Нашата утеха е в Божиите угодници като отец Яков Цаликис

Автор: митр. Павел Сисанийски и Сиатистки

Въпросът, който остава накрая, е: защо казваме всичко това днес? Каква връзка има о. Яков с нас?

Първо, той беше човек, каквито сме всички ние. И второ, той живя в наше време.

Прогонен от Мала Азия, от селото му, с разпръснато семейство, но с вяра, която получил първо от дома си, от баща си и майка си. Те внезапно се срещнали отново. Разказват, че още като ученик го викали, за да се помоли за бременни жени, които след това раждали безпроблемно и това става, когато човек остави Бог да се всели в него. Това е простотата, която е в крайна сметка е истината – жив Господ Бог наш. Това възглася целият негов живот. Той това живял. И понеже се доверяваше на Бога, не се боеше от нищо, а се бореше за едно – да живее Божието присъствие в живота си.

Ние защо се измъчваме в нашия живот? – защото живеем на друго равнище и нашето спасение е преминаването към неговото равнище. Ще ми кажете, че той бил монах. Не говоря за това равнище, а за равнището на неговото доверие и пълно предаване на Бога. В това е нашият проблем. Помните ли случая с болното дете от Евангелието, където бащата отишъл при Христос и му казал: „Господи, детето ми от малко страда, ако можеш, направи нещо!“ И Христос какво му казал? „Твоето съмнение е виновно.“ Знаете ли какво означава това? Означава, че нашето маловерие е основната причина за проблемите, които имаме в нашето сърце, дом, навсякъде. Защото, питам ви – има ли нещо по-добро от това да се доверите за всеки проблем на Бога? Какво ще правите? След като сме объркани, след като не знаем какво искаме. . . Днес нашите деца се женят и преди бракът да започне вече са се развели. Защо? Защото не се доверихме на Бога и в нашия живот нямаме за критерий Божията воля. Затова объркваме всичко, дори когато имаме най-добрите предпоставки. Но виждаме и други хора, които са простодушни и смирени. Ние се затрудняваме.

Простете ми, но ще споделя моето скорошно преживяване. Поканиха ме да участвам в честването на паметта на преп. Петка Епиватска в Яш, Румъния.

Да ви кажа ли колко бяха богомолците?

40 000! Очевидно никоя църква не можеше да ги побере. Службата бе на открито, на централния булевард, свещениците служеха върху специален подиум, а където и да погледнеш, се виждаше само море от глави. Това първо. Второ, службата започна в осем сутринта и свърши в един на обед. Никой не помръдна, никой не си тръгна, никой не каза: ама, бавят се! Една вечер исках да видя опашката от хора, които от четири дена се покланяха на светите мощи на светицата. Извървяхме 4 км! Толкова дълга беше опашката и тротоарът беше пълен с хора. Когато стигнахме края на опашката, в този момент храмът затвори врати. Хората продължаваха да се редят. Кога щяха да се поклонят? На другата сутрин, стоейки там, на опашката, без празни приказки, а молейки се. Тогава разбрах защо тези хора издържаха , а ние потънахме – защото ние имаме за център нашето „аз“, нашата воля, но Бог ни остави примери.

Когато виждах поклонниците да идват в храма на св. Йоан Руски в Нео Прокопи, често им казвах:

– Някой ден ще проклинате деня, в който дойдохте тук!

Хората ме гледаха странно. Казваха си: „Какво говори тоя поп? Ние дойдохме за благословение?!“

Да, това благословение ще ни осъди. Защото, когато утре кажем на Бога – „Господи, ама не знаехме, не Те видяхме“, Той ще ни каже: „Сериозно ли говориш? Спъна се в Мене и не Ме видя? Не се ли запита какво може да означават за теб тези свети мощи? Тогава какво разбра в живота си?“

Днес говорим за о. Яков, който в нашето съзнание е светец,

както и други преподобни отци, които познавахме и навярно Бог ги яви в наше време, първо, за да можем тези от нас, които са искрени, да се облегнем върху тях, след като те живели сред трудностите, които днес имаме. Второ, за да разберем, че се затрудняваме, защото ги пренебрегнахме и ги помним и почитаме само с нашите думи. И, трето, защото, ако попитам всички, които сте тук, вярвате ли в Бога? Смятам, че ще ми кажете: „Да!“ Но ако ви попитам: „Обичате ли Христос?“ – тогава не зная какво ще ми отговорите. Не с вашите думи, а с начина на вашия живот – и аз, и вие.

