Автор: монах Моисей Светогорец

Любовта на вярващите към монасите е любов към аскетическата Църква.

Бих казал, че тя е любов към това, което не са могли да постигнат. Аскетическият идеал е доминиращ елемент в Църквата и затова тя  винаги се е съветвала и е търсила молитвите на подвижниците. Процъфтяването на монашеството (в Гърция и на Света Гора) в наши дни е утешителна надежда, стига само да поддържа аскетическия характер, за който споменахме. Когато това процъфтяване става в един изпълнен с болка свят, неговото значение и ценност са още по-големи. А когато в този свят с толкова неблагоприятни условия (за  духовен живот) човек среща автентични подвижници, приятели на молитвата и поста, въздържащи се, обичащи Христос и хората, радостта е чрезвичайно голяма.

Истинската любов, човеколюбието, братолюбието и солидарността и боголюбието са резултат от аскетическа борба. Ако човекът не отнеме нещо от своето богатство, как ще даде на бедния, ако не се измори сам, как ще утеши другия, ако не се лиши малко от сън, ядене, лични вещи, как ще помогне на гладния, самотния, болния и отчаяния? Ако не обикнем ближния, няма да обикнем  Бога. Ще останем в един опасно болен индивидуализъм. Но за да има човек сърце, което страда от любов, той трябва да се подвизава, да жертва нещо, да „остърже” своето его. Необходимо е проливане на много сълзи с покаяние, трезвение и изповед, за да стигне човек дотам да се жертва за другите и сърцето му да гори за неговия брат. Синаксарът прелива от примери на такива горящи от любов човеци. Дори най-строгите подвижници, възпламенени от  Божията любов, оставяли любимото си безмълвие и сигурността на своето уединение и отивали в градове и села, за да проповядват и да помогнат на заблудения човек, без да падат духом пред големи опасности, без да се страхуват за живота си. Аскезата няма смисъл, благословение и освещение, ако стои далеч от послушанието към Църквата. Така става лесно понятно и внимавайте в това, че диетата няма никаква връзка с поста, бдението с безсънието, фаталистичното отношение към бедността със съзнателното отхвърляне на излишното и удоволствието в простотата… Често нашият ум боледува. Затова трябва да вършим само това, което Господ казва в Евангелието, богоносните отци определят в св. правила и нашият духовен отец позволява.

Оригиналниченето и непослушанието са непознати за православната аскеза.

Не ям само постни ястия, но и малко, прости и евтини. Постя най-вече за моето душевно здраве, постя, ядейки това, което Църквата определя, а не това, което аз смятам, че трябва да ям. По този начин се научавам да бъда послушен, да се уча, да се смирявам, да ограничавам моя индивидуализъм и да се съединявам с тялото на Църквата. Присъствието на духовен отец в духовното ръководство на духовното чедо трябва да е много вежливо. Всеки вярващ бива съден и се подвизава по различен начин съобразно неговите сили, възможности, граници на издръжливост и порив. Духовникът подпомага делото на духовното поправяне съобразно обстоятелствата, като  винаги полага усилия да освободи своето духовно чедо от крайности, тщеславие, заблуда  и изолация. В противен случай аскезата ще стане инструмент за убийство на неговите страсти, но и на неговите добродетели и ще го хвърли в по-голям мрак. Известни са думите на авва Пимен, че ние сме страстоубийци, а не телоубийци. С това, което казваме, искаме да преварим въпросите на мнозина в техните възражения. Тялото бива почитано от Православната Църква, след като ще го възприемем след възкресението на мъртвите, естествено без елементите на тлението.  Подвизаваме се да укротим и обуздаем тялото и да го направим такова, каквото ние искаме, а не каквото то иска. Както св. Арсений Велики, който казвал „ела“ на съня и той идвал или „тръгни си“ и той си тръгвал.

21-во правило на Гангърския събор гласи:

По такъв начин почитаме и девството, съединено със смирение; приемаме и въздържанието, спазвано с честност и благочестие; одобряваме и смиреното оттегляне от мирски работи; почитаме и честното брачно съжителство; не унищожаваме богатството с правда и благотворителност.

Ако човек изследва целия живот на Църквата, ще забележи строгост, борбеност и страдание, което обаче води до човеколюбие и уют. Наистина, всичко в Църквата ни напомня подготовка за война – дълги постни периоди, дълги и всекидневни последования с многочасово правостоене, епитимии, бдения, сълзи, поклони и т.н. В Западната църква аскезата била напълно отменена в опит за осъвременяване и привличане на повече вярващи. Но резултат от реформите няма. Проблемите останаха нерешени. Галенето на страстите никога не удовлетворява искрения и честен човек. Аскезата на православните християни  не е намусена и  ялова, а съзнателен път на  поправяне, който ще доведе до свободата на Божиите чеда и затова може спокойно да кажем, че това е радостотворен път, въпреки че е стръмен.  Чрез аскезата православният човек се отрича от светската наслада заради райската наслада. Православната аскеза има динамика и есхатологичен характер. Тя е силният копнеж за срещата с небесния Жених. В тази перспектива тя получава напълно друго измерение. Говорейки по-горе за осъвременяването, което Западната църква опита да направи, в православния свят също често се появява въпросът дали и доколко ще помогне едно опростяване и намаляване на строгия ред на Православната Църква. Някои дори подчертават нуждата от директно осъвременяване на цялата Църква, както и че тази нейна промяна би означавала откриване и помощ за мнозина. Трябва предварително да кажем да кажем, че Църквата не се страхува от промяната, естествено с изключение на нейното догматично учение. Когато е имало реална нужда, тя първа не отказвала да прибегне към автентичното искане на всички нейни обични членове. Най-хубавото название, дадено на Църквата, е Майка. Една майка никога не престава да бди, за да укрепи  нейното дете. Бихме ли могли да разискваме тази тема или трябва да отхвърлим напълно нейното разискваме?

На добронамерено питащите ще отговорим, че най-малкото относно намаляването на аскетическата борба духовникът има пълната възможност да отсъди и да реши въпроса. Но за по-общи въпроси е необходима голяма сериозност, изследване, отговорност, изкусност и божествено просветление. Добронамереният въпрос остава – нима не е придобивка особено за младите едно християнство без никаква аскеза? Факт е, че

хората от наше време не могат да разберат смисъла на аскезата

в нашия живот. Състоянието на света изобщо не помага за това задълбочаване. Безразличието, което идва от лошото възпитание и от едно образование, което целеше високомерието, благоденствието, насладата и себедостатъчността, накара човека да се увлича в лесния начин на живот. Липсва съзнание за греха. Съвестта е притъпена, нравствените критерии са  променени. Заради това – как да дойде духовната борба и как ще се умъртви жилото на греха? Особено когато човек стигне до изповядан или неизповядан атеизъм, и започне да тълкува нещата различно, стигайки до хладен индивидуализъм и безизходен нихилизъм, тогава аскезата няма  никакво съдържание. Достатъчно богослови, повлияни от съвременните течения и следване в чужбина, говорят смело за промяна на евангелското послание или създават тази промяна, оправдавайки я като пастирска и сотириологична грижа. Така след богословието на смъртта на Бога, на надеждата, на освобождението, на радостта, на любовта, се прави опит Църквата да бъде съблечена  от нейната аскетическа одежда. Смятаме, че ако стане нещо такова, Църквата ще се съобрази със света от този век, без възможност да го преобрази и обожи. Аскезата, повтаряме, е най-необходимата помощ за християнина, който се подвизава за своето спасение. Хора, които търсят съществена помощ в живота си, признават, че са готови за всякаква жертва.

превод: Константин Константинов

Реклами