Автор: епископ Атанасий Йевтич

В Библията човекът е оптимистично битие, но не в повърхностния смисъл на думата. В днешната западна цивилизация съществува някаква сигурност: държавата, културата – икономически и политически всичко това е осигурено, но у хората няма въодушевление и оптимизъм, има само пресметливост и интерес, а наред с това идва депресията при неуспех, разочарованието и отчаянието. (Западната цивилизация се съпътства от депресията, както тялото – от сянката на смъртта).

Като контраст на това има различни „шоу програми“, „кока-кола цивилизация“, което, в желанието да се прикрие отчаянието, е само алиби за безизходицата. При съвременния западен човек липсва библейският парадокс, който е възможен само чрез християнската вяра в Живия Бог: именно когато няма нищо, тогава човекът е най-неудържим, най-непобедим, най-силен, най-богат.

Това, което все още присъства в нашия православен народ, е способността да „възкръсваме“ от мъртвите, когато губим всичко, защото имаме вярата и надеждата, живата вяра в живия Бог и надеждата в Него, а не в себе си и в делата на нашите ръце. Днес думата надежда е може би евтина дума за светския мироглед, но не и за нас, християните, защото зад тази надежда стои Живият и Човеколюбив Бог. Вярата и надеждата са връзката с Живия Бог, а от тях се раждат любовта и отношението на доверие към такъв Жив и Човеколюбив Бог, какъвто ни се явява в Христос и какъвто ни се дава в светата Литургия.

Бог не е проекция на нашите стремежи и копнежи, на нашите илюзии; Бог е жива реалност, живо лично Битие, и ние имаме право да се надяваме на Него, защото чрез Христос и в Христос Той ни дава тази надежда, чувството и вкусването колко е благ Господ (Пс. 33:9 и Причастен в Литургията). Затова апостол Павел казва: „Защото зная в Кого съм повярвал“(2 Тим. 1:12), знам на Кого се надявам. Няма сила, която би могла да разочарова апостол Павел или един мъченик, да го разочарова, да го принуди да се отрече от Христос, да изгуби почва под краката си. Не, всеки свят мъченик е знаел това, което е знаел и св. Първомъченик архидякон Стефан. Той страда и казва: „Виждам небето отворено и Сина Човечески отдясно на Бога“. Пред него всички земни и небесни пътища са отворени, тук няма прегради, нито прекъсване, няма депресии, нито отчаяние. Евреите го убиват с камъни, а той, изпълнен с Дух Свети, казва: „Ето Сина Човешки!“ (срв. Деян. 7:55-56).

Из „Беседи за Литургията“, Йеромонах Атанасий (Йевтич), стр. 90-91, превод: доц. д-р Свилен Тутеков, изд. Синтагма, 2015 г. Заглавието е наше.

Реклама