За очарованието на неуспеха

Трета последна част на разговора с отец Харалампос Пападопулос за предаването на Пирейска митрополия „Енория в действие“:

– Църквата е пространство, което вмества всичко това, но сега бих искал да поговорим за светостта. Границите на тварността, границите, които бихме могли да украсим, както казахте, биха могли да са една хубаво затворена кутия. Преодоляването на тези граници би могло да е срещата с Нетварния, с Бога. Някак така бихме могли да изтълкуваме отношението на светците, които смятали себе си за най-окаяните сред грешниците и това не било някакво формално смирение само на думи, а знаели, че разликата между тварно и Нетварния е огромна, и оттук разликата между светеца и блудницата е нищожна. Така светецът, осъзнаващ  своето несъвършенство, срещал или среща Бога. Святост – съвършенство.

– Светците на Църквата имали пълна увереност, че разстоянията между добродетелта и страстта, между блудницата и светеца, между доброто и злото са нищожни, минимални (т.е. лесно преминаваме от едното в другото). Дори отците на Църквата смятат, че всички имаме потенциал да направим всичко, не вярвали в себе си, нямали някаква пораженническа нагласа, тоест нямали това, което в психологията наричаме ниска себеоценка, нека не объркваме нещата. Защото един човек, който има ниска себеоценка, не може да направи констатации с такава дълбочина на себепознание. Човекът, който има ниско себепознание и ниска себеоценка, няма добра представа за себе си. Отците имат много добра представа за себе си, т.е. познават добре себе  си. Разбира се, това не е станало от днес за утре. Това е голям проблем, че в Църквата бързаме от днес за утре да правим чудеса. Това е проблем и има връзка с епохата на скоростта, в която живеем.

Отците имат пълно себепознание. Себепознанието не е само на равнището на психологизма. Както и имат смирение. Когато св. Симеон Нови Богослов, казва: чуйте братя и заплачете, за това, че съм прелюбодеец, блудник и т.н., в онзи момент не играе някакъв театър, не казва някои неща, защото просто трябва да ги каже – не се смирява просто на думи, а страда, изстрадва една истина, истината, че докато се опитвам и логически зная доброто, в мен има сили, съпротиви и душевни механизми, които не ме позволяват да го извърша. И всички знаем това. Ние, които не сме стигнали до такава святост, знаем нещо много просто, мисля, че повечето имаме едно елементарно себепознание и повечето пъти знаем какво трябва да правим, но не го правим, защото човекът не прави това, което знае, а което издържа. Може да знаеш нещата теоретично много добре, да слушаш една беседа, но след това да не ги приложиш, не защото си лош човек или просто лицемер – това би било лесно тълкувание, а защото не можеш, в теб има неща, които не те оставят. Затова пеем „един Свят, един Господ, Иисус Христос“, няма друг. И в степента, в която съм във връзка с Него, мога да приемам късчета от това съвършенство на светостта. В степента, в която имаш връзка с Христос, а не с твоите постижения и индивидуални добродетели. Затова смирението на отците е смирение, което реално казва, че „зная кой съм, зная моите граници и, познавайки моите граници, мога по-добре да детерминирам нещата“. Така не изпадам в паника при едно падение, защото се надявам на Бога, не се надявам на себе си, не се слисвам, не падам в отчаяние, защото никога не съм имал убедеността, че ще се справя перфектно. Надявам се на Божията любов, която познавам опитно. Много е важно да кажем това, защото ние какво правим? – Четем една светоотеческа или религиозна книга и виждаме, че еди-кой си светец казва: „аз съм земен червей, аз съм нищо“, както се казва в Патерика, какво е смирението? – Смирена е моята калимавка, която свалям, стъпквам и тя не протестира, или другият старец, който казва, че от деня, в който влязох в манастира, казах, че „аз и манастирското куче сме едно и също нещо“. Ние четем това и казваме: „леле, какво казва светецът!“ Разчувстваме се, но без да имаме необходимите предпоставки на другия ден започваме да казваме – „аз съм куче, аз съм котка“ и т.н., без да имаме предпоставките за това и ставаме трагични. Защо? Защото, докато казваме, че съм червей, че съм едно, че съм друго, веднага щом ни засегнат егоизма, освирепяваме като зверове. Много пъти сме виждали хора, които се смеят, сякаш рекламират паста за зъби, но веднага щом им засегнеш леко егоизма, се превръщат в свирепи зверове. И се питаш това той ли е? Именно защото това не е себепознание, а нещо много повърхностно и външно.

