Автор: проф. Карл Кристиян Фелми

Според православното разбиране същинската цел на молитвата се състои най-малко от съдържанието на прошенията, а много повече в това човекът да се отправя в пространството на Светостта, в Божието присъствие, и там да се учи да стои пред Бога. Такова разбиране е запазило православното молитвословие от опасностите, на които е подложена днес молитвата на Запад – принизяването ѝ или до средство за нравоучителни призиви, или до информационно средство. Опасностите за молитвата възникват именно, когато изричаните прошения и съобщения преобладават над състоянието на същинска молитвеност.

Значението на молитвата – това „първо дело на християнския живот“ [1] по думите на св. Теофан Затворник (Говоров; 1815-1894, канонизиран през лятото на 1988 г.) много добре разбират отците на Древната църква: при среща те първо се осведомявали един друг за молитвения си живот. „Те го наричали дихание на духа. Има ли дихание в тялото – тялото живее; спре ли диханието – спира и животът“. Същото е и с молитвата: „Има ли молитва – духът живее, няма ли молитва – няма живот в духа“ [2]. За св. Теофан Затворник трябва да се отбележи, че не всяко  външно извършване на молитва действително е молитва и съответно – живот в Духа. Външната форма и външното произнасяне на молитвите за него е само съществена предпоставка за молитвата, призвана да извика истинската молитва. „Самата молитва е пораждане в сърцето на благоговейни чувства към Бога – чувства на самопонизяване, на преданост, благодарност, славословие, прошение, усърдно поклонение, съкрушение, покорност на Божията воля и пр. Цялото ни съзнание да бъде насочено към това по време на молитвословието тези и подобни на тях чувства да изпълват душата ни, така че, когато езикът чете молитвата или ухото я слуша, а тялото се поклони, сърцето да не бъде пусто, а да бъде изпълнено с някакво чувство, устремено към Бога. Когато тези чувства ги има, тогава нашето молитвословие е молитва, а когато ги няма – то все още не е молитва“ [3]. Истинската „молитва в широк смисъл и в своята пределна дълбочина е именно стоене пред Бога“ [4], живот в пространството на молитвата, живот и моление в Божието присъствие.

Нейният предел, нейната цел е „да стане непрекъсната“ [5], да стане „постоянен устрем към Бога“ [6]. Затова тя е и „повече от поредица отделни, и според случая, благочестиви действия… Богослужението трябва да се извършва постоянно, то трябва да бъде по-скоро habitus (част от бита, ежедневие), отколкото отделен акт. В крайна сметка да служиш на Бога в богослужение означава постоянно да пребиваваш (да ходиш) в Негово присъствие, „пред Него“, пред Неговото Лице. И това е мярката за християнския образ“ никога да не бъде извън Божието присъствие!.. Християнинът е длъжен да извършва богослужение в цялото си битие, във всички пътища и кръстопътища на живота си“ [7].

Бележки:

[1] Еп. Феофан Затворник (Говоров), Слава Владимирской пастве, 496.

[2] Пак там.

[3] Пак там, 496-497

[4] Г. Флоровски, Християнин в Церкви, 11.

[5] Пак там.

[6] G. Florovsky, Worship and Every-Day Life, 270

[7] Пак там. 272.

Из „Въведение в съвременното богословие“, изд. Омофор, 2007 г.

Реклами