Автор: монах Моисей Светогорец

Ние сме призвани подобно на реставратори да очистим потъмнения образ на Христос и да преоткрием първосъздадената красота, хубост и сладост на Неговото божествено лице, на богочовешкото, бащинско, братско, приятелско лице, което вдъхновява безкрайно уважение, но и впечатляваща близост, голямо благоговение и едновременно голямо доверие към Него. От владишкия трон, иконостаса, купола и проскинитария трябва да въведем Христос на трона на нашето сърце, за един искрен – най-накрая – разговор по всички въпроси, за признание на нашето поражение, че искаме да присвоим всичко, да се оправдаваме, да се самозаблуждаваме, да нарцисизираме, да се занимаваме с много неща, да закъсняваме, да  отлагаме и да не търсим от Него вдъхновението за мощното покаяние и изцелението на нашата безсмъртна душа. 

Това дело със сигурност е необходимо и не може да не е спонтанно, от все сърце и все душа. Въпреки това Христос остава непотърсен, изписан върху стената или върху иконата, потъмнен, и човекът е с потъмнен образ на своето лице. Само лично открилият се чист и жив Христос, Който се ражда и се открива кръстно-възкръснал в автентичния църковен опит, може да възкреси, просветли, вдъхнови, ръководи и утеши съвременния човек. Един Христос скрит от слоя целувки на властващите идеологии в течение на много векове няма да утеши и спаси, а опасно ще терзае хората, както е станало с голяма част от безсърдечния Запад, който помисли, че  Той е  умрял (Ницше, Сартр).

Срещата и единението на човека с истинския Бог представлява пълното оправдание и възпълване на неговото съществуване. В противен случай „несихронизацията” на човека с Христос води до Неговото изопачение, обезценяване и предразсъдъци. Безстрастният Христос пострада за спасението на страстните. Той умря за живите мъртъвци. Болката на Христос не е поради  това, че не Го последваха постоянно, викайки „ура!“, а защото не се поинтересуваха ни най-малко от Неговото присъствие, не поискаха да Го познаят, да Го изслушат, да разговарят,  дори да имат  противоположно мнение. Христос не иска безгласни, несвободни и незнаещи ученици, а искрени приятели-събеседници. След две хиляди години, повтарям, навярно до умора, истинският Христос остава изопачен и непознат и днес човекът не Го търси правилно. Неговото търсене е объркано, подправено и смутено от суеверия, магически разбирания, погрешни народни вярвания, небрежно отношение, фанатични фикс-идеи и емоционално лекомислие. Смятаме, че главна пречка за съществената връзка на човека с Бога, по думите на св. Григорий Палама, са неговите внушаваните от демоните страсти и отсъствието на пълно доверие,  отдаденост и посвещение, което естествено  води до поредица от хладни погрешни тълкувания.  Накрая тъжно констатираме, че живеем сякаш Христос не е дошъл, след като нашият живот не е преобразен, сякаш Неговата проповед се е провалила, сякаш са били напразни  борбите, жертвите, мъченията, подвизите на апостолите, мъчениците, преподобните. Живеем сякаш в предхристиянска, а не в постхристиянска епоха.

Богоносните отци на светата наша майка Православната Църква систематично, постоянно и точно говорят за това кой е Христос и голямото значение и висшата ценност на Неговата богочовешка личност, смисъла на Неговите поучения, преживявайки сами Неговите думи, тълкувайки Неговите притчи, задълбочавайки се в чудесата, анализирайки Неговия път. Днес празнуваме непразнично цикъла на установените Господни празници без съществена радост в душата. Изчерпваме нашия интерес в покупките, украшението, чистенето на дома, обикалянето и размяната на  подаръци. И ние като юдеите очакваме един Христос социален революционер и обновител, идеолог, реформатор, който се родил в бедни условия и умрял за своите идеи. Този модифициран образ на Христос продължава да доминира.  (Да не говорим за късмета, талисманите и останалите суеверни неща). Празнуваме празника Рождество Христово, а отсъства Този, Който празнува: Христос. Абсолютният характер на догмата за Въплъщението на Сина и Слово Божие е умонепостижим и тайната, съгласно възвишената и свещена наша химнология, е покрита с мълчание. Но тази истина на нашата вяра, основна за нашето спасение, че Бог стана Човек, за да стане човекът бог, по думите на св. Григорий Богослов, не е някаква хубава идея, прост историческа спомен или безпринципен сантиментализъм (със замръзналия Христос в яслите на животните), който се преживява в лукса и светлините на празничните танцови вечери, пищните трапези и нощните клубове.  Христос днес бива употребяван  като   нещо средно  между (средство за) панаир и полезна идеология. . .

