Автор: монах Моисей Светогорец

Светът, в който живеем, е пълен с болка, горчивина, скърби, разочарования, притеснения, изпитания и много трудности. Където и да застанеш, каквото и да погледнеш,  каквото и да чуеш, то има връзка с греха, неправдата и смъртта. Сякаш лукавството и злото са победили света, сякаш дяволът господства и властва, сякаш Бог се е отдалечил и изморил, омръзнали са Му нашите постоянни грешки. Сякаш невидимият Бог стои много далеч  като ням и глух. Но не е точно така. Може да изглежда, че порокът е победил и поробил всички, че Бог отсъства, че се крие, но не е така. Не са малко тези, които се противопоставят на злото, нито са малко тези, които са намерили Бога в себе си сред болката, нещастието и гонението.

Някои лесно се скандализират от не-пряката намеса на Бога в техния живот, от това, че не ги слуша, не им обръща внимание, не им отговаря на горещите въпроси, които ги задавят. Но нима Бог, Който надзирава дърветата, растенията, цветята, животните, насекомите и знае броя на космите на  главата ни, може да не се интересува от Своите деца? Неговото присъствие може да е невидимо, мълчаливо, вежливо, благородно, трезво и тихо. Да говори в сърцата, да дава търпение, надежда, благодат и радост. Да не оставя демонодвижимото отчаяние да завладее душата и да я изтерзае преждевременно.

Имаме неочакван Бог, пълен с изненади и скрити чудеса – Който идва в последния момент, там, където изобщо не си Го очаквал, там, където всичко е угаснало и погубено. Блажени са тези, които проявяват търпение, надяват се, молят се дори когато не получават жадуваното. Благословени са тези, които с мир и без смут приемат Божията воля дори и страшната смърт. Вярвам, че те са най-привилегировани в Божията прегръдка. Най-голямото чудо е силното усещане за присъствието на Бога в сърцето на вярващия, когато отникъде не идва светлина. Ако човек с помощта на Божията благодат стигне до там да не претендира за нищо, да не очаква нищо, да не го плаши смъртоносната болест, той наистина е блажено, истинно и обично чедо на Бога. Тази несмутимост, безстрашие и оставяне на Бога е предвкусване на рая. Човекът, който е бил измамен, огорчен, изпитал болка, разочаровал се, но устоява  и се радва в своите страдания заедно със св. ап. Павел, се укрепва  сред болестта и се радва в своите окови, има голяма утеха, неповторимо утешение от всесилния Свят Дух, от преблагия Утешител, Който е Подател на живота.

Факт и голяма истина е, че болката с нейните пипала е обгърнала здраво всички хора на земята. Никой не може да я избегне. Защо има толкова много и непоносима болка? Защо да се мъчат невинни дечица и немощни старци, които в живота си не са закачили дори мравка? И целият им живот е  бил пълен с благост, себежертване и себепринасяне? Защо Бог не се намесва веднага? Защо проследява отдалеч вълните на злото? Защо нямаме едно  мощно присъствие на Бога, което да разруши на време интригите на лукавите, кроежите на демоните, катастрофалните природни катаклизми? Защо да не виждаме Бога или просто да Го слушаме  или да заподозрем за Него? Въпроси с трудни отговори.

Човешката логика понякога реагира бурно на това отношение на Бога, което не може да бъде разбрано и прието. Бог обаче не се движи с нашата късогледа логика  и користна перспектива. Невидимостта, отсъствието и безмълвието на Бога дразни много нетърпеливите, които изискват пряко решение без – както казват – безцелни закъснения. Тази човешка претенция съдържа егоизъм, индивидуализъм, нетърпеливост, себелюбие, безочие, нечестие, непослушание,  задни помисли, себичност, едно болестно състояние и наглост.

За съжаление, съвременният човек не се е научил изобщо да чака. Това го кара да залъгва себе си с прибързани решения, за да намери удовлетворение сега и на часа. Тази прибързаност е гибелно лекомислие, което бие безмилостно по нашата младеж. Не можем да разберем, че не ние ще кажем Бог какво ще прави, как ще го прави и кога ще го направи. Не ние ще научим Бога да мисли както нас. Не ние ще Му диктуваме как точно ще постъпи. Бог във всеки случай изобщо не обича прибързаността на нашите припряни решения и лекомислените моментни приумици. Човекът сам стига до безизходица, мислейки, че със своя ум може да стигне до Бога и да Го отхвърли. Но това отхвърляне не му носи, както би очаквал, свобода и радост. Животът без Бога се оказва непоносим, труден и тежък. Помислите на атеизъм  вгорчават, замайват, разболяват и отчайват човека. Без Бога човек се чувства гол, празен, беден, немощен и окаян. Животът губи своя истински смисъл. Човек не знае накъде върви и къде се движи. Той е корабокрушенец  в морето без спасителен пояс  и компас. Без Бога всичко е позволено, казва мъдрият Достоевски. Така човекът става необуздан, тъмен, безсрамен, разюздан и самозатворен в своята вътрешна  тъмница, самонаказващ се и самоизмъчващ се. Напротив, този, който вярва в Бога, е пълен с надежда, дори всичко в живота  му да не върви толкова добре. Той е оптимистичен, дори да е болен. Той има усмивка на устата, дори всичко да върви накриво. Пада и става, прави  грешки и се покайва, прощава и продължава да върви напред. Знае какво иска, къде отива и защо живее. Това е важно, защото много хора не знаят добре дори защо живеят.

Нашата връзка с Бога е хубава и красива, но не можем да кажем, че не е рискована, изпълнена с премеждия, смела и с достатъчно рискове. Някои хора имат погрешно разбиране за Бога, понеже така им е удобно и това ги успокоява, те не го изследват по-добре, за да не влязат в по-дълбоки премеждия и да не си развалят спокойствието.

