Автор: протопр. проф. Радован Бигович

Проблемът за икуменизма, религиозната толерантност и диалога е един от най-важните въпроси на нашето време и епоха. Това е онтологичен, антропологичен и екзистенциален проблем и е опасно да се свежда до „моралното“ подобряване на отношението между многобройните религии, изповедания и техните институции. Тяхната функция трябва да е спасението на света и човека, откриването и възстановяването на новия начин на съществуване, на свободния и радостен стил на живот. За съжаление – както в миналото, така и днес – това се оказва неразрешим проблем, чието решение постоянно се отлага.

Антиикуменизмът и религиозната нетърпимост все още имат плодоносна почва и търсят оправдание чрез множество аргументи, но въпреки това не могат да бъдат оправдани. Икуменизмът, стремежът към обединението на всички християни и диалогът между християните и нехристияните трябва да бъдат постоянна ориентация и задача, от която те не трябва да се отклоняват, дори и тогава, когато няма истински плодове и резултати.

Църквата съществува в този свят, за да съедини всички хора и народи, целия космос със Света Троица.

Това е „програмата“ и задачата на Църквата и затова тя вижда себе си като съборна, обединяваща и католична общност. Православната църква има католичен ум, чувство и грижа за всички хора и народи, без оглед на тяхната вероизповед, пол, език, цвят на кожата и нация. За православното богословие всеки друг човек е необходимост, брат, икона Божия и най-голяма светиня. Във вечността не влизат, религията, теорията, културата, учението, догмата, нацията, а живите и конкретни хора. Църквата не приема релативизацията на Истината и не търпи демонските стихии на този свят, нито верите, ученията и религиите, които оскверняват човешкото достойнство. Тя ненавижда греха и заблудата, но обича човека. Бог ни обича не защото сме добри, толерантни, морални или правоверни, а просто защото ни обича. Божията любов не търси никаква причина. През цялата история на Църквата Божията любов и любовта на Църквата се е проявявала и към онези, които са извън Църквата, и дори към враговете. Най-конкретното доказателство за това са чудесата на светците, извършени над неправославни.

Евхаристията не се служи само за православните,

а за всички хора и за целия космос. На всяко богослужение Църквата се моли за „мира по целия свят“ и за „съединението на всички“. „Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от него и върви по правда, приятен Му е“ (Деян. 10:34-35). Свети Йоан Златоуст, един от най-големите богослови и отци на Църквата, казва: „Не вярвам в спасението на онзи, който не се труди за спасението на другите“. Това означава, че за нас, православните, няма спасение, ако не правим всичко, което можем за спасението на другите, за да имат и те вечен живот. Това предполага не „толерирането“ на другите вери и проявата на ненасилие спрямо тях, а много повече. Трябва да излезем от себе си, да свикнем с не-аз-а, с другите хора и народи, които принадлежат към другите религии и християнски изповедания; трябва да ги опознаем, да разберем техните страдания и проблеми и да влезем в техния свят, което означава, че трябва да ги обичаме.

За Православната църква участието в икуменическото движение и в диалога с нехристиянските религии не е предмет на тактика и дипломация; то е мисия на Църквата, проявяване на самата ѝ идентичност.

Въпросът за религиозната толерантност и икуменизма е преди всичко сотириологичен,

т.е. той е израз и грижа на Църквата за спасението на всички. Антиикуменизмът често се оправдава с мнимата загриженост за запазването на „православното предание“ и „вярата на отците“ – нещо, което може да се чуе и от отделни богослови. Впрочем, в същността си неучастието в икуменическия диалог и липсата на грижа, отговорност и любов към онези, които не принадлежат към Православната църква, означава капитулация на православните пред неправославния ум и дух. Това би означавало Църквата да се отрече от своята мисия, т.е. от самата себе си. Ако разберем добре Православието и природата на Православната църква, ще видим, че за нея мерило за истината не е доктрината, увереността, убеждението, религията, текстовете, догматите или каноните, а живата личност на Богочовека Христос, т.е. Църквата като Тяло Христово и общност на любовта. Проявата на любов към неединомишлениците, към неправославните, към нехристияните и дори към враговете съвсем не означава, че православните трябва да изоставят своето предание, догмати, канони и учение. Напротив, то означава, че всичко това трябва да се осъществи на дело.

Из „Църква и общество“, превод: Свилен Тутеков, ИК Омофор, София, 2003 г.

Реклами