Единственият подател

Автор: о. Александър Лашков

(10-та Неделя след Неделя подир Въздвижение)

На младини започнах работа като учител по музика в Пирдопската гимназия. Там работих шест години и се преместих в София. Станах учител в Техникума по месопромишленост. Още първата година създадох няколко състава: хор, духов оркестър, ансамбъл (хор и оркестър), певческа група за народни песни и естраден оркестър. И в Пирдоп, където ръководех няколко самодейни състава, и тук, в София, мечтата ми беше да бъда не учител по музика, а диригент. (Всъщност това беше моя мечта още от детинство). Искаше ми се да ръководя един първокласен музикален състав, с който „да правя” сериозна, „истинска” музика.

В края на първата година в Техникума, след годишния концерт при мен дойдоха две приветливи госпожи (тогава бяха другарки) и се представиха като служителки в Районния отдел „Просвета”. Те ми разказаха, че към отдела има представителен детско-юношески духов оркестър, който набира оркестранти от всички училища в района – най-добрите и най-музикалните деца. Този оркестър се финансира от Районния съвет и неговият диригент е на щат към Съвета. Оркестърът се казва „Ботева чета”, защото оркестрантите са облечени в четнически унифор­ми (като тези на гвардейците). И тъй като диригентът на оркестъра е престарял и тежко болен, бих ли желал – завършиха разказа си госпожите – да заема неговото място.

Бях колкото изненадан, толкова и зарадван. Не съм роден в София, не живеех в този район и не знаех, че има такъв оркестър. Но точно това беше, както споменах, моята дългогодишна мечта. Изобщо не съм очаквал, не бях си и помислял дори, че тя ще се осъществи така неочаквано и толкова щастливо.

За нас, вярващите, молитвата е насъщна духовна храна. От опит знаем, че Бог твърде често откликва на молитвите ни и ни дарява исканите блага. Ако Го молим обаче за неща, които не са ни нужни или няма да са ни полезни в този момент, Бог не изпълнява исканията ни. Но ние, също от собствен опит, позна­ваме и трета възможност: когато най-неочаквано, без да сме се молили точно за него, Бог ни дарява някое благо. То ни спохожда така внезапно, че ние го определяме като „дойде ни изневиде­лица” или „падна ни от небето”. Вторият израз, впрочем, е удивително точен – и буквално, и преносно.

Днешното литургийно евангелско четиво (Лука 13:10-17) ни разказва за поредното изцеление, извършено от Господ Иисус -този път на една прегърбена жена. Спасителят я видял в синаго­гата, повикал я и я излекувал. Долавяте ли, че тук има нещо необичайно? Видял я, повикал я и я излекувал. Обикновено Христос изцерява по молбите и според вярата на близките или приятелите на болните – когато тези близки или приятели помолят Христос да дойде при страдащите или донасят самите страдащи при Него. Най-често Христос лекува болестите и дарява здраве по молба и според вярата на самите болни. А при това изцеление, описано от св. евангелист Лука в тринадесета глава (както и при изцелението на 38 годишния паралитик-Йоан 5:1-14), Христос не чака да Го молят, а щом забелязва превитата на две жена, страдаща от осемнадесет години, Сам я вика и я изцелява.

Това изцеление е красноречив пример за промислителната Божия грижа за нас – Неговите непокорни земни чада. Едва ли има човек, особено между тези с по-богат житейски опит, който да не е имал подобен случай в живота си – като този например, с който започнах проповедта си. Когато ние сме мечтали за нещо, борили сме се за тази мечта, но поради непреодолими трудности сме се отказали от нея. Минават години и в момент, когато ние почти сме се простили с мечтата си, Бог изведнъж, сякаш по чудо, ни помага да я осъществим. Друг път Бог най-неочаквано „ще ни повика” и ще ни дари нещо, от което наистина много се нуждаем, но не сме и помисляли, че можем да го имаме.