Ще се върна на нещо, което засегнахме по-горе – поучението на Христовото мълчание. Когато Христос попитал Своите ученици – сякаш Всезнаещият не знае – какво казват за Мене, за Кого ме мислят човеците, дали вярват, че съм Бог, в какъв Бог вярват, е известен сърдечният отговор на спонтанния Петър, че е Христос, Синът на живия Бог. След това Христос, казва ев. Матей, ги увещал да мълчат, да не казват за момента на никой, че Той е Христос. Това казал и на Тавор, при Неговото страшно Преображение – на никого не казвайте за видението, а го кажете след Моето Възкресение. Както и пред Пилат, евангелистите  Йоан и Матей казват, че Христос говори и в дадения случай със Своето сладкозвучно мълчание. Мълчанието е тайната на словото на бъдещия век, по думите на св. Исаак Сириец. Мълчание вместо многословие, тишина вместо проповед, свещено безмълвие вместо шумна активност. (Съществува и активност без активно движение). Патерикът представлява плод, който е узрял в аскетическата пустинна земя чрез течението на сълзи и гореща молитва, в климата и тихата атмосфера на постоянно и несмутимо мълчание. (Колко се радвам на мълчаливите старчета на Света Гора, върху стасидия, в килията, в градината, в планината).

Ние днес дали сме призвани да замълчим? Когато биваме предизвиквани, няма ли да изповядаме нашата вяра? Няма ли да бъдем слаби и страхливи дезертьори, ако не декларираме смело пред всички нашата православна вяра? Нужна е разсъдителност и в мълчанието и в словото.  Мълчанието не трябва да бъде  уплашено, лицемерно, егоистично, иронично, осмиващо, безразлично. Словото не трябва да бъде горделиво, бъбриво, заглушаващо, неучтиво, нечовеколюбиво,  неумело, неизкусно, лишено от мир. Не ние ще станем адвокати  и защитници на Христос. Както и друг път сме казвали, не ние ще спасим Христос и не ние ще поправим Неговата Църква. Само Христос ще ни спаси и само Неговата Църква ще ни изцели чрез освещаващата благодат на  нейните Тайнства. Сега сме 2002 година след Христос, но дали сме с Христос? Дали сме християни заедно с истинския Христос или сме с идолизирания Христос на нашата фантазия, себеугодничество, интерес и мяра? Въпросът е неотложен, изключително личен, значителен и важен. Призвани сме към искрен, ясен, честен, правилен и сърдечен отговор. В противен случай времето ще минава приятно, монотонно, рутинно, самотно и ще бъдем християни без Христос, сякаш казваме човек без сърце, дърво без корен, маса без крака…

Когато не разбираме мълчанието на Христос, тогава не разбираме, че и ние трябва често да мълчим и да слушаме,  да се молим и да четем. И ние като лишени от мъдрост си мислим, че можем винаги да имаме мнение за всички научни  въпроси и искаме Църквата да е бъбрива, а нейните представители гръмогласни, заплашвайки и поставяйки всеки на мястото му. Така обаче създаваме една по-скоро обременена и „заразена от риторика, красиви и излишни думи Църква”, както хубаво се казва (Мариос Бегзос). В мълчанието на Христос, в мълчанието на Църквата, в мълчанието на пустинята се зараждат великите дела, подвизите и съществени слова, които утешават и умиряват сърцата на изморените от празнословието и многословието на съвременната епоха хора.

Преп. Ефрем Сириец с неговото обичайно умиление казва: Нека се смилим над себе си, да се вразумим и да  разберем, че нашето име се отъждествява с това на Христос; Той е Христос и ние се наричаме християни. Струва си да открием скоропостижно Този жив, истинен, личен Христос, а не Христос на историята, религията, идеологията и да Го приютим в сърцето ни. Да не продължава да пребивава сам, без да има къде да подслони главата Си в негостоприемната земя. Той хлопа по вратата на сърцето вежливо и многократно, за да намери място за покой. Бог на славата търси сърце съкрушено и смирено, за да вечеря с човека и напълно да го възроди. Бидейки пусто и самичко откъм посещението на небесния Жених, човешкото сърце Го чувства като далечен,  недостъпен, чужд и непознат. Никога няма да се зарадва сърцето на човека, ако той не постигне тази разтърсваща среща. Сърцето е сътворено за това единение и го търси тревожно и настоятелно. То гори за срещата, както невестата от удивителната Песен на песните. То копнее за един Христос непроменен, неосъвременен, немодернизиран, несекуларизиран,  Който е Същият  и вчера и днес и во веки веков. Христос на Православната Църква, на св. Тайнства, на св. Евхаристия, на апостолите, на мъчениците, на преподобните, на праведниците, на живеещите във  въздържание.

Ганди казва: обичам Христос, но християните не ги обичам, защото не приличат на Христос. Тази велика истина трябва да ни накара да се замислим сериозно. Мисля, че проблемът се конкретизира повече в днешните християни, които имат нужда от повторна евангелизация и които, както казахме в началото, са изкривили Неговото пречисто лице с техните намеси, независимо дали консервативни, по-скоро външно традиционалистки, или модернистични и небрежно новоизковани. Смятаме, че най-големият проблем са фалшивите християни, и дори, най-лошото, подправените клирици, фалшивите проповеди, лишени от преживяване,  болните прояви на благотворителност,  лишени от любов и вършени само за показност, както и много „постижения” на Запада и то в името на Христос.

Великата истина, изречена от Достоевски („ако някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината наистина се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”), който оставя истината заради Христос, след като Той е Себеистината,  източникът на истината, ще трябва да ни разтърси, за да осъзнаем нашата реалност, връзката с Христос, истината на Христос, на Христос без маската, която Му наложихме ние, блуждаещите, заблудени и носещи маска християни, – на кръстно-възкръсналия Христос, единствено мощния да ни изкупи и спаси чрез покаянието.

превод: Константин Константинов