Автор: о. Николай Лудовикос

11-та Неделя след Петдесетница – притчата за милостивия господар и неблагодарния слуга (Мат. 18:23-35)

„Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта; а понеже тоя нямаше, с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати; тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.

Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш; тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя; но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.

Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.

Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му” (Мат. 18:23-35)

Притчите, изречени от устата на Христос, имат особена стойност, защото са автентични свидетелства, а не са описания от трети лица. Говорещият е par excellence компетентен да прави това. Чрез Христовите притчи можем проумеем истини за духовния живот, които засягат Църквата и царството Божие.

Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си.

Господ ни казва: нека уподобим Царството Божие на човек, на цар, който иска да разчисти сметката си със своите слуги. Нека внимаваме тук. Бог определя за Себе Си мястото на Цар, а тези, с които разговаря, са слуги. Това ни разкрива истинската картина на нещата: в царството Божие има Някой, Който е Цар и някои, които стоят толкова далеч от Него, колкото стои един цар от слугите си. Какво означава слуга? Човек, който пребивава в чужда къща, не е на своя територия. Има достъп до дома, с някаква утилитарна цел, но никога не забравя, че къщата е на другиго, който му е позволил да влиза вътре.

Казвал съм и друг път, че всъщност изобщо не знаем какво е царството Божие. Не можем да си го представим, няма нищо от света, което да напомня за него или което можем да уподобим на него. Наричаме го обаче с думата „царство“, защото там Бог ще упражни Своето окончателно и абсолютно господство. То не се изразява чрез категорията „власт“, както ще стане дума по-нататък, а с категории като например „милост“. Във всеки случай Бог е Някой, Който има власт, и всички сме слуги пред Него. И така, вижте как идва царството Божие. Тук Христос говори за Себе Си, защото Той ще разчисти сметките Си , Той е Този, Който ще съди вселената, идва да я съди като властимащ и никой от нейните обитатели не може да Му каже: „Няма да отговарям пред Тебе!“. Но Неговата власт е властта на любовта, на изключителната любов, на изключителната грижа, на изключителната милост. Такава власт действително съществува!

…доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта…

Обърнете внимание на думата „доведоха“ – този слуга не е отишъл сам, а са го довели, сякаш започва някакъв ключов съдебен процес: довличат някого вътре и го хвърлят пред съдията, защото е длъжник на десет хиляди таланта. Огромна сума за онази епоха, подобна на един милион евро днес.

…а понеже тоя нямаше, с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати…

Самият той трябва да бъде продаден като роб, и жена му и децата му, та евентуално да вземат част от дълга. В Христовите притчи и най-малките детайли са от значение. Първият контакт с Бога изглежда като контакт с Някого, Който е справедлив и неумолим съдия – поне така ни се струва в началото на тази история. Не е случайно, че днес много хора говорят за Бога и имат такава представа за Него: като за съдия, който наказва, Който търси правата Си за това, което мисли, че му дължим. Но това първоначално впечатление е заблуждаващо, окончателната картина е толкова различна, поразително друга, че никой не би очаквал развитието на историята, ако я е прочел дотук. Дотук имаме един господар, който упражнява страшна власт. Както казват днес: „Ще те накаже Бог!“. Това е симптом за дистанция – за липсата на личностна връзка, за опитно непознаване на Бога: аз се дистанцирам от Него, не Го познавам, и оттук – и Той не ме познава. Както е в съда: влиза някакъв непознат, подсъдим, и непознатият съдия прилага закона над него. Историята обаче не спира дотук…

…тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя…

Кланяйки му се. Той не бил нагъл, нито дързък, а му се поклонил. С други думи, слугата е имал поне капка вяра, че този властник притежава и друго измерение, отвъд това на властта и закона. Покланяйки му се, той не започва просто да претендира за права си, а се покланя. Тук е вярата. Този слуга дочул, може би някой му е казал: „Виж, изглежда свиреп, но не е!“. Той знае това и се покланя, целува нозете на господаря и моли за търпение. В античната трагедия божеството, съдът, законът е неумолим, дори някой трагичен герой, който е извършил един или друг грях, да се разкае, той трябва да бъде наказан, защото е нарушил световния ред. Едип в крайна сметка се покайва за онова, което е извършил, но знае, че ще бъде наказан. Дори не се осмелява да поиска милост. Ако Едип не бъде наказан, ще се разлюлее световният ред. Той е наскърбил един мощен нравствен закон и трябва да бъде наказан. А тук, в тази евангелска история, световният ред се преобръща:

А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.

