В чудото няма рецепти

Автор: о. Харалампос Пападопулос

В чудото няма рецепти. Не може някой да ти каже – кажи ми какво да направя, за  стане едно чудо? Как ще стане? И друг отговаря – ще постиш, ще се помолиш и т.н. Внимавайте, защото напоследък се разпространяват разни неща, някакви молитви, където се казва:  прочети тази молитва, пости еди-колко си дни, причасти се еди-колко пъти и я сподели с още 30 човека. Ако направиш това, нещо чудесно ще стане в живота ти! Това не само е хула срещу Светия Дух и много голям грях, но няма никаква връзка с Православието. Това са малко протестантски неща, където правиш нещо, за да получиш нещо и има рецепти. Попадна ми една книга от някакъв протестант-евангелист в Америка: как с Христос отслабнах с 80 кг. Това е. В тези книги е пълно с рецепти за живота, сякаш има рецепти за него. В Православието не съществуват такива неща – прави това, за да имаш еди-какъв резултат. Не. А  един ученик отива при стареца и му казва:

– Геронда, искам да придобия страх Божий.

Той не му казва върви да направиш еди-колко поклона или да прочетеш еди-кои си книги, а:

– Намери един човек, който има страх Божий,  седни до него и ще се научиш.

В Православието духовният живот е изкуство и изкуството се научава на дело, потиш се, страдаш, така ще научиш какво е духовен живот, който не е някакви идеи. Затова внимавайте много в тези  неща. Един общ критерий – когато ти казват направи това, за да видиш онова,  казвай Акатиста, за да ти се яви Света Богородица, когато умреш, и т.н., тези  неща нямат никаква връзка с автентичната православна духовност, защото в нея постиш, молиш, ходиш на църква защо? – защото обичаш Някой, от любов, от обич, не постя, защото очаквам да ми даде нещо в замяна. Постя, защото по телесен начин Му казвам обичам Те! Моля се, защото искам да Му говоря, не мога да не му говоря. Може ли някой, който е влюбен в друг лице, да не му говори? С това го убива, той иска да му говори. Молитвата е диалог, екзистенциален диалог с Бога.

В чудото няма рецепти. Може да се наложи за  дадено нещо да постим, това го правим, да се помолим, разбира се, но това не означава, че на всяка цена ще стане чудо, защото чудото не е наше постижение, а дар. Не ние сме го постигнали, защото сме силни, способни, превъзходни, а защото Божията любов е сметнала, че трябва да ни го даде. Чудото е любовта на Бога към човека, която му открива, за да му покаже колко много го обича. Чудото не е наше постижение. Безброй пъти съм присъствал на разговори между християни. Напоследък християните са изнамерили всякакви постни неща –  пастичо(мусака от макарони и кайма) от соя, кайма от соя, архим. Варнава Янку казва само жени  от соя не са направили! С други думи всичко, каквото можете да си представите, за да не се лишим от нещо и имаме лъжеусещането, че постим. Постът обаче съдържа болка в себе си, даваш нещо, нещо принасяш на Някой, Който обичаш, даваш Му нещо от душата си, от тялото си, на Христос, Той е твоята любов, обичаш Го и искаш да Му дадеш нещо. Постът означава на оставаш гладен, за да разбереш, че единственият ти глад е  Христос, че само за Христос гладуваш, че само Той ще те насити и никоя друга храна. Това е постът, гладувам, защото дълбоко в мен гладувам за моя Бог, моя Господ, моя Христос, същинския Живот. Това е смисълът на поста, а не е просто да сменям храната.

И тъй, присъствал съм на безброй такива разговори и ми направи страшно впечатление, че хората се надпреварват в това да разказват кой е видял повече чудеса. Случвало ли ви се е? Аз ще ти кажа нещо още по-удивително! На мене еди-кой си светец ми направи това, на мене еди кой си. . . Ако видите в Патерика, Божиите угодници не искали да говорят за чудесата, а ги пазели като съкровище.

Един старец плакал и го попитали:

– Защо плачеш?

– Защото видях Света Богородица и не мога да го изкажа.

Те не казват такива неща. Ако бъдат убедени, ако има причина, тогава ще отворят уста. Вижте света Пелагия в Тинос, Света Богородица колко пъти ѝ се явила? Три пъти! На третия път дори се скарала на светицата и ѝ казала: ще го направиш! (Света Богородица й казала да се свърже с човека, който щял да помогне да открият нейната икона. След намирането на иконата, на мястото, където била открита, бил построен величествен храм в чест на Света Богородица) тя не вярвала, че е способна да види Света Богородица. Ако ние видим перо от гълъб, веднага  си мислим, че е перо от Ангел и казваме: видях перо от Ангел! С най-малкото нещо – защото това храни нашия егоизъм, нашия религиозен егоизъм. Божиите угодници не говорят за такива неща. А когато говорят, знаят къде, кога и защо ще го кажат. Във всеки случай ще го кажат не поради религиозна показност, а за да поучат душите на хората.

Не можем да изнудим Бога. Защото много хора казват това, както една жена в моята енория, която ми каза:

– Отче, аз ходя на църква, постя, но си счупих крака!

– Е, кракът си счупи.

– Да, но след като ходя на църква?

– И нима това означава, че няма да ти се случи подобно нещо?

