Със смирение и несебичност в служението на Бога

Автор: св. Порфирий Кавсокаливит

Христос стои пред вратата на нашата душа и чука, за да Му отворим, но няма да влезе без нашето съгласие. Той не иска да насили свободата, която Сам ни е дал. Това потвърждават думите, записани в Откровението: “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). Христос е любезен. Стои отвън, пред вратата на нашата душа и тихо хлопа. Ако му отворим, ще влезе в нас и ще ни даде всичко; ще ни даде Самия Себе Си тайно, безшумно.

Не можем да познаем Христос, ако Той преди това не ни познае. Не мога точно да ви обясня това. Това е тайна. Чуйте какво казва св. ап. Павел: “а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?” (Гал. 4:9). Също така не можем да Го възлюбим, ако Той не ни възлюби. Христос няма да ни възлюби, ако ние не сме достойни да ни възлюби. За да ни възлюби, трябва да намери в нас нещо особено. Искаш, търсиш, полагаш усилия, умоляваш, обаче нищо не придобиваш. Подготвяш се да придобиеш всичко онова, което Христос иска, за да дойде в теб божествената благодат, но тя не може да влезе, когато не съществува това, което човек трябва да има. Кое е това нещо? Това е смирението. Ако нямаме смирение, не можем да възлюбим Христос. Смирение и несебичност в служението на Бога. “нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната” (Мат. 6:3)

Когато принасяте своето служение на Бога, се старайте никой да не ви вижда и никой да не забелязва онова, което правите. Правете всичко това тайно и скришно, както правят подвижниците. Сещате ли се какво ви казах за славейчето? То чурулика в гората, сред тишината. Да кажеш, че някой го слуша или хвали? Няма никой там. Но колко хубаво чурулика на това пусто място! Виждали ли сте как издува своята малка гуша? Същото става и с човека, който обича Христос с цялото си сърце. Ако той е възлюбил Христос – и неговото гърло се издува от песните към Христос, а езикът му пресъхва от силната любов. На такъв човек му идва да отиде в някоя пещера или скален процеп, където тайно да живее за Бога с неизказани въздишки. Това е знак, че той живее с Бога, чрез Когото живеем и се движим.[1]

Е, когато стигнеш до такова смирение и принудиш Божията благодат да обитава в тебе, тогава придобиваш всичко. Когато имаш смирение, когато станеш Божий пленник, пленник в добрия смисъл на думата, с други думи, съсъд на божествената благодат, тогава можеш да кажеш заедно със св. ап. Павел: “и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Много е лесно да се осъществи това, тоест да правим това, което Бог иска. То не просто е лесно, а много лесно. Стига само да се открием за Бога. Когато се открием за Бога, за да приемем божественото, ставаме достойни за Бога, за да влезе Христос в нас. Ако влезе в нас, Христос ни дава свобода. Но откъде да намеря думи за тези тайни!. . . цялата тайна е в любовта, в най-дълбоката любов към Христос. Тази любов означава отдаване на духовния свят. Тогава човек вече не чувства самота, нито нещо друго. Живее в друг свят – там, където душата се радва и се весели и никога не може да се насити.