Боже, Ти си една прегръдка

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Много пъти се опитвам да разбера как си представяме присъствието на Бога в нашия живот. Истината е, че повечето от нас очакваме небето да се отвори и по холивудски да се появи една „Божия” ръка и да ни даде това, което искаме. Разбира се, забравяме, че Бог е дух – „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина”. Забравяме, че всички антропоморфични образи за Бога не се отправени към Неговото битие, а към нашето безсилие да разберем нещо повече от образи и символи.

Нещата обаче навярно са много по-прости, отколкото си ги представяме или както, бидейки объркани вътрешно, ги нагласяме. Бог, Който очакваме, вече се е явил в личността на Христос. Ние сякаш се опитваме да разбием една отключена врата, където единственото, което е нужно, е да отворим и да влезем вътре.

Бог, Който се открива в личността на Христос, ни каза, че ако имаме любов един към друг, Той ще бъде в нас, близо до нас и въобще в живота ни; както и че единственият път на богопознание е любовта. Ние обаче не понасяме нито да я даваме, а колко повече, когато ни я дават, и ни харесва една магична, емоционална и въображаема картина за Бога. Любовта не е просто една висша нравствена добродетел, а самият живот.  Тя е реалността, която движи всичко и дава живот на всичко.

Трябва да осъзнаем, че ако Бог искаше да общува с нас чрез един мъгляв сантиментализъм, който много пъти придобива характер на делириум, нямаше да дойде в света да се въплъти и да стане Човек, а просто щеше да ни открие една небесна идея. Една небесна власт, на която трябва да се подчиняваме и да се съгласуваме с нея. Докато сега, в личността на Христос, Той ни открива една връзка!

Той не иска властническо послушание, а любяща връзка. Естествено Той прави това по много причини, като най-значимата е това, че Той не е абстрактна висша сила, нито безлична универсална енергия, а Личност с конкретни свойства. Той влиза в историята и всекидневието и се открива. Чрез постоянен вътрешен диалог, който водим съзнателно или несъзнателно с Него.

Едно от тези Негови откровения, и не само то, защото Бог се явява по много начини и то парадоксални, е чрез хората, които са до нас или се появяват в живота ни. Затова, когато търсим Божията помощ, когато казваме: „Ама къде си, Боже? Защо не ми се явяваш. . .” Нека погледнем и малко до нас. Защото в лицата на хората се явява Божията любов към нас. Там ще преживеем Неговото присъствие. Когато ни праща хора, които ни обичат, грижат се за нас, крепят ни, не ни съдят, нито порицават, тогава много ясно Той Самият седи до нас и ни държи за ръка. Навярно някои ще се запитат – ние защо не ги срещнахме? Отговорът не е лесен и трябва да помислим да не би защото не сме били готови да ги срещнем. Защото всяка среща е съд. Най-вече за това, което вътрешно представляваме.

Един старец казваше „познах Божията любов, когато срещнах о. Ф. Там почувствах с  душа и тяло какво означава Бог да те обича”. Друг мой добър приятел казваше „Отче мой, такава прегръдка, каквато получих от старец. . ., не  получих нито от майка ми, нито от баща ми.  В отношението ми с него разбрах какво означава някой да те обича. До него почувствах такава любов, която никога не бях почувствал. Разбрах, че Бог ме обича”. Една девойка ми казваше: „Сред прегръдка направих първата си изповед и почувствах любовта на нашия Господ”.  Отново млад, но изстрадал човек, с душевна мъка ми каза: „Аз любов не получих от дома си. Невероятна обич обаче ми даде г-жа. . . – съседка, която нямаше деца. Там разбрах, че някой ме обича”. Наричали авва Пимен „бог на земята”. Защо? Защото покривал всички хора, с любов и прошка, без никога да ги осъди. Но и папа Сава на Света Гора наричали така, защото, когато човек го срещаше, усещаше – аналогично винаги –  Божията любов.

Ние обаче какво правим с хората, които Бог ни праща? Пропъждаме ги от нашия живот. Клеветим ги, отмъщаваме им, защото ни обикнаха, а ние не го понесохме.

Да не би Бог много пъти да се явява в нашия живот, а ние просто не Го усещаме, защото търсим в мъглявините на нашето въображение, а не в историята на нашия живот? Да не би да гледаме небето, а да не виждаме това, което стои до нас? – че много пъти, както казваше и о. Думитру Станилоае, „Бог спи в нашето легло”?

превод: Константин Константинов