Автор: Йоан Корнаракис
Благодарение на преводача Константин Константинов нашият сайт започва да публикува части от книгата на известния гръцки богослов Йоан Корнаракис (1926-2013) „За въображаемия християнин“ – за въображаемия образ-идол, който имаме за себе си. Първата статия разглежда корена на този проблем още от началото на човешка история и грехопадението на Адам и Ева:
Чрез своя избор да наруши Божията заповед първосъздаденият Адам предпочел да завоюва себеобожението тук и сега, съгласно демоничното уверение, че веднага щом вкуси от забранения плод на дървото „за познаване добро и зло”, ще стане бог: „и ще бъдете като богове”.
Пътят към богоподобието било предначертан като бъдеща придобивка и изискал суров труд и усилие, за да се превърне в преживяване на благодатното обожение. Съветът на дявола съкратил времето за това в мисълта на Адам, затова и той предпочел непослушанието към Божието предупреждение: „в деня, в който ще вкусите от забранения плод, ще умрете!”
Така Адам бил измамен от лукавата змия и вместо божествено извисяване, придобил опит, който се описва в седмия стих от трета глава Битие в Стария Завет. Веднага след яденето от забранения плод се отворил умът на Адам и на Ева и те видели и установили, че са голи, ушили са смокинови листа и си направили покривала, за да покрият това, което видели, че представляват. Какво по-точно?
Адам и Ева внезапно се оказали голи от всички онези богодейни – обожаващи харизми, които Бог им дал, когато ги сътворил по Свой образ, за да стигнат, вече с тяхното усилие, в Рая до обожението по благодат.
Тяхното усилие да покрият голотата от богодейните харизми на богообразието несъмнено означавало създаването на една маска, която по-нататък щяла да им дава лъжеусещането за един вътрешен себеобраз, способен да улесни техните човешки отношения, без никакви проблеми в общуването – без вътрешни проблеми, без външни проблеми, що се касае тяхната човешка идентичност. Естествено те така си мислели!
Това тяхно начинание до голямо степен било усилие за промяна и покриване на тяхната природа, която била вътрешно разядена и разтленена от акта на нарушаването на Божията заповед. Но как би било възможно да променят или да покрият природата на тлението и смъртта?
Това тяхно начинание създало в тях лъжеусещането, че притежават един жизнеспособен социален образ, извисен екзистенциално, отображение на богообразието. Тази идея обаче била една въображаема идея!
Истина е, че Адам и Ева имали в себе си личната психодинамична опора, за да затвърдят този лъжлив и въображаем образ. Това било остатъчното изображение, въображаемото „копие” или отображение на умъртвеното от грехопадението богообразие.
След грехопадението човек запазил в живота си като пространен спомен остатъчното изображение от богообразието, като предизвикателство за прибягване към въображението в случаите, когато бива унизен и понизен сред трудните ситуации на всекидневието.
Първият случай на въображаемо издигане на образа на адамовия човек станало в неговия диалог с Бога в Рая почти веднага след като паднал в греха на непослушанието към Него.
След изработването на тяхната импровизирана маска, с която се опитали да покрият срама и срамотата на техния следгреховен образ, Адам и Ева чули стъпките на Бога, Който ходил в Рая и побързали да се скрият зад дърветата в Райската градина, за да не се срещнат с Него. Разбира се, Той ги видял и извикал Адам при Него. Адаме, къде си? В какво състояние се намираш?
Адам не можел повече да се крие от Бога и се явил пред Него. Тогава Бог го попитал директно защо ял от забранения плод, докато го предупредил да не вкусва от него, за да не умре. Отговорът на Адам на този значим и много важен въпрос било едно агресивно поведение спрямо Бога, чрез което Адам обвинявал Бога и Го смятал отговорен за нарушаването на Неговата заповед. Той Му казал: жената, която Ти ми даде да бъде заедно с мен, тя ми даде плода и аз ядох.
Този отговор е проекция на личната вина на Адам върху личността на Бога. С този отговор той изкарва виновен и отговорен за неговия грях Самия Бог. Той отрича своята вина и, като равен към равен, отдава причината за своето падение на Бога.
Адам, в който били присадени падението и демоничният ген на себеобожението, издигнал себе си над своята нищожност, до властта на Бога и като бог диалогизирал с Бога, като равен с равен, като бог с Бога. Така се оправдало и сбъднало уверението на лукавата змия към Адам и Ева „и ще бъдете като богове”!
Този демоничен ген се гнезди в потомците на Адам като наследство от него и се надига и събужда в случаите, в които човекът възвеличава своя образ и го издига дори над собственото си въображение. Той създава един невъобразимо въображаем образ в измеренията на демоничното вдъхновение и логика „ще бъдете като богове”!
Подобни примери срещаме дори в Стария Завет и най-напред в семейството на Адам и Ева. Но и в някои други случаи.
Следва
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 