Неделя на Самарянката

Автор: архим. Варнава Янку

В евангелското четиво Христос говори директно със Самарянката, която спадала към общност, в която нямали общение с юдеите, тя била грешна жена, но чрез диалога с Него и педагогическия метод, чрез който нашият Господ се опитал да възстанови чувството за нейното лично достойнство, тя се обърнала. Всъщност ние я знаем като великомъченица Фотиния – Самарянката, с която Господ събеседвал.

Ние имаме един Бог, Който като Сърцеведец вижда дълбочината на душата на човеците, истинската нагласа, най-малкото разположение, и се опитва да улови човека, независимо дали е грешен, еретик или богохулник, като истински Баща, като истински Пастир, да го накара да се осъзнае, да намери истинската Светлина.

Важно е да узнаем това, да го разберем, защото по аналогичния начин в нас се формира един етос, който определя нашите всекидневни дела.

Когато казваме, че сме „от Църквата” и е нужно да защитим нашата вяра, да защитим Бога, и затова трябва да изобличим, да укорим или да нямаме никаква връзка с еретиците, това не влиза ли в противоречие с това, което направил Господ, Който събеседвал със Самарянката, която била смятана за  еретик от религиозните хора от еврейската общност през онази епоха?

Когато казваме „вън богохулниците!” и когато кълнем безбожниците с фанатично напрежение, това не влиза ли в противоречие със Самия Бог, Който стана Светлина  за св. ап. Павел? Св. ап. Павел какво отиваше да прави? Той отиваше да убива с камъни християните и докато беше на път за Дамаск, Господ му се яви, Той му се откри, за да го направи какъв? Апостол на езичниците, наш учител, пастир на народите!

Това не влиза ли в противоречие с идеите, които имаме ние, съвременните християни, църковните хора, когато проявяваме напрежение и злоба срещу нехристияните, за да защитим Бога? Това не е ли заблуда, не е ли лъжа, не е ли несъвместимо с Божието Слово?

Тогава, какво става? В нас се получава психологически дисбаланс, където по някакъв начин търсим нашето оправдание, чувството за нашето лично достойнство, воювайки с другия човек.

Ако искаме да защитим Бога, след като е истинският Бог, Той иска от нас едно нещо: неизменна любов. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4).

Искаш ли да си Божий? Трябва да се засадиш в този етос, да искаш спасението на всички хора. Не само на твоите близки, а и на безбожните, хулителите, еретиците. Имаме ли такова разположение? Имаме ли такъв етос?

Ако нямаме такъв етос, тогава сме извън Христос и страдаме. Не само  сме далеч от Бога, но и страдаме душевно и разтоварваме нашите психологически заболявания и дисбаланс по този начин.

Божият Дух не идва да порази грешника. Когато св. ап. Петър поискал от Господ да се защити от Неговите врагове,  когато поискал да изпрати легиони от Ангели и да смаже враговете, Той му казал „Не знаеш какъв е Божият Дух. Христос не дойде да съди и да осъжда, а да спаси света”.

Това какво означава? Ние с нашите психологически дисбаланси, с нашите потиснати желания, се опитваме да използваме както вярата, така и Църквата, за да се разтоварим от нашия гняв, който имаме в нас по различни причини. Независимо дали защото имаме психологически конфликти – понеже не можем да съгрешаваме „комфортно” – и чувстваме вини, или понеже се чувстваме безпокойни, защото сме се  провалили примерно в нашия личен живот или в нашето семейство, търсим да станем защитници на целия свят, да станем защитници на Христос, защитници  на нашите традиции, и не знаем какво правим. Така в нас идва злобата. Идва яростта и изчезва Божият мир от нашата душа.

Мярка за това дали живеем съгласно Божията воля е това дали в нас се запазва Божият мир, дали се запазва молитвата.

Нима Господ има проблем? Ще Му стане нещо, ако Го хулят човеците? Ако вярваме, че Му става нещо, тогава сме неверни! Ако вярваме, че Църквата  или Христос се обижда от думите, от убежденията на хората, дори на хулителите, тогава не вярваме в истинския Бог, а в бога на нашето въображение, един немощен, безсилен бог, за който се страхуваме, че враговете ще го смачкат.

Това всъщност какво крие? Несигурността на нашата лична вяра. Ние имаме малка вяра и се страхуваме, че другите с техните аргументи или думи ще ни отнемат вярата. Следователно, проблемът е личен, наш.

Следователно, ако на Бог нищо не Му става, „ние обаче ще оставим така да бъде хулен?”. Ама, този, който богохулства, е болен. И какво с правим болния? Осъждаме го или му даваме предпоставки за лечение и изцеление?

Тогава коя е нашата отговорност? Да намерим съответните думи, които да функционира изцелително в човека. Да намерим съответния начин. Този, който ще бъде  лекарство в човека, за да се пробуди в Божията любов.

В противен случай ние страдаме. Защото и безбожният, който е извън Църквата, някога може да се пробуди. Но и ние сме безбожни, въпреки че сме в Църквата, защото си мислим, че сме изцелени, но без да имаме любов. Така обаче никога няма да се събудим!  Това е нашият проблем.

Ако не придобием човеколюбив и милостив нрав, за да се молим за тези, които са в ада, тогава оставаме  извън Божията любов.  И това на какво се дължи? На това, че престанахме да имаме лична връзка с Бога. Само чрез нашият ум имаме връзка с Бога.

Дискутираме за Православието, за Християнството, за Гърция навярно, объркваме всичко, просто за да дискутираме. Така в нас се убива усещането за благодатта и живата връзка с Христос.

В нас липсва нагласа да водим безмълвен живот, да имаме контакт със себе си, да виждаме нашия личен хал и грехове и да се обръщаме към Христос, търсейки  Неговата милост, Неговата любов. Понеже нямаме опит от Божията любов, ние проявяваме аналогичен характер спрямо другите хора. Ставаме коравосърдечни, агресивни, безмилостни.

Следователно, имаме нужда от едно нещо: да се върнем в динамичния път, най-вече ние, които смятаме, че „сме църковни и набожни”, най-напред ние да се покаем. Защото основно ние имаме проблема да потърсим Божията милост. За да стане Бог – отвъд думите и проповедите – лично жизнено събитие в нашия живот.

Тогава ще видим, че нашето сърце се освобождава. Тогава няма да видим един свиреп „бог”, който изпраща бури и мълнии, а един Бог, Който се открива като тих повей, като росна капка на благородност и нежност, за да утеши човека и да му даде предпоставки за спасение.

превод: Константин Константинов