Нацията като ново божество

Автор: протопр. проф. Радован Бигович

От началото на XIX век нацията и традицията започват да се разглеждат като самоцел и да им се приписват някакви метаисторически свойства. Наистина, през историята всеки народ  се е смятал за избран, така че това не е ново явление. Въпреки това, трябва да се подчертае, че библейското понятие за национализъм се различава от съвременния секуларизиран национализъм. За православното съзнание нация е личността на народа и Църквата. Затова всеки народ трябва да се стреми към осъществяване пълнотата на своята личност, т.е. трябва да стане Църква. Поради това от самото си начало, както и при срещата с новите народи и нации, Църквата се старае да ги „оцъркови“ и да ги доведе до Христос. Тя дори е създавала нации и им е давала възможност по свой неповторим начин да участват и да се приобщават към тайната на Царството Небесно, в благодатните дарове на Христовата Църква. Затова в Православната църква не е трудно да се видят много национални „издънки“, които са християнизирани и преобразени, което е особено изразено в нашия народ. Величието на сръбския народ се съзира в това негово благодатно-подвижническо творчество и в непрекъснатото усилие да превъзмогне езичеството и да се преживее като личност, като Църква и общност с живия Бог. По този мъчителен път е и мало и падения, но и някои чудесни сили и воля за нов подвиг. Всяко поколение е градило, никога не е рушило и паразитирало върху това, което е било и всяко е искало да се преживее като Църква. Оттук историята на сръбския народ е едновременно и история на Църквата в Сърбия.

В новата история, след трагичните обстоятелства, се стигна до издигането на националните интереси над интересите на Църквата. И вместо нацията все повече да се оцърковява и охристовява, Църквата започна все повече да се национализира и да служи на светските национални интереси, които се разбират като самоцел. По такъв начин се създава национален морал, национални ценности, национално изкуство, национални божества, национални водачи, ритуали, празници, символи и традиции. Това се превръща в най-висшата ценност за съвременния човек, а ценността на нацията става негово Верую. Изглежда, че Православната църква, особено след разпадането на Отоманската империя, не е успяла да преодолее това изкушение, което е довело да отъждествяването на Църквата и нацията, до стесняване на хоризонта на Църквата и въобще на православното самосъзнание. По думите на един православен богослов, корените на съвременния религиозен национализъм се намират в същността на „византинизма“[1], докато Рим повече е обожествявал властта, отколкото нацията[2]. Модерният национализъм доведе до там, че за нас славата (семеен празник – бел. прев.) е станала по-важна от Литургията. Този национализъм прави така, че отделни православни църкви да бъда във враждебно отношение помежду си, и води до това, че проблемът за „автокефалията“ е станал много по-важен от проблема за „съборността“.

Подчинеността на секуларизирания национализъм подчинява Църквата на властта на слепите племенни стихии и осакатява чрез хаоса на родовия живот нейния онтологично-исторически смисъл. Когато нацията се изведе от Църквата и когато се прекрати подвигът на преживяването на себе си като личност и общност с Христос, тогава тя губи своята идентичност, показва симптоми на „смъртоносна болест“ и предвещава своя край на историческата сцена. Това може да се докаже с примерите на много нации и народи, които, след отделянето си от Църквата, са се превърнали в безлична маса без идентичност. Църквата не може да съхрани нацията, така че да се подчини и да защити нейните секуларизирани интереси, а само да полага непрекъснато усилие да доведе тази нация до себе си и до Христос. Това е единственият път за запазване на истинската национална идентичност.

Из „Църква и общество“, превод: Свилен Тутеков, ИК Омофор, София, 2003 г.

[1] По-подробно вж. Маjендорф, И. Православиje в современом мире; Шмеман, Ал. У трагању за кориjењем америчке буре, Теолошки погледи  4, 1974, с. 248; Шмеман, Ал. Историjски пут православља, YMCA-PRESS, Париз, 1985, с. 323; Клепинињ, А. Мисли о религиозном смислу национализма, Пут 6, 1927, с. 71-80; Доганџиja, Н. Световна религиjа, Београд, 1980, с. 225-263

[2] Шмеман, А. Историjски пут православља, с. 323.