Подобава да започнем разказа за този велик духовен пастир на българския народ така, както го започва неговият житиеписец и роднина Киевският митрополит Григорий Цамблак. Ето какво пише той:

„Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, патриарх Търновски, посветения в Тайнствата, до които човешкият ум не стигна, участникът в апостолската слава, свещеникът на великата жертва и учителят на истината, която желаят да проникнат ангелите и която той чисто запази и непорочно преподаде, а накрая принесе самия себе си в свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.“

Св. Евтимий се родил около 1327 г. в Търново и произлизал от знатния български род Цамблак. Дълбоко религиозен и с вродено желание към богосъзерцателен живот, още в младостта си той се присъединил към монашеската школа на тогава вече много известния със своето духовно величие св. Теодосий Търновски. В Килифаревския манастир – недалеч от Търново, Евтимий толкова напреднал в духовния и аскетичен живот, че св. Теодосий го определил за свой пръв помощник. Веднъж Евтимий видял своя велик учител по време на молитва като огнен стълб, а на следващия ден, обливайки се в сълзи св. Теодосий предсказал, че Евтимий ще бъде Търновски патриарх, но по негово време България ще погине от турско нашествие. Както е известно това печално предсказание се сбъднало във времето си.

Малко преди смъртта си св. Теодосий заедно с четирима свои ученици, сред които и Евтимий, заминал за Цариград, където изтощен до крайност от дълго мъчещата го тежка болест се преселил при Господа. И ето как продължава разказа си за Евтимий неговият житиеписец:

„След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За да избегне човешка прослава, той се отстрани на Атонската Света гора. И нищо не правеше за показ, а напротив таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите й. Тъй просия сред такъв сонм богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите.“

След време Евтимий се завърнал в родината си, но тъй като шума на столицата не му харесвал, понеже обичал монашеското безмълвие, той се заселил в една пещера, където по-рано се подвизавал и св. Теодосий. Там той построил и църква на името на „Света Троица“. Скоро около него се събрали ученици и образували прочутия манастир „Света Троица“, който също е недалеч от Търново. Тук запасен със знанията придобити в школата на св. Теодосий и във Византия, Евтимий се заел с един огромен труд – поправка на богослужебните книги съгласно гръцките първоизвори, опресняване на българския книжовен език с новите форми на съвременния говор и подобряване на българския правопис върху основата на Кирило-Методиевия език. Едва привършил този труд и през 1275 г. бил избран за Търновски патриарх.

Ето какво ни разказва Григорий Цамблак за това служение на Евтимий:

„Той започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толкова повече, че освен със слово ги поучаваше и с примера си – учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастира, щото и дивите овци укротяваше и ги правеше да се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепереха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото.“

И наистина, изисквала се огромна смелост в такова размирно време човек да заеме патриаршеския пост. А Евтимий ревниво пазел Православието от различни еретически посегателства, взимал решителни мерки против упадъчните нрави в обществения живот, полагал бащински грижи за бедни страдащи и онеправдани, като буквално обърнал целият град в странноприемница. Евтимий често казвал: „Откъде знаем чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?“ (срв. Мат. 25:34-36)

А Господ чувал молитвите на своя угодник и извършил много чудеса по неговото застъпничество. Без да бъде дипломат по служение, патриархът вършел най-добрата дипломатическа услуга на своето Отечество. Всички чужденци, които идвали в българската столица с търговски или политически цели се стремели да общуват с него. И когато това им се отдавало, те се смятали за много щастливи и покрай него изнасяли от България най-благоприятни впечатления. Евтимий така се прочул по целия православен свят, че мнозина чуждестранни архиереи се обръщали писмено към него за съвет.

Патриархът развивал и обширна книжовна дейност – превеждал много богослужебни книги и описал житията на много български светци.

Когато турските нападения се засилили, българският цар напуснал своята столица, но патриархът останал. На 17 юли 1393 г. Търново паднал под напора на турските орди. Патриарх Евтимий имал гражданската и пастирска доблест веднага да се яви пред завоевателя, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори у поробителя, който обещал, че ще изпълни молбата му. Скоро обаче били избити 110 градски първенци. Тогава патриархът изобличил новия управник, че не държи на обещанието си и завършил разговора си с него с думите: „Защо така неоснователно си унижил моето достойнство, о, неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирът трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата!“

За тази си дързост Евтимий бил осъден на смърт. Щом палачът посегнал да го посече обаче станало чудо – ръцете на убиеца се вкаменили и мечът паднал на земята. Турците не посмели да посегнат втори път на живота на патриарха и затова го заточили в Бачковския манастир. Раздялата на патриарх Евтимий с неговото любимо паство била наистина покъртителна.

