Автор: о. Харалампос Пападопулос

Божията любов е толкова голяма, че превишава нашите въпроси и отговори и дела. Тоест ние всеки ден се опитваме да вършим доброто като християни: да обичаме, да прощаваме, да имаме вяра, да имаме надежда, да имаме солидарност, но не  тези  неща ще ни спасят. Не ни спасяват делата в смисъл на вършене на нравствени дела, както при протестантите, където трябва да направиш еди-колко си добрини, за да влезеш в Рая.

Направил си добри дела? – Ще влезеш  в Рая. В Църквата не се спасяваме само поради това, което сме направили, а на първо място поради това, което сме закопнели. Може да сме имали много силен копнеж за нещо, но да не сме успели да го направим. Много пъти обичаме жена си изключително много, но не успяваме да ѝ го покажем така, както бихме искали. Въпреки това я обичаме много силно. И Бог ще ни съди съгласно това доколко нашето сърце е закопняло за Него. Може да не сме успели в това – поради нашите гени, обкръжение, социални причини, възпитание, среда. Всеки човек е тайна, където носи един кръст. Знаете ли колко хора знаят своята немощ и не могат да се променят в живота си? И виждаш, че се измъчват и страдат. Отец Антоний Ромеос някога ми каза:

–  Бог, детето ми, съработничи с душата ти, но не с тази, която ти си мислиш. А много по-дълбоко, с твоето по-дълбоко Аз, което дори ти още не познаваш.

Оттук Бог ще ни съди за нашия копнеж, за нашата жажда, доколко сме закопнели и зажадували за Него. Това ще бъде критерият на Бога. Когато обичаш Бога, вече си в царството Божие, вече живееш в Него и Той в тебе. Другият живот просто ще бъде продължение на красивата любовна история с Бога, която човек пише в този живот. Както казва св. Исаак Сириец, в бъдещия век  няма думи, а само мълчание. Езикът на бъдещия век е мълчанието. Защото, когато се обичаме, ни е достатъчно да се гледаме, без думи.

                                                             ***

Това, че човек се е разболял, защото Бог е искал така и по този начин ще се очисти и ще отиде в Рая, е възглед, което съществува, срещаме го в някои текстове, не във всички. Тези текстове обаче се нуждаят от изключително голямо внимание и разсъдителност в тяхното тълкуване. Текстовете на Църквата са сърдечни текстове, смислови текстове. След като са смислови, играе роля и тяхното тълкуване. За нас те не са Коран, който е паднал от небето и край! При нас влиза и човешкият елемент и заедно с божествения формираме нашата традиция. Затова има огромно значение как тълкуваш даден текст. Следователно ние не можем да повярваме, че Бог на любовта, Бог на Новия Завет, Бог на Иисус Христос е Бог, Който седи на небето и казва:

– Днес вечерта кои деца ще убия на магистралата? Кои хора ще накарам да катастрофират, на кои деца ще дам рак? Кои хора ще измъча?

Смирено мисля, че това няма никаква връзка с Бога от Св. Писание и Църквата. Първо на първо болестта и злото в живота имат пет източника.

Първият е природното зло, т.е. природата е болна, смъртна, защото това е онтология и не може да бъде по друг начин. Всяко създание автоматично носи смъртта в себе си. Това е екзистенциален закон, всяко творение е изменчиво, тоест изтлява, променя се, умира и се разлага. Тук влизат трусовете, катаклизмите  и т.н.

Друг източник е злото, което аз правя на другия човек.

Третият източник е злото, което аз правя на себе си – как ям, как спя, как се държа, какви токсични чувства, злоба, омраза, напрежение, тревога тая в мен и с това се разболявам.

Четвъртият  е злото, което другите ми правят. Някой шофира пиян и ме убива. Някой ме атакува словесно, наранява ме.

Петият източник е злото от дявола.

С това искам да кажа, че болестта в живота съществува, не е възможно да я няма. Не знаем причините, по които съществува,  но понеже вярваме, че всичко се движи в Божия промисъл, в един много дълбок план, който превишава нашите интелектуални възможности, не можем да го изтълкуваме, затова и казваме, че всичко е в Божия Промисъл, не  в смисъл, че Бог праща болести, това е неприемливо. Въпросът откъде е дошла болестта  изисква дълга дискусия. За нас обаче е важно, че в тази болест, в това страдание, в това мъчение Бог е до нас, не ни оставя сами,  Той не само не предизвиква злото, а ни дава сила да го преодолеем. И чудото, както казах, не е само да оздравеем, а че ти, човекът, си между нас, бориш се да живееш, имаш вяра,  вярваш в себе си, в живота, който Бог ти е дарил, имаш надежда в Бога и  не се предаваш. Това е чудото, че в теб имаш тези сили, възможности и борбен дух.

Важно е не колко ще живеем, а как ще живеем.  Някой може да е на 80 години и нищо да не е разбрал от истинския духовен живот. Христос живя 33 години и промени историята на света.

***

Въпрос  за вините в Църквата

Вините са огромна тема. Нека не гледаме на тях едностранчиво. Те не  само това, което религията култивира,  а и ние самите ги търсим. И ние самите избираме места, лица и духовници, които задоволят нашите вини. Някои хора развиват вини в другите, и това го има. Мисля, че човекът, който истински търси и жадува за истината, Бог ще му покаже хора и места, където ще го избавят от тези неща.  Всичко, през което минаваме, ни води някъде, то ще ни направи по-мъдри, по-здрави и т.н.

В истинския живот в Христос обаче няма вини. Животът на Христос, на светците няма вини в себе си. Вините са болест. Угризенията на съвестта са нещо друго – те са нещо здраво, те са камбанка, която бие и ти казва, че това, което си направил, не е правилно. Вината съдържа патология в себе си и най-вече е свързана с егоизма, т.е. тоест как „аз, превъзходният и страхотният, направих това нещо?!“ Вината е смачкване на моята витрина, изпитвам болка, но не защото нараних връзката с Бога, а защото не съм този, който съм си въобразявал, че трябва да бъда. Имам вини и страдам, защото в крайна сметка не съм това, което съм си повярвал, че съм или това, което е трябвало да бъда. Но Бог иска да бъдеш това, което си, дори в греха да си искрен, честен и автентичен, да не се преструваш, да не се представяш лицемерно за нещо друго, което не си. Вината е общо човешко явление, ако не го развиваш в Църквата, ще го развиеш някъде другаде. Сега ще ми кажеш – защо да съществува тук? Защото Църквата – и го казвам много пъти – грешка е да вярваме, че Църквата е клуб на съвършените, на здравите, на безгрешните. Не. Ние донякъде сме асоциирали Църквата с нашия буржоазен мит – че отивам на църква, за да покажа колко добър човек съм. Понякога казваме – той ходи на църква, добър човек е. Не казваме ли така? Той е църковен човек, тя е добра жена. Ама не ходя на църква, за да покажа колко съм превъзходен. Напротив, отивам в Църквата, защото съм окаян, провалил съм се, страдам, падам, изпитвам болка, мъча се и отивам в Църквата  да намеря сили да се изправя, да се утеша, да се укрепя.

превод: Константин Константинов