О. Яков бе от хората, които обикнаха Бога и затова стана Божий човек о всех и за вся. Отец Яков Прощални. Най-големият проблем, който о. Яков срещал, както и всички ние, които сме духовни изповедници, знаете ли кой е? Той ми го каза.

– Бре, детето ми, тези хора не искат да простят.

Това ще ни осъди. Какво казваме в молитвата Отче наш? „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Когато ние не прощаваме, с това казваме на Христос: „Господи, не ми прощавай!“ Това е реалността. Защо? Защото си мислим, че знаем по-добре от Бога какво ни е нужно – и (затова) постоянно оплескваме всичко. Нашият народ някога се облегна на вярата, но днес иронизира вярата, отхвърли я и корабокрушира. Аз наистина бях поразен от народа, който видях в Румъния, защото констатирах нещо: този 70-годишен режим, който преследваше християните, не засегна техните души. През всички тези години тяхната душа се крепеше върху живия Бог, а ние, които се облегнахме на нашия ум, пари, къщи, автомобили, вече сме близо до изчезване. Кризата не е в това, че загубихме всички тези неща, а че загубихме живия Бог в нашия живот.

Как отглеждаме нашите деца?

За Христос се казва, че „преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лука 2:52). Питам вас, които сте тук сега, ако в събота следобед тук, в енорията, има неделно училище за деца, но в същото време те имат и уроци по английски, футбол, други спортове, кажете ми, къде ще ги пратите? Повечето от вас бихте ги пратили на всички други занимания, но не и неделното училище. Тоест от какво ще ги лишите? От духовните ваксини. И затова веднага щом пораснат, ще се разболеят (духовно). Тогава, когато започнете да казвате, както сега идват и ми казват: „Владико, детето ми едно, детето ми друго, какво да правя?“ Аз им казвам: „Сега ли? Сега нищо не можеш да направиш.“ Това е единствената истина. „Тогава, когато трябваше, се правеше на умен.“ Един баща каза:

– Да вдигна детето си от сутринта да ходи на църква?!

Но той няма възражение детето му да се върне в три през нощта или в шест сутринта. Този човек какво е? Баща (πατέρας)? Махнете представката и ще видите какво ще остане – чудовище (τέρας). Това живеем днес. Защото презряхме добродетелите, с помощта на които о. Яков стана свят, или се опитваме да нагодим някои от тях, но нашето сърце не принадлежи на Бога, а на нашия егоизъм и самохвалство.

Ако не променим равнището, тогава няма да видим бял ден. Опасностите около нас са толкова много. Политиците за пореден път се оказаха недостойни за отечеството и историята на тази страна, защото предпочитат да се изядат помежду си, ако ще страната да загине.

Тогава къде е нашата утеха? Само в тези хора – Божиите угодници – те са нашата утеха. Затова виждате хилядите хора, които ги посещават. Хората, които идват на годишния помен на о. Яков, са толкова, колкото и за празника на преп. Давид. За толкова кратко време. Защото там виждат истината, същинския живот и това е единствената истинска утеха.

Нека се помолим благословеният Божият угодник – о. Яков – да се моли за всички нас, първо на първо, ние да се просветлим, за да видим истината. Нуждаем се от просветление, както и нашите управници да се просветлят и да разберем простото нещо, което Божието слово ни казва, че „ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите; ако Господи не опази града, напразно ще бди стражата.“ Колкото по-бързо разберем това, толкова по-добре за всички нас!

превод: Константин Константинов

*последна част от беседата на Сисанийския митр. Павел за стареца Яков Цаликис