Понякога си представяме светците като свещени „страшилища”, като хора с изключителна смелост и храброст, пренебрегвайки, че са били всекидневни хора, хора от съседната врата. Това въобразяване ни води до погрешни визии или до това да нямаме визии. Аз не мога да стана свят. За това, разбира се, допринасят вероятно някои погрешни прочити на светоотечески текстове или дори на мартиролози, които описват смелостта на мъчениците пред мъченията и по-рядко страха, който чувстваш пред мъчението, безсилието пред мъчението и Божията благодат, която идва и накрая слага своя печат?

Това е много важна и хубава тема и мисля, че е изцелително и избавително, ако разберем, че славата на Христос е Неговият Кръст. Неговата болка, славата на Христос не е някаква земна победа в историята, не е някакво утвърждаване със социологично съдържание, а Неговият Кръст. Кога Христос бива прославен? Защото ние си мислим за славата и силата на Христос и на ум ни идванякаква холивудска сила, която унищожава всичко. Неговото смирение е Неговата слава, Кръстът е славата на Христос. Когато Христос се жертва за другия, тогава Той се прославя, в пълната Себежертва. С други думи славата на християнина не е в неговите успехи, а в жертвата заради другия човек. Затова и светците на Църквата са „трагични” лица за светската история, ако ми позволите израза. В смисъл, че малцина от нас могат да разберат какво означава светостта, защото ние виждаме ореола, но не се замисляме за това, което се крие зад него, какво болки, каква самота, каква агония, какви падения. Минавали са през големи падения. Ореолът е завършекът на мъченичеството, на тази борба. Впечатляващо е, че когато Господ се явил след Възкресението Си, върху Неговото възкръснало тяло личали белезите от Кръста. Славата Му са кръстните белези, самият Кръст.

***

За историята на света Христос е Неуспелият, както казва о. Йоан Майендорф. Тоест ако някой седне да мисли и да съди Христос със светски критерии, ще Го помисли за Неуспял. Например не се оженил. Смятат това за неуспех. Буржоазният тип човек смята това за неуспех. И ако някой стане монах – за трагедия. Не е направил кариера. Не е натрупал пари. Не се утвърдил в обществото. Нямал никакъв земен успех. Но този „Неуспял” именно спасява историята на човешкия род. Това е нещо, което светът не може лесно да  прости, а именно, че накрая един Неуспял ни е спасил – по светски Неуспял. Защото светът би очаквал един успял, един кариерист, един всезнайко, един умник, а Кой накрая ни спасява? Някой, Който историята изтиква в периферията. Това обаче създава един етос, християнски етос, където спасението няма да дойде от светски успехи, а от Кръста, от мъченичеството, и от това присъствие в един свят, който ние не отхвърляме, но и не го абсолютизираме като най-висша ценност на живота. Мисля, че това са правили и светците на Църквата. Разбира се, ние обикновено в някои много опростени и кратки жития и синаксари виждаме само техните успехи, а не техните големи падения. Но ако човек чете патериците, Лавсаика, Митерикона, там се говори за  техните борби, падения, неуспехи, там виждаме, че светецът не е нищо друго, а човек като нас, който се бори със себе си, със своя Бог.

– Затова и върху Кръста поставили надписа „Цар на Славата”. Славата на Господ е самият Кръст. Бих искал да поговорим за очарованието на неуспеха, за красотата на неуспеха и как някой човек чрез неуспеха може да срещне истината и да се научи да живее красиво, да се научи да живее в Христос, да научи радостта?

