврати, но ние не го правим, защото сме себелюбиви. Трябва да изпитваме какво е угодно Богу. Защо не го правим? Защото Бог ще ми отнеме тази възможност. „Нека го направя сега докато имам възможност“ – така си мислим. Не е ли така? А след това ще се разберем с Христос, Той е милосърден и многомилостив!

Истина е, че Той е изключително милостив и уважава изключително много нашето нещастие, навици, недостатъци, отпадане на сили, уважава ги, думата не е случайна. Христос уважава изключително много човека, изключително много! Не би трябвало да го уважава толкова много! Невероятно нещо е колко го уважава, уважава човека в неговото грехопадение, това нещо е поразително, затова и адът ще бъде непоносим един ден, когато видим, че сме наскърбили този Бог, няма да издържим, това е страшно нещо! Той ти дава всичко и претърпява всичко от тебе! Той ти дава тази светлина, дава ти такива преживявания и неща, а ти постоянно правиш глупости! Правиш първа, втора, трета, 10-та, 30-та, 100 000-на глупост и отиваш и отново ги казваш на духовника, без да имаш вътрешна решителност да си кажеш: „виж, бре детенцето ми, нещо намерих, това е значимо днес и за мене и за целия свят“.  Бог търпи това и търпи хората десетилетия наред – имам предвид тези, които имат съзнание за Него. Нямам предвид другите. Затова не трябва лесно да осъждаме. Ако ние, които знаем или всеки колкото знае (т.е. има някакво богопознание), сме такива, другите какви биха могли да бъдат, където в крайна сметка, ако са такива, каквито са, това се дължи и на нас, че не можем да им посочим пътя. Защото, ако човек отидеше при тези старци, които често споменаваме, и при други, които не споменавам често – и има достатъчно такива –  веднага щом ги срещнеше, веднага чувстваше този призив в теб да се разраства, защото той е бил жив в тях.

Това страшно търпение на Бога е скандално,

чувствам, че дяволът стои отсреща и постоянно Го хули за това и Му казва: „Безумен си! Много си безумен! с това, което правиш, как очакваш този човек да се обърне, виж го този отново, направи греха, отново ще го направи и отново и отново и не приема в даден момент – да каже добре, видях, това е безизходица…“

Това е най-поразителното от всичко. Откровението е поразително, но по-поразително е как след това Бог се отнася към тези, тоест към нас, които имаме това нещо и не го имаме – имаме го сякаш не го имаме. Внимавайте, тук има една злина – когато времето се изпълни в даден момент, това голямо забавяне и колебливост от наша страна ще се обърне в наша вреда. Да не говорим, че с нашето забавяне подготвяме изкушения и после казваме – защо си патим от изкушения? Патим си от тях, защото и ние имаме тази склонност да ги предизвикваме – и при светците има изкушения, но те имат друг тип изкушения. Едно е дяволът е да причинява изкушение от омраза, а друго сам да си причиняваш изкушение, защото не оставяш на Бога друг път, освен изкушението, да те научи на нещо.

превод: Константин Константинов

Следва

Реклами