Автор: о. Николай Лудовикос

Св. пророк Илия имал богопознание. Когато го имаш, не се притесняваш да отидеш в планините, защото тогава и планината е твоето място, дом, къща, твоят живот става една необятна близост и не съществува нищо враждебно за теб. Знаете ли колко велико нещо е това? Ние се страхуваме дори от нашето дихание! 

Завчера бях в едно малко пусто място и рекох да се поразходя, бяхна едно пътуване,отидох да се поразтъпча и върху мен се нахвърлиха някакви кучета и хора. Гледаха да не би случайно да съм отишъл даим сторя нещо лошо. Естествено аз се принудих да кажа на единия от тях:

– Бре, човече Божий, поп съм, какво ще ти сторя?

– Откъде да знам, че си поп?

Казах му:

– Съжалявам те тук в този пустош, в който живееш така и имаш такъв страх! Защо не отидеш в града, тук ще умреш от страх! Хубава вила, но толкова много се страхуваш…

Страх. Защо? Защото в нас имаме вражда към другите. Виждате малкото дете, което няма злоба, не мисли, че другият е лош. Другите му казват: „внимавай, другият е лош!“ и не разбира, защото няма злоба. Както и светците, не защото не знаят злото, а понеже имат Божията благодат и гледат положително другия човек, чрез това положително отношение проявяват и доброто в себе си, защото това положително отношение е велико нещо, където още го има, защото все повече се изгубва. Изчезва.

Направи ми впечатление, че на Запад това положително отношение не съществува. Вземете например Англия, която бих казал, че познавам  добре. Ако отидеш в една обществена служба, в една болница, не след дълго ще  забележиш, че другият се обезопасява спрямо твоята агресивност. Той ще ти даде това, което трябва, защото ще подадеш жалба, ако не ти го даде. Но проблемът е на чисто човешко равнище. „Странно, може да умреш – както ми казваше един митрополит – като куче в една английска болница, не защото – всичко външно е наред, но няма общение, няма любов. В критичния момент ще се нуждаеш от тази човечност, и може да не я срещнеш.“ Разбирате ли? Съществува отрицателно виждане за човека: другият човек заговорничи, реално ми е враг и естествено трябва да се обезопася спрямо него.

Архим. Максим Киритцис разказва за отец Амвросий от манастира Агатон:

Старецът казал на о. Амвросий да пренесе едни реликви от едно място в друго, но полицаите го заловили и го хвърлили в ареста. Там му дали храна, дали му легло да спи и той казал: „Колко добри хора! Дадоха ми да ям, сложиха ме да спя!”. Той не разбрал, че бил арестуван. Накрая полицаите се обадили на игумена:  елате да го вземете! Още не е разбрал, че е арестуван!

Ние казваме, че не е разбрал, но виждате, че любовта на светците е по-голяма, отколкото си въобразяваме, защото се уподобяват на Божията любов и гледат на всичко положително. Затова винаги слушаме един светец, когато ни говори, защото говори с голяма любов. Ние помежду си не можем да се разберем, защото не говорим с любов, а с нагласа да властваме, да експлоатираме, да  използваме другия. Ако говориш с любов, си спечелил всички. Това изобщо не е трудно, но в нас няма любов и затова не можем да убедим никого.

Зачетох в житието на този наистина нов светец о. Йоан Калаидис – успях да се запозная с него и видях неговите големи дарби. Брачен свещеник с четири деца в едно забутано село. Публикуваха два тома за него. Удивителен живот! Велик светец с пълно смирение и огромна любов към всеки. На всеки казваше: „Благословен е идещият в името Господне!“ и му трябваха 15 минути, за да каже всичките си благопожелания, а можеше никога да не те е виждал. След това твоят проблем ставаше и негов личен проблем. И не можеше да избегнеш това нещо, защото беше страхотно.

Веднъж дойде една майка с едно дете, което не искаше да вижда расоносец пред себе си. Майката му казваше: „върви при него“, но то остана в автомобила навън. Свещеникът ѝ каза:

– Доведи детето!

– Не иска да дойде!

– Върви и му кажи да дойде!

– Не, няма да дойде, ще ни наругае!

Тогава той излезе навън, падна в нозете на детето и със сълзи му каза:

– Толкова ли съм недостоен да дойдеш да видиш църквата?

Момчето се сепна, обърна се към майка си и каза:

– Въпросът за Бога е сериозно нещо, за да има такъв човек, който да прави така!

Разбирате ли? Сега – казвал съм ви, в моето академично пространство тези неща не се смятат за сериозни. Защо? Защото много пъти в ума ни не се побира това колко „малък” е Бог. За величието на Бога сме говорили изключително много, но Бог е и много „малък” – чрез смирението се смалява изключително много, смалява се и влиза и в най-малките и незначителни наши неща. Това свойство на Бога е най-дивното, а именно, че прави двойно превъзмогване. Той преди всичко е трансцедентен, но преодолява Своята трансцедентност, става много „малък” и приема да се занимава с едно незначимо творение, каквото съм аз. Това е величествено и когато човек го види, не може да избяга лесно от „раната”, която ти причинява, защото е величествено.

превод: Константин Константинов

Реклама