Автор: о. Николай Лудовикос

Неделя на разслабления

Често разговарям с хора, които никой от вас не би подозирал или не би си представил, че са хора със съмнения във вярата си. И все пак точно хората с най-дълбоките съмнения и запитвания – те са хората, с които аз успявам да се разбера повече, отколкото с всеки друг. Те разбират. Те разбират, защото са търсещи – нали така? Въцърковените хора са рядко търсещи – освен в оскъдните случаи, когато са прекрачили църковните двери като търсещи. Въцърковените хора в повечето случаи търсят майчина грижа, да бъдат нахранени с ласка, да бъдат завити – и нищо повече. Те единствено искат тези прости неща, които се разбират от само себе си – заедно със самореабилитирането. По този начин ние сме единствено обект на изследване… но ще успеем ли да открием нещо повече по този начин?

Бих искал да обвържа този въпрос с днешното четене от Евангелието: разслабленият мъж. Днешното четене е за много злочест човек. Какво се казва в Евангелския текст? Мъжът от притчата казва: седя тук от години – от тридесет и осем години. Тридесет и осем години да седи непосредствено до къпалня, без да се намери човек, който да го ритне и да го хвърли във водата, за да се излекува… Имам предвид, това трябва да е един от най-ужасните случаи на мъчение… И все пак, всеки път, когато чета тази притча от Евангелието нещо надделява в мен и аз също ставам особено ядосан на този парализиран мъж.

Имате ли представа колко ужасно е никой да не иска дори да ви подбутне? Можете ли за миг да си представите колко ужасно нещо е това? Ние обикновено се фокусираме само върху трагичния аспект – когато парализираният казва: „Нямам си човек“. Но този човек, ако се спрете да помислите затова,който си няма никой да го подбутне във водата, дали е възможно самият той да е намразил всички около себе си неизмеримо? Знаете ли какво е чувството да си нямаш никой, който да ти удари плесница по лицето в даден момент? Не е ли много възможно лично ти да си се погрижил да няма никой до теб? Дори за да ти даде тласък? Повечето хора, които приближават парализиран човек, обикновено казват: „Ох, горкия човек, няма си никого“. Е, такива сме ние – също не сме близо до нещастните си събратя. Това е моралистичното тълкуване тук. Но не би ли могло екзистенциалното тълкуване на тази притча да съответства също на това, което току-що споменах. С други думи, в притчата може да е описан човек, който въпреки немощта си, изобщо не е „омекнал“. Тридесет и осем години на едно и също място и той не си намира дори един-единствен приятел? Да седиш цели тридесет и осем години на едно и също място и без да се сприятелиш с никого? Без да споделиш страданието си с някой друг човек? Без да си показал състрадание към другия? Ще попитате: Кой друг човек? Всички тези, които са били точно до теб и които са страдали точно като теб.

Ако си намерил приятел, нямаше ли този приятел да те блъсне във водата? Ако е бил приятел, нима нямаше да чака часове, дни наред докато водата се развълнува? Да или не? С други думи, може ли парализата – болестта на този човек, да е била парализа и на душата, а не само парализа на тялото? Това е въпросът, който изниква в съзнанието ми всеки път… може би разсъждавам в тази посока заради характера ми и моята склонност да наблюдавам от опаката страна на нещата малко повече (заради предишния ми опит на психолог). Но същината е в това, че агресивността не е едностранна. Знаете ли, проявата на безразличност към другия човек е форма на агресия. Неговото обкръжение демонстрира агресивност към него, като не го поставя в къпалнята. Такъв вид агресивност рядко е едностранна. Обикновено се изискват два полюса, за да съществуват като такива. И погледнато отгоре е доста възможно в този случай другият полюс да е съществувал – и всъщност да е бил по-опасният полюс от двата, тоест че парализираният човек се е стремил да остане напълно изолиран и по същия начин не е имал любов към другите. По същия начин той не е имал желание да помогне на друг да попадне в къпалнята. Нашата самота не се дължи единствено на злото у другите. Нашата самота често се дължи на факта, че ние самите нямаме желание да станем ближни на другите. Да казвам, че другият човек не е мой ближен и че не иска да ми помогне е полуистина. Другата половина от истината е, че аз не искам да помогна, или да опитам да направя другия човек свой ближен, да го утеша. Разбирате ли какво ви казвам? И това е дори по-трагично.