Описанието на чудото с къпалнята във Витезда има връзка с нашата тема. До целителната къпалня имало много болни, но никой не знаел кога ще слезе Ангелът, за да раздвижи водите, така че първият, който влезе, да се излекува. Това явление се сблъсква с нашата логика. Защо да става така и да се създават толкова справедливи въпросителни?

Това е така, защото още не сме се научили да претърпяваме, да имаме търпение, да се доверяваме на Бога, да се смиряваме, да имаме великодушие, да вярваме в думите „да бъде Твоята воля”. Искаме един бог, който да ни е под ръка, да си правим каквото искаме, а не Той да прави каквото иска. Бог винаги е навсякъде и всичко изпълва. Той не си заминава, не бяга, не се крие. Той  винаги присъства, но ние не Го виждаме. Необходима е чистота на зрението, за да Го видим. Грехът ни слага черни очила и не ни оставя да Го видим. Нашият Бог е благороден, достоен, досточтим, достоен за поклонение. Единственият истински троичен Бог не се открива прибързано на наивно благочестивите, на емоционалните, на хората с болна фантазия. Той се явява само когато има голяма нужда. Когато трябва – съгласно Неговата воля, а не съгласно нашата воля. Той не изразходва безцелно Себе Си. Нашата цел не е да видим Бога тук и сега, а да Го преживеем истински без излишни закъснения. Струва си да изтърпим нашата смирена борба. Да се подвизаваме настоятелно и усърдно за нашата чистота, която е необходима за преживяването и виждането на Бога. По-добре болест с Бога, отколкото здраве без Бога.

Затова нека не се страхуваме, ако чудото закъснява да стане. Може така да е по-добре. Със сигурност Бог знае нашето състояние  много по-добре от нас. Бог е и за нас, и чудесата са за нас, но Неговото присъствие и намеса не са предварително планирани от нас. Присъствието на Бога в нашия живот се проявява по много и различни начини, а не с едно оглушително или въображаемо явяване. Какво друго са неизказаният вътрешен мир, необичайното и тръгващо умиление, дълбокото чувство за греховността и прошката, освен знаци за миротворното присъствие на Бога в нашия живот?

Бог не е просто подател на здраве, дълголетие, благоденствие, дори на земно безсмъртие, а Дарител на небесни дарове и благодат за спасението на нашата безсмъртна душа. Една голяма тайна,  която се крие в дълбините на православния духовен живот, е когато вярващият преживява сладостта, красотата и мира на вечния живот в дълбините на своята душа, въпреки многото външни неблагоприятни условия. Всички имаме голяма нужда  непосредствено да се събудим и  да поставим други приоритети в живота си. Да търсим, по думите на Господ, царството небесно и след това ще се прибавят и всички други неща. Може да нямаме сериозни телесни заболявания, но да имаме много сериозни  духовни заболявания, духовна увреденост, душевно ослепение, сърдечна безчувственост и т.н.

Искаме да имаме един бог, който е лесен, послушен, готов да дава подаръци, да ни е под ръка, за да си прекарваме добре, щастливо, и само тогава да му благодарим и да го прославяме. Един бог, на който да не позволяваме да ни изпитва педагогически, да ни увещава строго, да ни предпазва от грешки. Искаме живота в нашите ръце, ние да правим каквото си искаме с него. Когато нещата ни се нареждат удобно и комфортно, тогава  казваме: колко е добър Бог! Когато понякога се преобръщат, Го обвиняваме, а определени пъти дори изобщо не искаме да имаме връзка с Него. Смятаме Го за жесток, страшен, строг и безпощаден. Върху никоя византийска икона нашият  Бог не се усмихва. Гледа те в очите, напълно искрено, пълен със състрадание, без следа от жал, мъст, заплаха, ужас, страх и потискане. Имаме удивителен, неповторим и превъзходен Бог, Който ни изненадва, удивява, трогва, разтърсва и поразява преобразяващо. Нека Го оставим да ни говори и да ни каже каквото Той иска, а не каквото ние искаме да чуем.

Не е истина  това, което някои казват, че Бог се крие недопустимо, мълчи безсрамно  и спи без свян. Те Го искат да бъде прав пред тях, да ги укрепва, пази и издига. Те смятат Бога за несправедлив, смятат, че се бави да ги възнагради и  да въздаде справедливост. Бог непременно се движи в други времена и вижда много добре далеч и в дълбочина и не Го мамят ефимерната реалност и профанното всекидневие. Трябва да почувстваме, че нашият Бог е достатъчно различен от този, който си въобразяваме.

Присъствието на злото, което днес залива света, не опровергава всемогъществото и благостта на Бога. Неговото всемогъщество изобщо не означава нарушаване на човешката свобода, потъпкване на уникалността и сакралността на човешката личност. Вярата означава доверие, пълно оставяне на Божията воля без изморителни светски помисли. Изключителният авва Исаак Сириец прославял Бога за това, че горчивите лекарства на многото и големи  изпитания му дарили сладката радост на здравето. И днес  в нашата  толкова трудна, вяла и отблъскваща епоха има скрити герои – върху болнично легло, с хронични болести, дечица, болни от рак, с удивително търпение, с голяма надежда в Бога, с топла вяра, без никакво оплакване, ропот, празни, бедни и плитки думи. Те ни говорят мълчаливо за един личен Бог, Чието животворящо дихание и утешителна милувка са почувствали в техния живот. Един Бог, Който е посетил тяхното нещастие, беда, немощ  и им дал възраждаща сила за реално пътуване с дълбоко съдържание и висша цел. Безсилното тяло явява душевни сили, а телесната болест говори за душено здраве и твърда възходяща ориентация.

превод: Константин Константинов

Реклами