Автор: о. Андрей Чиженко

Нашият Господ Иисус Христос казва: „Съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син Човечески е господар на съботата” (Марк 2:27-28).

Какво означава това? Че във всички църковни тайнства и обреди, установени от Бога и светците по внушение на Светия Дух, ние трябва да виждаме живия Господ и Неговия образ и подобие – живия човек, т.е. своя ближен. Не трябва да се покланяме на буквата, а на духа. За това ни предупреждава и митрополит Антоний Сурожки в своя доклад, изнесен в Московската духовна академия на 25 декември 1973 година и публикуван в неговата книга „Пастирството”. Той казва следното: „Ние също си създаваме кумири. Някои хора си създават кумир от типика и от уставното богослужение, други от определен вид пеене или от определен стил иконопис. Но св. Григорий Богослов казва, че ако съберем на едно място  Свещеното Писание и цялото учение на Църквата за Бога и кажем: „Ето го нашият Бог”, ще станем идолопоклонници. Защото всичко, което знаем за Бога са отблясъци и отражения, а Бог е безкрайно по-дълбок и по-голям и всяка завършена картина, която направим за Него ще бъде лъжа, идол. И в това отношение трябва да бъдем много внимателни”.

За това свидетелства и Евангелието. Внимателният читател на Свещеното Писание не може да не забележи колко често са местата, в които се обръща внимание на разговорите на Христос с фарисеите и книжниците и споровете с тях. И дори цялата 23-та глава на Евангелието от Матей е посветена изключително на тях;  по-вярно е да се каже, че това е дълбок Божествен анализ на онова негативно явление в еврейското общество, в което се е превърнало фарисейството по времето, когато Спасителят е живял в този свят.

Защо толкова често се обръща внимание  на фарисеите и книжниците на страниците на Новия Завет? Струва ми се, за да не станем като тях. Това е предупреждение към бъдещото поколение.

Защото за съжаление, в нашето православно общество много силно е развито едно такова явление като т. нар. „театрално православие” или показна вяра. Носим тежки бради и ползваме красиви носни кърпи, като показваме постни благообразни лица под тях, а в същото време хвърляме такива словесни мълнии към своя ближен, че ако те се превърнат в стрели, биха убили човека срещу нас.

Често придаваме огромно значение на правилното извършване на поклоните, поставянето на свещите на свещника, на точното обръщане (не дай Боже да обърнем гръб към олтара!) при каденето в храма… Но колко пъти обръщаме гръб на своя ближен?! Колко пъти сме съскали раздразнително на неофита, който прави първите си неловки и срамежливи стъпки в храма? Колко често го „заковаваме” с цялата си обредна геометрия, опитвайки се да запълним с нея новообърнатия, така че да не остане място за Бог в душата му и цялото му внимание да се концентрира не към Всевишния, не към общуването с Него, а върху това с кое рамо да се обърне, колко стъпки да направи и къде да застане?  Преп. Никодим Светогорец в книгата си „Невидимата бран” пише: „Защото много духовни лица се лишават от спасителния плод на мира в духовните си дела заради това, че докато ги вършат, предполагат, че ще претърпят вреда, ако не ги доведат до край и остават с лъжливата увереност, че във всичко това има някакво духовно съвършенство. Като следват по този начин своята воля, те много се трудят и мъчат себе си, но не получават истински покой и вътрешен мир, в който наистина човек придобива Бога и се успокоява в Него”.

Преди доста време гледах един документален филм за руски женски православен манастир, който се намираше някъде из степите на Русия. Порази ме следното интервю. Монахинята разказваше случай от своя живот. Като млада послушница, тя четяла своето молитвено правило някъде навън, на чист въздух, и точно тогава покрай нея минавала старица,  която носела огромна бала слама (манастирът се намирал в селото и в ежедневието си монахините се срещали със селяните). Послушницата се обърнала и не помогнала на старицата да пренесе тежкия товар, защото трябвало да си дочете молитвата. Но сега, след много години, с Божия помощ станала вече монахиня, тя съжаляваше заради това, че не е прекъснала молитвата си и не е помогнала на своя ближен.

Мисля, че ето това е правилното духовно развитие: във всеки да виждаме Бога и безсмъртната човешка душа.

Спомням си думите на монахиня Елефтерия, която дълги години беше помощница на покойния патриарх Алексий II. Тя казваше: „Нима работата е в свещта, мили мои? Не, не е в свещта. Може милион свещи да запалиш напразно. А може и нито една да не запалиш, но със смирение, като митаря да кажеш: „Боже, бъди милостив към мене грешния”. Защото фарисеят направил много жертви, но отишъл в ада, а митарят си отишъл оправдан”.

Затова, скъпи братя и сестри, да помним, че тайнствата и църковните обреди не са самоцел, нито краен пристан в кораба на Църквата. Не. Св. Теофан Затворник казва, че те са благодатни средства, които помагат на човека да възстанови изгубеното Богообщение. Те са врата, през която ние отиваме на небето. Врата, а не таван.

Каква е целта на християнския живот? Както казва преп. Серафим Саровски, нашата цел е „придобиването на Светия Дух” и Неговите добродетели: смирение, покаяние, съкрушен плач за греховете и любов към Бога и хората. Целта на живота ни е любовта към висшите добродетели, защото Сам Бог е любов.

източник:

http://pravlife.org/content/kakie-opasnosti-tait-v-sebe-chrezmernoe-obryadovoe-blagochestie

превод: Ренета Трифонова

Реклама