Край с ужаса, край със страха. Той му опростил дълга. Кой е очаквал това? Никой. Някой ми дължи милиони – длъжникът пада на колене, кланя ми се и аз му опрощавам дълга? Звучи безумно. Ще се запитам – искрено ли ми се покланя или лицемерничи пред мен? Ще взема тогава да проверя искреността му и ще му кажа: „Я ми послужи 2-3 години да видя дали си толкова предан, колкото показваш сега и… може да ти опростя малко от дълга!“. Но господарят от притчата не постъпва така! Благодарение на тази милост живеем днес, особено днес, когато всички сме длъжници, не на милиони, а на милиарди…

Идва часът на решението и слугата си тръгва опростен, без никакво изпитване. Способни ли сме ние да направим това? Представете си например някой монах от този манастир да направи някаква голяма грешка, например да опожари обителта. Не знам как тогава ще постъпи архим. Максим (игуменът на манастира, в който отец Николай изнася настоящата беседа – бел. прев.) Но ако аз бях архим. Максим, щях да кажа на този монах: „Ще покажеш на дело малко покаяние! Запалил си манастира, причинил си голяма вреда! С едно „извинявайте“ няма да приключим! Ще покажеш покаянието си на дело!“ А тук, в притчата за слугата, не откриваме нищо подобно…

Видяхме величието на Бога, а сега, по-нататък в историята, да видим трагичността на човека.

Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш…

Слугата излязъл, полудял от радост, можем да разберем каква радост е било това. Радостта, която Бог дава на този човек, би могла да се използва по два начина. Единият е да доведе до съкрушение и покаяние в него и той да си каже: „Заслужавах ли такъв дар?Какво трябва да правя сега?“. Трябва да се превърна в килим, по който да ходят другите, да стъпват по мен… Това е автентичното духовно разбиране за дара, който съм получил. Но сърцето ни закоравява от дарове. И слугата си казва: „След като е такъв господар…не се страхувам от нищо, след като е такъв… глупав, след като е такъв добряк.“. Чувал съм някои да казват: „Бог е велик, с мене ли ще се занимава?“. Има хора, които са извършили какво ли не, но махват с ръка и казват: „Ама Бог с мене ли ще се занимава? Кой съм аз?“. Кой си ти? Ти си този, на когото Бог опрощава десет хиляди таланта.

И така, съвестта на слугата е закоравяла, той излязъл, намерил своя приятел, който му дължал сто динария, т.е. дължал му да кажем 10 евро, хайде, нека да са 50. Само толкова. „И като го хвана, давеше го…”

…тогава другарят му падна пред нозете му молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя…

И така, слугата излиза навън, а неговият другар го молеше и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. Същите думи! Не е ли страховито това – неговият длъжник му казва точно същите думи, които той произнесъл само преди минути?!…

…но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.

Той не чувал и не само не чувал, но го сграбчил и го хвърлил в тъмница, докато изплати дълга си. Как ще го изплати в тъмницата? Няма да го върне, защото не може да работи… Казвали сме тук, че Бог не Си прави труда да ни съди, а кои ни съдят? Нашите ближни. Но нека видим какво е казано по-нататък в разказа…

Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха…

Неговите другари го съдят. Понякога казваме: „Бог ще съди!“, но всъщност ние ще се съдим помежду си и в есхатона това ще стане, Бог само ще слуша и ще каже – гладен бях, и не Ми дадохте… а другите ще кажат – да наистина нищо не видяхме от него. Съдът ще стане между нас. Сами ще се съдим и това е най-поразителното от всичко.

За такъв съд говорим тук, за това, на което казваме „глас народен – глас Божий“, хората край слугата не издържали на неправдата, на която станали свидетели, въпреки че тя не ги засягала лично.

…и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило.