Ние имаме впечатление, че понеже постя, нищо не трябва да ми се случи, не трябва се разболея, децата ми не трябва се разболяват, не трябва да катастрофирам, никога не трябва да оставам безработен. Всичко трябва да е перфектно. Защо? Защото ходя на църква; защото постя и се моля. Ама това не е връзка с Бога, това е алъш-вериш; бакалска нагласа и идея; тук няма великодушие, нито смелост, нито духовност.

Божията благодат и чудото идват, когато не го очакваш. Когато в духовния живот превърнеш нещо в цел, (т.е. поставиш си за цел да го постигнеш) с това го разрушаваш. Самият факт, че влагаш това в ума си и го превръщаш цел, че трябва да стане, трябва, трябва, с това трябва създаваш тревога в себе си. Кое е противоположното? Да се предаваш на Бога, да се оставяш, да се оставяш на течението на нещата. Когато си поставяш нещо като цел, в това има принуждение, фиксация, тревога. Духовният живот не е проблем, който трябва да решим, а събитие, което трябва да живеем. Духовният живот не е проблем – ние сме го превърнали в  проблем, затрудняваме се, тревожим се, разочароваме се, имаме фиксации, молих се, но не се помолих добре, отново ще прочета молитвата! Някой ми каза, че се молил с броеница и си поставил като цел да направи 100 поклона. Всеки път накрая помисълът му казвал: не ги направи! И хайде отново главата в пода. Цялата му глава беше в цицини. Друг човек  ми каза:

– Отче, вечерта се помолих, но не знам дали се получи.

Ама какво е молитвата? Какво не се е получило? Или – не знам дали се моля добре. Молитвата не е пирует, не е рецепта за сладкиш, която мама ни е дала, където ще се получи или няма да се получи. Молитвата е връзка –  понякога  си добре, понякога не. Понякога чувстваш, че имаш желание, понякога нямаш. Понякога (духовно) спиш, понякога очите ти са отворени, понякога имаш помисли, понякога нямаш. Това е естествен човешки процес, нужда на човека, да говори с Бога, с неговия Създател и Баща. Това е молитвата.

Една жена ми каза:

– Отче, отидох на църква, но умът ми беше вкъщи и в готвенето.

Е, нормално е, човешко, но ако превърнеш това в проблем, помисълът ще те разбие. Казваш си: добре, в храма съм, искам да се моля, но умът ми се отклонява. Не прéчи, ще взема отново ума и ще го вложа в храма. Всичко да става спокойно, както казва старецът Порфирий, красиво, без тревога и натиск.

Една жена ми казваше:

– Отче, преживявам драма.

– Коя е твоята драма?

– Отивам да се моля, но щерка ми в хола  гледа Бруско (гръцки сериал)

– Къде е проблемът?

– Чувам музиката на Бруско и искам да отида да отида там и да оставя молитвата.

Трябва да разберем, че в духовния път човекът не може за един ден да достигне духовни висоти, обикновено имаме и лоши помисли, и други желания, това обаче не трябва да създава паника в нас. Св. Порфирий казва, че когато за някакъв проблем искаш да се помолиш и започваш да казваш: Света Богородице, помогни ми! Господи помилуй! Свети Порфирие, свети Николае. . . – тук има толкова много тревога, че  задълбочава  повече проблема. Нужен е мир. Да се молиш спокойно. Много пъти молитвата не  означава само да изричаш думи, а дори нищо да не казваш.

Сещам се за хубав разказ за един простодушен и неук селянин, който отишъл пред една чудотворна икона на Света Богородица, седнал малко по-назад, думичка не казал, никаква молитва не отправил и часове наред стоял пред иконата. Дошло време да затворят храма. Свещеникът се приближил до него и му казал:

– Недоумявам. Толкова часове те гледам тук, бих искал да зная да зная какво правиш?

– Нищо.

– Тогава какво правиш?

– Гледам я, и тя ме гледа.

Това е дълбока молитва –  не винаги е нужно да изричаш слова. Напротив, думите много пъти скриват дълбочината на сърцето; двама човека, които се обичат, много пъти не е нужно да казват нищо. Те са свързани толкова дълбоко, че не е нужно да описват това с думи. Думите много пъти не могат да опишат сърдечните преживявания.

В Църквата изцелението не означава, че ще изчезнат външните проблеми, тоест много пъти изцелението в Църквата означава да се науча да живея с моите рани  и травми. Не е задължително да изчезнат травмите. Изцелението не означава само да стана здрав, а да намеря себе си, да намеря любовта, да намеря ценността на живота. Една девойка ми казваше:

– Отче, ракът ми помогна и оцених всяка секунда от живота ми!

Това е изцелението – че  тя живя няколко години, но пълни с живот.

Отче, тази болест ме накара да говоря с моя брат, с който години наред не си говорихме. Това е изцелението на цялото битие. Там, където животът придобива отново своя реален смисъл, т.е. това, което Бог иска. Изцелението не означава, че ще изчезнат външните симптоми. Св. Серафим Саровски, както го виждаме на иконите, имал проблем в гръбначния стълб, бил прегърбен, изпитвал невероятна болка, никога не се излекувал, но винаги бил радостен. Изцелението в Църквата не означава просто да изчезне едно външно събитие. Ако изчезне, друго ще дойде, казвам ви го. Няма живот, който да няма белезите на тлението. Изцелението е да мога да се помиря със себе си, с историята на моя живот, да простя на моите родители, на моите братя, на самия себе си, да се сдружа с моите травми и рани и да се науча да живея с тях, благодарейки на Бога за живота и спасението, което ми е дарил. Това е най-голямото чудо: когато намирам душата ми, сърцето ми, себе си.

превод: Константин Константинов