Ето как я описва Григорий Цамблак:

„О, кой може без сълзи да си спомни това! – те падаха в нозете му, мокреха ги със сълзите си, залепяха устните и лицата си към тях, като го зовяха пастир и учител и чедолюбив баща! Жените хвърляха пред него децата си, други, които бяха близо, се сподобиха да целунат ръцете и одеждите му, като ги оросяваха с топлите си сълзи. Други пък с вяра скубеха тревата, върху която бяха стояли нозете му. А други, притискани от народа и нямащи възможност да се приближат, с вопъла на горчиви сълзи отдалеч призоваваха неговото последно благословение, понеже имаха в душата си предчувствието, че вече няма да го видят жив! А той ги утешаваше, и ги наставляваше да държат господните заповеди и да пазят вярата непорочна, по който начин не само се проявява любовта към Бога, но и слава ще сполети съхранилите я.“

Тогава някой плачевно се провикнал: „На кого ни оставяш, добри пастирю?“ Евтимий също просълзен отговорил: „На Света Троица ви предавам – и сега, и во веки!“

Въпросът е – ние съвременното паство помним ли и почитаме ли своя велик пастир Евтимий. Безброй пъти сме минавали покрай паметника му в центъра на София и определяйки си срещи пред него сме казвали: „ще те чакам на попа“. И това име „попа“ прекрасно характеризира цялото ни отношение към светителя Евтимий, към свещенството и въобще към спасението. То не е положително, не е и отрицателно – а е просто хладно – „Попа“, дори няма значение какъв е, просто поп останал в историята с някакви заслуги. Но разбира се, мнозина дори и не подозират, че личността му има огромно значение и за съвременността и за всички времена до свършека на света. Мнозина дори не подозират, че сме под робство несравнимо по-страшно от турското – робството на греха, робство което води не до физическа, а до вечна гибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ, а доволни от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи. За мнозина „попа“ е просто паметник, камък, който изобразява един отдавна мъртъв човек.

Но Бог не е Бог на мъртви, а на живи и св. патриарх Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самият Живот и гледайки го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната Православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. Всъщност, много по-вярно би било да кажем, че ние потъналите в грехове сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на св. патриарх Евтимий и неговата отческа благословия.

Затова животът на светия наш отец Евтимий трябва да бъде винаги пред очите ни, а заветите му – наши първи и най-важни задължения. И като заменим равнодушието с молитва, четливо да напишем на паметника и в сърцата си така:

С пустиннически подвиг просия
и по достойнство на първосветителски престол се възкачи,
откъдето с лъчите на богопознанието и добродетелите
озари всички и чашата на безкръвното мъченичество изпи.
А сега, като предстоиш пред престола в Горния Иерусалим, Евтимие,
моли Христа, нашия Бог, за тези, които почитат твоята памет!

А каква е нашата ревност към спомена за дивния пазител на Православието и негов изразител чрез дела на святост, за безмълвния молитвеник и чудотворец, за човека възлюбил дотолкова ближния, че превърнал столичния град в странноприемница, за книжовника и дипломата, когото половината свят смяташе за велика чест да срещне, за пастира, който в грижата за паството си смая дори озверелия агарянския поробител, за духовния отец, когото осиротяващите му български чеда изпращаха с плач и викове на страшна болка…

Безброй пъти сме минавали покрай паметника му в центъра на София и определяйки си срещи пред него сме казвали: „ще те чакам на Попа“. Дори на маршрутните таксита стоят табели, които ни напомнят, че ще минат покрай „Попа“. И това име „Попа“ прекрасно характеризира цялото ни отношение към светителя Евтимий, към свещенството и въобще към спасението. То не е положително, не е и отрицателно – а е просто хладно – „Попа“, дори няма значение какъв е, просто поп останал в историята с някакви хипотетични заслуги (най-вече в началото на Турското робство). Но, разбира се, мнозина дори и не подозират, че личността му има огромно значение и за съвременността, и за всички времена до свършека на света. Мнозина дори не подозират, че и сега сме под робство. Робство несравнимо по-страшно от турското – робството на пристрастието към греха, робство, което води не до физическа, а до вечна гибел. И не плачем от това, не страдаме, не търсим помощ, а блажени от робията просто подминаваме паметника или го драскаме с неразбираеми надписи. За мнозина „Попа“ е просто паметник, камък който изобразява един отдавна мъртъв човек.

Но Бог не е Бог на мъртви, а на живи. И свети патриарх Евтимий не само не е мъртъв, а сега е пред престола на Този, Който е самия Живот и гледайки го лице в лице се застъпва за нас – своето днешно паство, което се подиграва с Господните заповеди, продава непорочната Православна вяра за паница леща и вечната й славата заменя с лъжливия блясък на земната суета и преуспяване. Всъщност, много по-вярно би било да кажем, че ние потъналите в грехове сме мъртви, защото грехът е смърт. И може да се окаже, че между нас и окончателната ни гибел стои само горещото застъпничество на св. патриарх Евтимий и неговата отческа благословия.

pravoslavieto.com