– Вижте, с този въпрос и с нещата, които говорим, ще ни изкарат луди. Защото ако някой говори за очарованието на неуспеха, за благословението на неуспеха, каквато книга пиша, ще ти кажат, че умът ти не е в ред – защото  цялата система се движи около успеха. Разбира се, за да не бъдем разбрани погрешно, ние не казваме, че утре трябва да отидем да се провалим, нямаме предвид това, а че неуспехът съществува в живота, нека уточним това. Не казваме: излезте на вън и се провалете! – не това, а че в живота на един естествен човек, който живее в този свят, присъства и неуспехът. И какво става там? Прогонваш го? Скриваш го под изтривалката, отхвърляш този факт? Отхвърлянето на неуспеха какви последици има за теб? Какво може да означава това? Да, има едно очарование, защото реално те освобождава. Човекът, който не се страхува от неуспеха, е свободен човек. Някъде писах, че похвалата и обвинението – това е  една и същ затвор. Както е затвор да те обвиняват, където не искаме да ни обвиняват и всички треперим от обвинението, по същия начин и похвалата те затваря в една фалшива картина за твоето Аз, не те оставя да бъдеш себе си.

Помня, когато бях по-малък 16-17 годишен, ходих в Църквата и имах много силен зилотизъм, имах един старец, покрай него имаше и други духовни чеда, аз бях голям зилот, падах си по крайностите, и затова всички ме имаха за пример. Но това ме задавяше, защото създаваше една себеобраз, който беше фалшив. Където реално не съм аз. Когато например казваха: „Погледни Харалампос!“, „Погледни, Мария!“ – това те задушава, защото ти няма да кажеш – „ама не съм това, и аз съм човек“. Имам падения. Или ще започнеш да имаш шизоидно отношение към живота, където ще се държиш по един начин в компания с приятели, а по друг начин в себе си, ще бъдеш един при стареца, друг вкъщи, един в Църквата, друг на работа, тоест ще започнеш да водиш един шизоиден живот. Една девойка без малко щеше да се сбие да се един друг човек заради т. нар. постсветоотеческо богословие, а по-късно донесе едни снимки от някакви барове в Миконос (Миконос има лоша слава като туристическа дестинация). Не може така. Тоест живееш една шизоидно състояние. Въпросът не е дали ще отидеш или няма да отидеш в Миконос, дали това е падение или не, не това е проблем, защото, ако изповядваш и знаеш твоето падение, това те прави и „очарователен”. Смиреният човек е сладък, очарователен, но когато искаш да се представяш за нещо, което не си, това те загрозява и реално те опровергава във всички сфери на живота ти.

Следователно, приемането на твоя неуспех е и акт на свобода, където казваш, че аз съм този, имам и недостатъци, имам немощи, не изтъквам един имидж на съвършен и безупречен човек, където всичко правя перфектно, справям се отлично, а имам и неуспехи в живота.

Другото много важно нещо – разбрах го от Синаксарите и мисля, че е така – много пъти едно падение и един неуспех ни принася много по-голяма полза от една самохвална добродетел. Много пъти самохвалството на добродетелта е много по-лошо от греха. В греха, в падението имаш възможност да видиш къде отивам, какво правя, идва едно насищане, страстите те водят към екзистенциално пренасищане и казваш: „не мога повече така, начинът, по който живея, е пълна безизходица“. Но когато имаш фалшива и въображаема представа за един съвършен живот, няма лесно да се покаеш. Затова виждате, че в Църквата светци обикновено стават големи грешници. Този, който вярва, че няма грехове, че се справя отлично, за него е  трудно да се покае, трудно е да стигне до себепознание. Мисля, че всички много или малко сме минали през такива състояния, където казваме: „нямам какво да изповядам, мисля, че съм изключително добре. Не съм убил никого, не съм откраднал“. Но в Евангелието Христос ни казва, че никой не е изключен от греха, защото убийството не е само да убия един човек, а дори само да го нарека „рака“, т.е. „безумнико“. Тогава разбираме, че никой не е изключен от убийството и че балансът се променя.

Благословението на  неуспеха се състои в това, че ме води по-близо до моето Аз и ми дава възможности да видя живота отначало, да поставя нещата отначало. Неслучайно в Откровението се казва, че Бог ще избълва хладните, защото те обикновено не живеят вътрешно, не са нито едното, нито другото, а са в една замряла реалност, нямат „нерв” в тях.

Край на интервюто

превод: Константин Константинов