Св. Ипомония – от търпение била изтъкана душата ѝ

Чества се на 13/26 март и на 29 май/11 юни (името «Ипомония” от гр. Υπομονή означава „Търпение” )

Света Ипомония със светско име Елена Драгаш, била съпруга на Мануил II Палеолог. «Елена Палеолог в Христа Бога августа и императрица Ромейска» била дъщеря на Константин Драгаш, един от многото наследници на великия сръбски крал Стефан Душан. Тя произлизала от благословен царски род. Сред предците ѝ имало и светци – преподобни Симеон Мироточиви, в света – Стефан Неманич, бил сръбски крал и ктитор на атонския светогорски манастир «Хилендар». Константин Драгаш бил управител на съвременната българска част на североизточна Македония – област, разположена между реките Аксиос и Стримон. Раждането на Елена е датирано малко след смъртта на Душан. Нейното възпитание, образование и обучение били проникнати от висшите византийски идеали, тъй като сърбите били силно повлияни от византийската култура.

Елена до голяма степен се отъждествявала именно с византийското национално самосъзнание и култура. С цялото си същество и чувства тя се стремила към Византия, чиято августа и императрица ѝ предстояло да стане, въпреки сръбския си произход.

И още повече, още от майчино мляко тя възприела традиционната за семейството ѝ православна вяра. Тази вяра щяла да насочва, просвещава и вдъхновява светицата в нейния труден, изпълнен със скърби и изпитания живот.

На 19-годишна възраст тя се омъжила за Мануил II Палеолог (в края на 1390 година). Няколко месеца по-късно Мануил станал император.

Веднага станало ясно, че новият живот на Елена – света Ипомония обещавал да бъде Голгота. Много пъти ѝ се налагало заедно с мъжа си да изпие чашата на обидите и униженията, причинени не само от друговерците, но и от западните държави, наричащи се християнски, тъй като тя и императорът отчаяно се опитвали да намерят начин за спасяване на умиращата Империя.

Елена – света Ипомония се оказала изключителна личност, украсена с многобройни и велики добродетели и притежаваща духовна сила. Тя напълно осъзнавала своето положение и житейски обстоятелства, както и ролята, която ѝ била предназначена. Светицата обичала народа си и станала за него велика майка, към която всеки можел да се обърне.

Тя споделила със своя народ всички вълнения и тревоги, свързани с предстоящите национални бедствия, осланяйки се на постоянната молитва, кротостта, добрите думи и утехата, с които го укрепявала. Красноречиво и лаконично се изказва за императрицата нейният прославен съвременник, философът Георгий Гемист Плифон: «Царицата с велико смирение и търпение се отнасяше към двете страни на своя живот. В часовете на изпитание не се отчайваше, в часовете на благоденствие не се успокояваше, във всяка ситуация вършеше всичко необходимо. Тя притежаваше мъжество повече от която и да било друга жена. Отличаваше се със своята разсъдителност, с най-съвършената справедливост. На нас не ни е известен нито един случай, когато тя да е причинила на някого каквото и да е зло – нито на мъж, нито на жена. Напротив, известно ни е, че на много хора е оказвала милост. По какъв начин на дело може да бъде проявена милостта, освен чрез доброволния отказ от причиняването на зло и творенето на благи дела за множество хора?»

Елена Драгаш станала достойна жена на своя мъдър и христолюбив съпруг – Мануил. Преживяла заедно с него 35 години в съгласие, мир, единодушие и в борба за святост в Христа. Те почитали добродетелта и на думи, и на дела. «С думи поучавали как трябва да се постъпва, а на дело давали пример и били икони на истинната любов».

На това благословено семейство Бог дарувал осем деца: от тях шест момчета, две от които впоследствие се възкачили на имперотрския трон – Йоан VIII и Константин IX, прославеният последен император.

Теодор, Димитрий и Тома станали деспоти на Мистра, а Андроник – на Солун.

Дъщерите им починали в ранна възраст. Многодетната и чадолюбива майка откърмила своите деца с млякото на вярата и чудесното учение на Православната Църква. Заедно с тях посещавала светите места, почитаните столични манастири, просейки за своите деца молитвите на светите подвижници и старци. Елена отгледала децата си «в учението и просвещението на Господа», не преставайки със сълзите на молитвата и любовта да наставлява всеки един от тях. С търпение и настойчивост, с внимание и молитва тя ги възпитавала, давайки им не просто живот, а добродетелен живот.

Така тя успяла да постави край на конфликтите за власт, които бушували сред членовете на императорското семейство в продължение почти на 90 години и изтощили Империята. Каквито и различия в мненията и споровете да не възниквали след смъртта на Мануил, всички те протичали спокойно по молитвите и с посредничеството на майката. Тя изпитвала голяма любов към манастирите. Тук Елена намирала отдих и покой за душата си, черпела сила и мъжество за по-нататъшния си живот. Нейният съпруг, предавайки трона на първородния им син – Йоан, два месеца преди смъртта си (29 март 1425 г.) се оттеглил в манастира «Пантократор» и приел монашеско пострижение под името Матей. А Елена след смъртта на мъжа си станала монахиня (1425 г.) в обителта «Света Марта» и приела името Ипомония.

Три от децата ѝ също били постригани за монаси: Теодор и Андроник (монах Акакий) – в манастира «Пантократор», Димитрий (монах Давид) – в Дидимотика. Ипомония заедно с баща си въздигнали манастира «Богородица Всеблажена» в Понагово. Той се намирал в днешния Димитровград (Цариброд), в североизточна Сърбия. Светицата била тясно свързана с константинополския манастир «Свети Йоан Предтеча», където се пазели мощите на свети Патапий Чудотворец, към когото Ипомония питаела особено благоговение. Манастирът бил основан от съратника на преподобния Патапий в Египет – преподобния Вара, зад вратите на св. Роман преди 450 г.