Този момент е разтърсващ, защото от него се вижда, че любовта на Бога носи и справедливост в себе си. Тя не е любов, която се принася, за да бъде тъпкана и подигравана, а е любов, която винаги ни дава повече, отколкото заслужаваме. Любов, която по удивителен начин се дава даром, но не за да я хулим. Едно е да получа този дар на огромната Божия любов и да кажа: „Не го заслужавам!“. И друго е, след като получа дара, да си кажа: „Получих даром, но аз не дължа нищо на никого!“. Тогава категорично не заслужаваме този дар – и преди не сме го заслужавали, но ако го приемем с покаяние и любов в отговор, тогава пред Бога го приемаме достойно. Ако обаче приемаме Божието милосърдие по начина, по който този слуга го е приел – тоест осмивайки и Бога, и другия, това е най-страшното от всичко. От неговия последвал избор става ясно, че когато се е поклонил пред съдията, всъщност не се е кланял от сърцето си. Ако се бе кланял с любов, той щеше да разбере смисъла на дара. Когато обичаме, усещаме, че дарената любов нараства в нас. Когато изпитваме неприязън към някого, онова, което ни е дал даром, не го чувстваме като дар, а сякаш сме го откраднали от него. Забелязали ли сте това? След като сме взели нещо от него и сме му се подиграли, не ни боли за него, и понеже не ни боли, се чувстваме сякаш сме му изиграли номер, сякаш сме го изпързаляли и не му дължим признателност. Казваме си: „Да е внимавал глупакът!“ И така, обратно към евангелския разказ. Тъй като слугата е толкова „хитър и умен“, той претърпява крах. Идва часът да застане отново пред господаря, който му задава изобличаващия въпрос:

…рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?

“Само заради това, че ме помоли, аз ти опростих дълга! Нито го заслужаваше, нито ми показа предаността си. Само заради молбата ти, аз ти простих целия дълг. Не трябваше ли и ти да се смилиш над твоя другар, който ти дължи малко и от което вече нямаш нужда, защото аз ти опростих дълга?”

И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.

Тук виждаме изявата на онова, което бихме нарекли „Божи гняв“. Божият гняв обаче също е своеобразна форма на любов. След като слугата не се е вразумил от милосърдието, налага се да научи принципите на „духовната граматика“ по друг начин. И господарят го предал – се казва в Евангелието – на мъчители. Дори не в затвора, а на мъчителите. Какво значи това? Да иска да умре и да не може, докато изплати целия дълг. Докато върне всичко… Нека прочетем и последната фраза:

Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.

От сърце. Защото да кажеш днес едно „Извинявай!“ е лесно. Ако отидете в Англия или във Франция, на всяка втора крачка ще казвате и ще чувате „Извинете!“. Ако не кажеш на англичанина седем пъти „Sorry!“, той нищо няма да ти даде. Този тип извинение е част от възпитанието и културата, за да работи по-добре социалната машина. Но това не е съжаление от сърце. И тук е голямата разлика. Същото е и с думите „благодаря“ и „моля“. Ако не кажеш „моля“, горко ти! Не е лошо човек да го казва, но това няма връзка със сърцето. За да простиш на някого от сърце, трябва ти самият да пребъдваш в състояние на смирение, в покаяние, в съкрушение. Това е великата тайна. Ти сам трябва да се чувстваш като длъжник. Ако чувстваш, че на никого нищо не дължиш, тогава си неспособен да простиш от сърце.

За жалост, не ни е възможно да не грешим спрямо другия; способни сме много да си навредим един на друг. Но идва моментът на помирението, което ще бъде или истинско, или лъжливо. Ако е лъжливо, губим играта, защото по този начин единственото, което наистина правим, е да се присмиваме на себе си, на Бога и на другия. Ако обаче е нещо истинско, което идва от дълбините на сърцето ни, какво печелим? Невъобразимо много! Нека да преобърнем сюжета на притчата, за да разберем какво именно печелим…

Нека да си представим един по-различен край на историята. Господарят опрощава дълга на слугата, слугата излиза навън и вижда другаря си, който му дължи сто динария. Клетият тръгва да бяга. Ела тук!? Къде бягаш? Знаеш ли днес какво стана с мене? Вече не дължа и една драхма! Ето, казвам ти, че и ти не ми дължиш дори и драхма, и ако ми дължеше много повече, и тях щях да ти ги опростя! Ела вкъщи, да станем отново братя, защото охладняхме един към друг с този дълг, толкова време…

Ако слугата бе казал това на своя ближен, тогава и техните другари щяха да се възрадват и да предадат радостта си на господаря, а той би повикал своя слуга отново при себе си и би му казал: „Не само ти прощавам дълга, но и вземи талантите, които ми дължиш, в ръката си, за да ги раздаваш отсега нататък на другите! Да станеш мой иконом!“.

