Автор: о. Харалампос Пападопулос

Падна, съгреши, провали се, т.е. не съществуваш в пълнотата на живота, както Христос ни го откри. Сега загуби твоята радост. Да, защото твоята радост бяха твоите постижения. Твоите успехи, а не Бог. Черпеше радост не от връзката, а от закона. Пазенето на  един закон, на едно правило ти даваше мир, а не връзката ти с Бога.

Знаеш ли егоизмът за какво жадува? За контрол. Иска всичко да контролира. Дай му закони, правила и наредби. Да може да господства, като ги прилага. Да се задоволява и да се самопрославя. Но не му давай връзка. Не му давай несигурност, риск, отдаване. Там се задушава. Повечето религиозни хора намират утеха в пазенето на правила, така че да контролират тяхното спасение. Те да го определят. Да измерват своите неуспехи, да знаят какво ще отнемат и какво ще добавят към тяхното усилие да завоюват и да спечелят рая. За тяхното възприятие раят е постижение на едно конкретно усилие. Печелят го с тяхното достойнство, защото са се подвизавали. Виждаш, че нашият егоизъм не приема Божиите дарове. Никой никога обаче няма да е достоен за рая. На всички ще бъде дарен от любов и милост.

Това чувство, че ще завоюваме Бога, че раят се отваря с твърдоглавието на нашите индивидуални постижения, стои изключително далеч от царството Божие. Защото там господства не измерването (на успехите), а отдаването (на Бога).

Повечето от нас, дори когато в нашата духовна борба говорим за грях, падение в страстите и покаяние, имаме едно разбиране от психологически тип. Когато някой казва „чувствам се недостоен”, не го казва във връзка с Бога, а най-вече във връзка със себе си. Чувства се недостоен, защото вече не е това, което е очаквал или би искал да бъде. Не е направил това, което вярвал, че може (да направи). В него се е изтъркало идолското му изображение. Чувствал се е достоен не поради Христовата любов, приемане и жертва, а поради неговите въображаеми добродетели.

Сега чувства вини. Защо ли? Ами защото никога не повярвал в Божията справедливост, която е милост и любов, а в неговата справедливост, в закона на неговото Его.

Сега се чувства неуспял, защото е структурирал своя успех върху външно доброто свидетелство, а не върху вътрешния мир с Бог. Чувства срам, защото се е научил да зависи от погледа на другия, от мнението на другия, а не от тихия поглед на Христос.

Чувства, че Бог вече не го обича, но забравя, че Бог, Който Иисус Христос ни откри, праща дъжд върху праведни и неправедни и според отците на Църквата е неизменен и безстрастен. Не се променя, няма емоции, днес не ни обича повече, защото сме „добри деца”, а утре по-малко, защото сме „лоши”. Единствено ни обича. Винаги по същия начин неудържимо, като лудо Влюбен (гр. – μανιακός εραστής), по думите на св. Максим Изповедник. Ние трябва да се опитаме да влезем във връзка с Него и да почувстваме Неговата любов. Той не се е променил, а ние не можем да се променим, за да почувстваме Неговото любящо присъствие.

Сега скърбим и плачем. Защо? Защото загубихме връзката с Бога? Наистина ли ни интересува Неговата личност? Искаме ли Неговото присъствие в живота ни?

Сигурно трябва да погледнем по-дълбоко в нас? Да видим дали сълзите ни са за Христос, Който губим? Или плачем и оплакваме идеална представа, която имаме за себе си? Защото повече вярваме в нашите индивидуални постижения, отколкото в Бога. При това не всички сълзи са чисти. Има и мътни сълзи.

превод: Константин Константинов

Реклами