Начало на подготовката за Великия пост. Закхей

Автор: протопр. Александър Шмеман

Цял месец преди началото на Великия пост Православната Църква започва сякаш да ни предупреждава за него, да възвестява за него, да ни подготвя за него. И колко е трудно за съвременния човек да разбере всичко това. Да разбере преди всичко, че наред с другите безбройни грижи в този живот, съществува и тази грижа за душата, за вътрешния мир на всеки един от нас. И че само ако бяхме малко по-сериозни, бихме разбрали колко важна, насъщна, първостепенна е именно тази грижа. Тогава бихме разбрали, уверен съм, тази незабързаност, този тайнствен ритъм на църковния живот, който се струва на съвременния човек някаква архаична ненужна безсмислица.

Ние знаем, разбира се, какво значение има храната за нашия живот. Тя е полезна, но и вредна, тежка, опасна. И ние полагаме всички усилия, прилагаме всичките си знания, за да се направи храната полезна. Но наистина твърдението, че душата има нужда от храна, че не с единия хляб ще живее човек, не е само някаква попска риторика. И действително това го знае всеки от нас. Нужно е да се чете, да се размишлява, да се обсъжда, да се развличаме, да се ходи на театър. Но тук се оказва, че грижите са недостатъчни, вниманието е недостатъчно, недостатъчна е, така да се каже, елементарната хигиена. Ние търсим по-лесни четива, бъбрене, а не разговори; развлечения, а не храна. Ние не осъзнаваме, че е много по-лесно да се замърси душата, отколкото стомаха и че последствията от такова замърсяване на душата са много, много по-опасни.

И ето колко много време се отделя на външното и колко малко на вътрешното. Но идва това време на годината, когато Църквата ни призовава, да си спомним преди всичко, че съществува онова вътрешното, че съществува вътрешен човек. Когато тя ни призовава да се ужасим от това, че сме забравили за него, в каква безсмислена нелепост сме се потопили, как действително убиваме драгоценното време, което толкова скъпо ни е отпуснато, в каква занемарена и жалка бъркотия живеем. В това е смисълът на тези подготвителни за Великия пост седмици. Постът е време на покаяние, а покаянието е преди всичко преговор, преоценка, вглъбяване, сътресение, връщане към себе си. Покаянието е тъжно откриване на своя запустял, забравен и замърсен вътрешен човек.

Първата вест за Поста, първото напомняне, първият призив е малък разказ от Евангелието. Разказ за нищо и никакъв човечец, притова с малък ръст и полупочтена професия. Името на този човек е Закхей. Професията му – събирач на данъци: занимание, което в онази епоха и онази среда, за която разказва Евангелието, било свързано с корупция, жестокост и нечестност. Разказът за това е много кратък. Лука 19:1-10:

“След това Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.”

Това е всичко. Но ако ние с духовния си, вътрешен слух се вслушаме в този кратък, толкова прост разказ, ние ще чуем и ще разберем, че това е безкрайно важно за нас, важно е в момента и винаги, ще разберем с какво всъщност започва това необходимо завръщане от външното към вътрешното. Закхей поискал да види Христа. И поискал толкова силно, че с това си желание привлякъл към себе си вниманието на Иисуса. И ето това “поискал” е началото на всичко. Евангелието казва: “дето ви е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21). Всичко в нас, в нашия живот започва с искането, със желанието. Защото това, което искаме, значи и обичаме; това отвътре ни влече към себе си и ни подчинява на себе си. Знаем, че Закхей е обичал парите и според собственото си признание, за тяхното постигане не се е гнусил от обидите на другите хора. Закхей бил богат и обичал богатството. Но Закхей вътре в себе си намерил още и едно друго желание – той пожелал нещо друго и това желание станало съдбоносен момент в неговия живот.

Този разказ в Евангелието задава към всеки от нас този въпрос: “Какво обичаш, какво искаш?” Не на повърхността, а в дълбочина. През твоя град и по твоята улица не приижда тайнствен учител и не го обкръжават тълпи народ . Но така ли е всъщност? Не идва ли в твоя живот, по всяко време, някакъв тайнствен призив, не усещаш ли понякога мръсотия на самото дъно на душата си, копнеж по нещо друго, не по това, с което от сутрин до вечер е изпълнен животът ти? Поспри се, вслушай се в себе си, влез в сърцето си, послушай своя вътрешен човек. И ще намериш там, вътре в себе си, това същото странно и прекрасно желание, без което не живее нито един човек, но което почти всеки човек, сякаш плашейки се от него, заглушава заради шума и външната суета. “Ето, стоя пред вратата и хлопам” (Откр. 3:20), е казано още в Новия Завет. Ще чуеш ли това тихо похлопване, ще го различиш ли сред грохота на съвременността: дребнав, монотонен и повърхностен? Това е първия призив на Църквата, на Евангелието, на Христа: ”Поискай другото. Въздишай за другото. Спомни си за другото.” И само за миг си струва да се вслушаш в този призив, както когато чист и радостен вятър нахлува в застоялия въздух на нашия незначителен и безрадостен живот. И започва този бавен обрат, това желание, тази въздишка на душата. И всичко вече става, всичко вече е станало друго – ново, безкрайно значително. Малкият, превит към земята и нейните желания човек, вече престава да бъде малък, започва вече неговата победа над самия себе си. Това е началото, това е първата крачка: от външното към вътрешното, по посока на тази тайнствена родина, за която толкова често, без да го осъзнава, копнее и която желае всеки човек.

източник: www.shmeman.ru, превод: Мартин Димитров