Автор: архим. Павел Пападопулос

Днес е много студено… Никога не ме е било страх от студа. Навярно защото имах дърва в камината, топло одеяло и майчинска прегръдка в бащинския дом. Страхувам се обаче от нещо друго. Страхувам се от него, защото го обичам… То е онова сърце, което живее в зимните пътеки на въпросите „защо”, на отчаянието и разочарованието. Страх ме е да не би това сърце в своята лудост се ослепи със злоба и се погуби сред ледовете на егоизма.

Мнозина от нас сме били поразени с тежки изпитания, които са ранили нашите сърца, вътрешност и помисли. Не е лесно да излезеш неуязвим от изпитанието, не е лесно да укротиш болката, която ти причинява, и да я преобразиш в добродетел. Не е лесно да не избухнеш и да не започнеш да питаш „защо?”. Навярно е човешко, оправдано. Но сякаш това ни е удобно?

По-лесно е да прехвърлиш отговорността върху някой друг, да обвиняваш Бога за злото, което те е сполетяло. Трудно е да приемаш изпитанието на твоя живот без да питаш „защо?”, без да се чувстваш онеправдан, без устата ти да замлъкне за възхвала „Слава Богу”. Много пъти се страхувам от онези човеци, в чийто програмиран живот изпитанието идва като тежка зима и ги съкрушава. Страх ме е от тях, защото тези човеци в своето нещастие изоставят бъдещето, изоставят другите, и живеят рисковано в изолацията на техните помисли. Пълни с гняв за живота, пълни със сълзи за миналото, настоящето и бъдещето. До границата на унизяването, на ръба на необратимото. Нашият живот е неочаквана изненада, в крайна сметка това е единственото сигурно.

В даден момент хващаш ръката на твоята любов, а в друг момент плачеш върху нейния гроб, в даден момент казваш на твоя приятел „Доскоро!”, а в друг момент  вървиш мълчаливо, бидейки предаден… Нашият живот е зима и лято, слънце и дъжд, смърт и възкресение.  Една радостотворна скръб, която едва ли ще спре… Не се страхувам от живота. Страхувам се от онова сърце, което се страхува от живота. Страхувам се, защото го обичам и ме е страх  да не го загубя…

превод: Константин Константинов

Реклама