С помощта на света Ипомония в манастира бил създаден дом за стари жени, наречен «Надежда за отчаялите се». За любовта на светицата към преподобни Патапий свидетелства и фактът, че иконописецът, изписал пещерата на свети Патапий в Киринейските планини на Коринт, счел за необходимо да я изобрази в близост до мощите на преподобния.

Светъл и просветен човек, света Ипомония била надарена с множество таланти, които тя, използвайки ги с мъдрост и благоразумие, преумножавала. Така тя съумяла, благодарение на аскезата и търпението, да достигне до върховете на светостта.

Генадий Схоларий – първият Вселенски патриарх след падането на Константинопол, значима през онези години личност, в своето утешително слово до император Константин XI пише следното: «Всеки мъдрец, посещаващ тази блажена императрица, си отивал от нея поразен от нейната премъдрост. Когато я срещнел някой аскет, той си тръгвал смутен от бедността на своята добродетелност, сравнявайки я с добродетелта на светица. Разсъдителният се изпълвал с още по-голяма разсъдителност, законодателят ставал по-внимателен, а съдията, беседвайки с нея, се убеждавал, че пред него стои истинен канон на справедливостта. Дръзкият човек си отивал от нея победен, удивлявайки се на търпението, мъдростта и силата на характера ѝ. Човеколюбивият редом с нея се изпълвал с още повече човеколюбие.

Когато я срещнел любител на разгулния живот, той придобивал благоразумие и, виждайки нейното смирение, се каел.

Ревнителят на благочестието, запознавайки се с нея, се изпълвал с още по-голяма ревност. Когато идвал при нея болен, болката му утихвала. Любителят на самохвалство започвал да укорява себе си за прекомерното си самолюбие.

С други думи – всеки човек, опознавайки света Ипомония, ставал по-добър.»

Господ я опазил от преживяването на трагичните за Империята събития. Той я призовал при Себе Си на 13 март 1450 година. Така 35 от живота си Ипомония била императрица, а 25 – монахиня.

Дякон Йоан Евгеник – неин съвременник, брат на Марк Евгеник – архиепископ Ефески, в утешителното слово до Константин Палеолог във връзка с кончината на света Ипомония отбелязва: «Що се отнася до приснопаметната госпожа, твоята майка, всичко в нейния живот беше изключително: вярата, делата, родът, маниерите, животът, словата. Всички те бяха скромни и достойни за нейната света слава. И, както живя тя – причастна на Божествения Промисъл, така и завърши своя земен път.»

«Светата госпожа» – както я нарича Георгий Франдзис, въплътила значението на монашеско си име (на гръцки «ипомони» означава «търпение») в своето отношение както към щастливите, така и към безчестните, тежки моменти на своя живот. Търпение: в живота, в деянията и в монашеското име. «От търпение била изтъкана душата ѝ».

Из календар за 2006 г., издаден от Светата Монемвасийска и Спартска митрополия; град Спарта; Гърция

Съвременно чудо на света Ипомония

През последните години се случили множество явявания на света Ипомония както на благочестиви хора, така и на хора, нямащи отношение към християнството. Ние ще ви разкажем за случай, описващ чудесното явяване на светицата и изцеляването на болен човек.

«Света Ипомония се явила в образа на монахиня пред някакъв жител на Атина, който работел като таксиметров шофьор.

Той страдал от рак на кожата и бил изпаднал в дълбоко отчаяние. Следите от болестта се забелязвали по ръцете му. По пътя монахинята, на чиято глава имало кукулий (покривало) с червен кръст, го попитала:

– Ти защо си тъжен?

Таксиметровият шофьор без колебание ѝ разказал цялата истина за себе си.

След това монахинята го попитала ще ѝ разреши ли да го прекръсти, за да му стане по-добре. Скоро му се доспало и той помолил монахинята да спрат за малко, за да не се случи авария.

Скоро те стигнали до място, където монахинята можела да намери друго такси.

Таксиметровият шофьор отбил колата от пътя и заспал. Събуждайки се, той видял, че по ръцете му нямало и следа от болестта, а монахинята изчезнала. Той започнал да пита местните жители виждали ли са наоколо някаква монахиня, но издирването му се оказало напразно. Тогава с удивление разбрал, че в действителност му се явила някаква светица, която изчезнала.

По-късно шофьорът посетил лекар и му разказал за случилото се. Изведнъж погледът му попаднал върху икона, висяща на стената в кабинета. Той скочил от стола и възкликнал: «Това беше тя!» Оказало се, че това било икона на света Ипомония. Така мъжът научил коя била тази, която го изцелила и спасила от отчаяние. Кукулият (покривалото за глава) с червения кръст бил знак за нейния произход преди да стане византийска императрица. В това монашеско облачение тя завършила своя земен път. Впоследствие станало ясно, че това чудо станало на 13 март, в деня, когато се чества нейната свята памет.

Паметта на преподобната и богоносна наша майка Ипомония се чества на 13/26 март и на 29 май/11 юни

Преводът е направен по материал, публикуван на сайта на Ватопедския манастир – «Пемптусия», превод: Красимира Ковалкова, от Страницата във фейсбук на Храм „Св. вмчк Мина“ – гр. Велико Търново