Такива са светците. Не само получават опрощение, но и дарове, които да споделят с нас. Защо? Защото правят тази малка стъпка. А ние постоянно се спираме да вървим по пътя нататък. Напада ни себелюбието, спира ни нарцисизмът и все тъпчем на едно място…

Така краят на историята можеше да бъде напълно различен. Но не е… Затова отците, като например св. Максим Изповедник, казват, че съдът накрая ще се извърши от самите нас. Накъде ще се наклонят везните на всяка справедливост и правда зависи от произволението на човека. Моето лично произволение ще натежи, т.е. накъде клони сърцето ми. Аз самият ще се съдя и осъдя. Аз сам ще открия това, което представлявам, онова, което съм взел даром и което съм дал от себе си…

Може би някой ще попита: „Ами ако слугата е имал доброто желание – ако е искал да прости, но не е могъл?“. Да направим това предположение – че много е искал, но не е могъл да намери сили в себе си да опрости дълга. Но това щеше да се види в притчата – ако в него се водеше борба, той нямаше да хване длъжника си за гушата, нямаше веднага да го хвърли в тъмница, а щеше да отложи решението си, щеше да му каже: „Остави ме сега! Щастлив съм по някаква причина, ела да се разберем в друг момент!“. Но това – само при условие, че вътре в него имаше духовна борба. Но от историята не виждаме да има такава борба в него… Ако имаше, вероятно той отново щеше да отиде при господаря и да го запита: „Искам и аз да правя това, което правиш ти, но не мога! Помогни ми! Кажи ми, как обичаш така? Каква е тайната ти?“. И Бог, Господарят, да започне да го учи на тази небесна тайна… на това как да не отъждествяваме ближния със злото, което ни е причинил, с греха му, с грешките му.

Относно грешките на другия в Патерика четем следната история: един авва бил болен и поискал малко мед, а братът, който се грижел за него, направил грешка и вместо мед, му дал от течността, която слагат в кандилата. Аввата го изпил половината и паднал на земята полумъртъв, а братът, разбрал грешката си, извикал: „Убих те, авва! Прости ми! Какво направих!“. И в следващия момент видял как аввата невъзмутимо се изправил и му казал: „Няма нищо! Дали чрез тебе или чрез някой друг, трябвало е да изпия това!“. Колко голяма мъдрост е това – да не обвиняваш другия за твоите беди!

Когато влезем в процеса да анализираме конкретното положение, в което сме изпаднали, и започнем да прощаваме на другия, постепенно ще открием, че другият човек всъщност нищо не ни е направил. Ще разберем, че реално малцина са ни навредили – ако осъзнаеш, че този, който ти е навредил, се намира в трудни условия, ако прогледнеш за неговия проблем, ще видиш, че може би той си е изпатил повече от теб. Рядко някой ни наврежда реално. Разбира се, има и хора, които ощетяват ей-така – заради самото зло. Дяволът наврежда безплатно; намразиха Ме без вина, така казал някога Христос. Те обаче са малцинство. Повечето хора създават проблеми на ближните си, без да го искат в сърцето си, Знаете ли колко хора искат да възлюбят, но причиняват зло, желаейки тази любов? Колко родители искат да помогнат на децата си, а им навреждат без да го искат. Повечето хора навреждат на другите поради невежеството си. Затова не бива да допускаме подобно невежество за духовните неща – ще търсим за това помощ и от духовния наставник, и от Тайнствата, и в молитвата. Да се борим всеки ден да вникваме в тайната на дарената ни Божия любов! И да не се страхуваме, че това ще ни направи беззащитни. Това има предвид Евангелието, когато ни отправя някакви „чудати“ за нас послания – ако някой иска да ти вземе ризата, да му дадеш и горната си дреха; удрят ли те по едната страна, да обърнеш и другата и т.н.

Да знаете, че ако не полагаме този духовен труд, ще отговаряме за това. Малки сме в духовно отношение и може за друго да не отговаряме, но за това, че изобщо не сме се замисляли и не сме се трудили над себе си – за това наистина ще отговаряме. И онзи, който ще ни съди за духовното ни безделие, както стана ясно, са нашите ближни!…

превод: Константин Константинов, източник: pravoslavie.bg