Богослужението, по начина по който е достигнало до нас, е преминало през немалко промени, перипетии и усъвършенстване, за да достигне до сегашния си вид. Извършва се от определени свещенослужители, които се ръкополагат и сформират йерархията в християнската църква, както и от определен брой църковнослужители, които помагат при служението, за да бъде извършено по установения ред и да предаде правилно посланието си. Извършителите следва да бъдат „образец на добри дела, показвайки чистота в учението, почтеност, непоквареност, слово здраво, безукорно“ (Тит 2:7–8).

Новозаветната йерархия е строго и точно установена. Всеки чин има определено място, има  определени права и задължения – „Бог наредил всеки един от членовете тъй, както Му било угодно…“ (1Кор 12:18). Тази йерархия започва още с избирането на апостолите от Иисус: „като дигна ръцете си, благослови ги“ (Лука 24:50), „приемете Духа Светаго“ (Йоан 20:22)

През първите  християнски векове, а впоследствие и до нас, така както го виждаме, богослужението е достигнало благодарение на „апостоли, благовестници, наставници, разпоредители на тайните Божии, учители, пастири, предстоятели, презвитери, дякони” и др. „има различни служби, ала Господ е един и същ“ (1 Кор 12:5-7). Останалите извършители / участници в богослужението, които можем да разпознаем са: четец, певец, иподякон, дякониса, парамонар, канонарх, депотат, свещеноносец, хоругвоносец, ковуклисий, йеромним, скевофилакс, вдовица и др.

Ние ще разгледаме следните: дякон, иподякон и дякониса. Дякон означава „слуга“, „прислужник“. Първоначално са били избрани седем мъже, които „поставиха пред апостолите, а те като се помолиха, възложиха ръце ха тях“ (Деян 6 :1-6). Първоначално служението им е било сведено до организиране и обслужване на трапези за бедни и общи вечери, като основно разпределяли необходимите дажби. Някои от тях впоследствие преподавали Словото (Архидякон Стефан), някои проповядвали (свещенодякон Филип) и извършвали кръщение. Като цяло служението им било с чисто социална и административна насоченост, докато с времето се е наложило правилото, че те обслужват не ежедневната християнска агапе-трапеза или свързаната с милосърдната дейност, ами светотайнствената, „евхаристийната трапеза“. Броят на дяконите бил винаги различен. Например през 551 г. в Константинопол имало над 100 ръкоположени дякона. Пак във времето се сформирали и административните задължения на дякона – той трябвало да бъде „око, ухо и уста на епископа“. Това наложило създаването на нова длъжност – дякон на епископа. За архидяконите и протодяконите през вековете се е налагало схващането, че самото им служение е по–висшестоящо от това на презвитерите например.

В богослужението участието на дяконите се свързва с помазване, организация и спазване на приетия в храма ред, да не се провеждат разговори по време на служба, всички миряни да бъдат в приличен вид и с адекватно поведение, грижели се в определен момент да изведат всички оглашени навън, събирали даровете, донесени от християни, помагали при причащението, грижели се за богослужебните съсъди и одежди, четели Паримии и Апостола (в Александрия), Евангелието (основно от Архидяконите) и др. Според историческите извори, в България част от дяконите извършвали самото Свето Причастие до Освобождението от Османско робство, а когато се налагало и различни други елементи от богослужението: Проскомидия, Водосвет и др., но постепенно и след като не е било необходимо, това право им е отнето окончателно. Основен аргумент срещу този вид служение е, че не е редно дякон да изпълнява ролята на свещеника, съответно и обратното. В някои случаи това се приема за грях.

Сега понятието за дяконство е размито и не е с такова обособено и важно значение. По скоро този сан се приема като подготовка за свещенство, а не като длъжност за цял живот.

Ръкополагане

Интересен факт е, че до 4-ти век дяконът се избирал от християнската община, към която принадлежи. След този период и до наши дни този сан се получава след освещението на даровете (след Великия вход) по време на Св. Литургия  директно от епископа. При ръкоположението дяконът получава орар, стихар, ръкавици. Дяконството заема най-ниското стъпало от свещенослужителите при формирането на йерархията в църквата. Основно те подпомагат свещеника при служението му.

Иподякони

Първите свидетелства за тях имаме от периода 3-ти – 4-ти век. Тогава тяхната роля в храма била и е да пазят Дверите на Олтара, да се грижат за чистотата и подредбата на храма, за съсъдите и одеждите на свещениците, да помагат при обличане /събличането им, да извеждат оглашените (подготвящи се за кръщение християни, на които не е позволено да участват в някои моменти от светата литургия), да участват в литии и др. Като част от задълженията им от 2-рото правило на Лаoдикийския събор, на иподяконите е забранено да се отдалечават от Дверите на Олтара по време на богослужение. Постригването (хиротесия) на иподякона се извършва в централната част на храма, чрез възлагане на ръцете на епископа и с прочитането на една молитва, докато дякон се ръкополага в олтарната част ма храма с прочитането на две молитви.

Дякониси

Дяконисата е следващата обособена длъжност сред църковнослужителите като допълнение на дяконите. Дякониса може да бъде неомъжена жена или омъжена един път, останала вдовица. В някои случаи тя може да бъде и съпругата на епископа, от времето, когато в Църквата е съществувал немонашески, брачен епископат. Според 15-тото правило на 4-тия Вселенски събор този вид длъжност не може да се заема от жени на по- малко от навършени 40г.

Основните функции на тези служителки е да помагат при извършването на Кръщение, подпомагат богослужението, посещават домовете на християните, следят за поведението на жените в храма, понякога се е налагало да проверяват непорочността на девиците и др. За дяконисите знаем, че „не благославят, нито извършват нещо, което извършват дякони или свещеници“. Както при другите длъжности можем в исторически план да видим различни промени на статута. Понякога изпълнявали различни функции на дякона, но това в момента е напълно забранено. За територията на България има свидетелства, че института на дяконисите е бил доста разпространен, но впоследствие е изместен от женското монашество. В Русия, дори и до днес, дяконисите са силно звено на църквата. Основно се занимават с благотворителност.

Ръкоположението на дяконисата се извършва с молитвата „Боже изпълни с духа на Мириам, и Девора, и Анна, и Олдама. Пазителката на Твоите свети врата…“ Възприет е обичаят на жените, поличаващи епископско благословение да прислужват и почистват в храмовия свето олтар, да се четат молитвите, които са като са ръкололожение на дякониси.

автори: Иван И Димитър от ПЦДОН „Свети Боян Енравота”, самостоятелна съвместна робота от курс по Православен катехизис, по мотиви от беседа на гостуващ-лектор (архим. проф. Авксентий Делипапазов) и учебника му по литургика.