Този човек си налага наказание – наказанието на собствената му самота. Той си самоналага наказание заради собствената си жестокост, повярвайте ми. Тридесет и осем години и той е бил неспособен да създаде един-единствен приятел, който да почувства състрадание за собствената му скръб… Това е ужасяваща неспособност – такава, която доближава пределите на духовната недъгавост. Защо? Защото когато съм щастлив, за мен е лесно да не се нуждая от приятели. Когато съм нещастен, аз съм в нужда от приятели. Принуден съм да се нуждая от тях. Това е нормалното и все пак този човек, въпреки неговото безсилие, не си е създал нито един приятел, той няма дори един човек до него. И какво прави Христос? Той се появява и го лишава от ритника, с който да го блъсне в къпалнята. Защо? Христос не го изблъсква в къпалнята, вместо това му казва: „Вземи одъра си и ходи“. Сякаш му казва: „ С наказанието ти е свършено, върви и обмисли тези неща вкъщи“. И Христос не прави това, защото парализираният му е казал: „Господи, бутни ме във водата“, забележете как той дори не е казал „Бутни ме в къпалнята“, нито е казал: „Защо ти не вземеш моето място?“. Парализираният човек не Го е молил по никакъв начин. Защо не е умолявал Христос? Защото не се е научил да има взаимоотношения, не се е научил как да иска защото самият той не е давал. Не е познал този вид сделка – на емоционалността и на взаимовръзката и не знае какво те представляват.

Всичко, което той казва на Христос, е: „Ето, аз съм тук, от тридесет и осем години просто си седя тук“. В притчата не се казва нищо като: „Нямам си човек… въпреки че идвам тук, друг преди мен се спуска в къпалнята – (Той сам се е опитал)“. Добре, защо не е бутнал някой друг във водата, а на следващата година той на свой ред ще го бутне във къпалнята … Да или не? Разбирате ли какво искам да кажа?

Попадали ли сте на телевизионната програма, която правих заедно с професор Янарас на Великден? Ако е така, може би сте чули историята за стаята. Спомняте ли си я?

Един аскет попитал своя ангел-хранител да му обясни какво са „рай“ и „ад“. Бил много любопитен да разбере това. Затова ангелът го „транспортирал“ до много голяма зала. Сега само си представете тази зала с огромна маса в нея – толкова масивна, че е почти с размерите на залата. В центъра на масата има ястия и всеки настанен на масата човек имал огромна лъжица, която достигала да речем петнадесет или може би двадесет метра. Всеки от тях достигал храната в центъра на масата, но всички били разстроени, карали се помежду си и в крайна сметка оставали гладни. Всеки успял да заграби от храната, но когато се опитал да издърпат пълната лъжица към себе си, храната се разпилявала по стената и никой не могъл да яде. Други примъквали лъжицата към себе си, но тя се блъскала в стената наляво или надясно – дръжките на лъжицата са били твърде дълги… Само си представете как храната си седи на масата, изпускаща пара от топлината си, с вкусен аромат, всички посягат към нея, за да ядат, но после връщат към себе си празната лъжица и в крайна сметка всички започват да се карат, псуват и да си крещят един на друг.

Затова ангелът казал на аскета: „Това е адът. Нека сега ти покажа рая“.

Те отишли в друга, идентична на първата стая, със същата маса, с хора около нея, които държали същите дълги лъжици. В средата на масата имало същото ястие и все пак всички били напълно щастливи – всички пеели и се смеели.

– Какво става тук?- попитал аскетът ангела.
– Това тук е раят – отговорил той.
– И по какъв начин се различава от ада?
– Тук са се научили да се хранят един друг.

източник: oodegr.com, превод от английски: Йоана Пенова