Автор: прот. Александър Лашков

Докога, Господи, ще ме забравяш док­рай, докога ще скриваш лицето Си от мене” (Пс. 12:1)

В молитвите си ние искаме от Бога най-различни неща: душев­но и телесно здраве, сили да вървим по пътя на доброто и да надмогваме слабостите си; трудоспособност и трудолюбие, идеи и вдъхновение; успех в начинанията и усилията си, сполука и добру­ване. Каквато и болка да ни мъчи, каквато и нужда да имаме, каквито и колебания да ни терзаят, ние можем да ги споделим с нашия небесен Отец и да Го помолим за помощ. Когато и да Го позовем, Той е винаги до нас, за каквото добро и полезно нещо да Го помолим – Той ще ни го даде в най-подходящия момент. Бог е готов да откликне на повика ни всеки ден и час, всяка минута и всеки миг. За Него няма приемни и почивни дни, работно и нера­ботно време, отсъствия и отпуски. Има ли между нашите най-близки роднини и приятели някой, който да е готов да ни изслуша по всяко време, да поеме върху себе си тежестта на нашите скър­би и нещастия, да ни облекчи и окуражи? Има ли някой, който като всемилостивия Бог да ни вдъхне сили и надежда, да ни внуши най-мъдрия съвет и да ни насочи към най-доброто решение? Да ни помогне – но някой път с невероятна леснина – да разплетем и най-сложните житейски обстоятелства?

Само Бог е Този, Който ще ни приласкае като майка рожбите си; ще ни погали със силна и блага десница като баща децата си, ще избърше сълзите ни и ще превърне плача ни в усмивка. Само Бог е Този, Който ще ни помогне да минем над бездната на тего­бите и унинието и ще ни измъкне със здрава ръка, ако започнем да потъваме.

Само Бог! И все пак…

Не ни ли се струва понякога, че Бог ни е забравил? Не ни ли се струва понякога, че Той не чува молитвите ни и е глух за виковете и воплите ни? Не ни ли се струва понякога, че Той е безчувствен към страданията и нещастията ни, които ни спохождат едно след друго и сякаш нямат свършване? Не лумват ли в такива периоди в сърцата ни пламъците на съмненията, готови да изпепелят вярата, надеждата и любовта ни? Наистина ли Бог винаги ни чува, наистина ли е така благ и вселюбещ, както ни учи Писанието, така отзивчив и щедър?

Наистина ли Го има?

Днес е Лазарова събота – денят на Лазаровото възкресение. Болен е някой си Лазар от Витания, брат на Марта и Мария – разказва св. евангелист Йоан за чудното събитие (Йоан 11:1-45). Тази Мария е същата жена, която по-късно ще помаже с миро нозете на Христос и ще ги избърше с косата си (вж. Йоан 12:3). Марта изпраща да съобщят на Христос, че брат и е болен „Тази болест не е за умиране, а за слава Божия – рекъл Иисус – за да се прослави чрез нея Син Божи.“ И въпреки тревожното съобщение, Той не тръгва веднага за Витания, а остава там още цели два дни. „А Иисус обичаше Марта, и сестра ѝ, и Лазаря”- подчертава из­рично евангелистът.

На третия ден Христос тръгва към Витания. Той знае, че Ла­зар е вече мъртъв и казва това на учениците Си. Наближават градеца на следващия ден. Марта посреща Христа с думите „Гос­поди, да беше тук, нямаше да умре брат ми.” Има ли ропот в тия думи? Едва ли. По-скоро болка и съжаление. И Марта примирено, но и с надежда добавя: „Но сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Той ще ти Го даде.” Предизвестена от Марта, Мария също излиза да посрещне Господа. И тя Му казва, обляна в сълзи, съ­щите думи: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми”. Тук сякаш можем да доловим някакъв укор: ако беше дошъл веднага можеше да го изцериш. При вида на Мариината и на близките ѝ скръб, Иисус се трогва и просълзява. Някои се удивяват на голя­мата Христова обич към покойния и семейството му, а други възроптава: „Не можеше ли Тоя, Който отвори очите на слепия, да направи, щото и Лазар да не умре?”

Знаем продължението на разказа. Иисус възкресява четирид­невния покойник Лазар и мнозина повярвали в Господа; а други отиват при фарисеите и им разказват за случилото се.

Мнозина от нас не се молят редовно и с нужната вглъбеност. Когато изпаднем в беда обаче, започваме да зовем Господа от все сърце и очакваме Бог веднага да откликне на пламенната ни молитва. Но Той, както и при повикването Му от Марта, „не идва” веднага. Ние се тревожим, страдаме, молим се, а Бог сякаш изоб­що не ни чува.

Това не бива да ни смущава. Понякога Бог веднага откликва на молитвите ни и Неговата милост ни застига бързо и изобилно. Но твърде често Той сякаш е глух за виковете ни. Трябва да зна­ем, че когато Бог се бави (според нашата човешка мярка), в това има някакъв дълбок и непостижим за нас (в момента) смисъл. Нашият кръгозор и във времето, и в пространството е крайно ог­раничен. Бог, Който обхваща и живота ни, и земята, и цялата все­лена от начало до край, вижда нещата не частично като нас, а цялостно, като всичко предвижда; не само знае нещичко като нас, но знае всичко и предузнава. Той познава живота, възмож­ностите, копнежите и тайните на всеки от нас, знае бъдещето и участта на всички хора и дава своевременно всекиму това, кое­то му е нужно и полезно не само за земния живот, но и за спасени­ето му. Ако не получаваме нещо, за което се молим, значи че не сме узрели за него, че то би ни попречило или навредило по няка­къв начин. Даваме ли ние на бебетата да си играят с лъскавата ножица, към която така настойчиво посягат, или със запалката, или с касетофона? Те плачат горко и не разбират нашата „безчув­ственост”; не знаят, че когато пораснат, ние сами ще им ги дадем и с удоволствие ще ги научим да си служат с тях.

Но ние не сме малки деца. И трябва да знаем, че всякакви укори и недоволства от рода на: „Господи, ако беше се отзовал на време” или „Ти, Който Си всемогъщ и направи онова, можеше да на правиш и това”, са крайно неуместни и нехристиянски. Трябва да знаем и да помним, че Бог никога не ни забравя и изоставя, въпреки нашата немара и пренебрежение към Него. Трябва само да вярваме силно и непоколебимо, да се молим търпеливо и нас­тойчиво и – най-важно! – да живеем според вярата си.

Всичко останало е в Божиите ръце.

А нали Бог е Този, Който ни води, милва и спасява? Той ни обича много повече, отколкото се обичаме самите ние; Той по-добре от нас знае кога от какво се нуждаем; кога и какво ни е полезно или вредно; кога, какво и как да ни даде. И знаейки и обичайки, Той ни го дарява неизменно.

Живеем ли с тази мисъл и с тази вяра, като искрено благода­рим на Бога за всичко, значи че живеем истински християнски живот.

източник: alashkov.wordpress.com