Страхуваме се от живота – искаме да сме на резервните скамейки, а не на терена

Автор: архим. Варнава Янку

Когато искаме спътник в живота, искам приятел, искам брат, който да обикна, не трябва да търсим от него да задоволява нашите  нужди и очаквания, а това да бъде  общо търсене на истината и общение с Христовата любов. Това е съвместно пътуване, за да споделим заедно  Божията любов, която подхранва нашата любов и обич  и която побеждава смъртта. Това  е общо усилие за победа над смъртта. Любовта идва да премахне смъртта. Намирам някой човек, който хващам за ръка, за да намерим начина да преодолеем смъртта, да намерим начин смъртта да бъде победена.

Христос ни научи, че смъртта се побеждава чрез смъртта, чрез кръста, тоест хващам ръката на другия и вървим заедно, а когато ме онеправдае, се опитвам да го обичам по същия начин. Тоест разпъвам моите мечти и очаквания, за да бъде победена смъртта, където любовта е победа над смъртта, както и за да преодолея потапянето в смъртта. Това потапяне в смъртта е израз на нашето усилие да доминираме над другия и да задържим живи нашите нарцистични фантазии. Не съществува мечта или фантазия, а съществува реалността. Разпъвам се за теб, защото си моят живот, защото си моят Христос.

Това, което чувствам като опит от християните, знаете ли какво е?  Това, което става при младите и в обществото, където хората днес правят флирт, а не връзка. Играем, а не живеем. Защото се страхуваме от живота. Искаме да сме на скамейките, а не на терена. Защото не знаем как да обикнем и знаете ли защо?  Първо, защото не се доверяваме на любовта на другия, и второ, защото не повярвахме, че можем да обикнем. Ама ние сме грешни – казваме. Грешните знаят да обичат, защото грешникът знае своята мяра, не вярва, че е Бог, знае своя хал, и тогава може да се обърне към истинския Бог и да приеме от Него любовта, защото Той е изворът на любовта. И когато човек приеме любовта в себе си, знае да обича, да вярва, че може да обикне, и тогава не играе в живота, а живее в живота. Не прави флирт, а създава връзка с хората.

Тогава какво имаме като надежда?  Ние показахме върха и нека всеки направи това, което е по силите му. Кое е началото? Да разберем нашето положение и да не се отчайваме, а да се радваме. Защото зло не са нашите грехове и страсти, а това е, че не закопняхме за Бога, защото Бог ще победи нашите страсти.  Ние не можем да победим никоя страст. Бог побеждава страстта. Затова не се страхувайте, ако имате страсти, а се страхувайте, ако вашето сърце не е активирано и не търси Бога и Неговата любов. Много по-лошо е  човек да  е безгрешен и неговото сърце да е хладно, отколкото да е страстен човек, но да има топло сърце, което търси Бога. Когато моля Бога да ми отнеме страстите, защото Него търся, нима е възможно Той да не ме постави в рая, след като Него искам? Затова трябва да имаме малко безпокойство в нас, да не се разочароваме, да търсим Бога и тогава Той ще ни промени. Нека не се стресираме с това дали ще ни отнеме страстите, да не ставаме невротични, да нямаме религиозни неврози. Страстите ще се махнат, ако Бог дойде. Ако Христос дойде в нас и нашето сърце се поласкае и услади от Неговата светлина, тогава няма да има място за страстите, те сами ще си тръгнат. Нека не се стягаме вътрешно да пропъдим страстите. По този начин ще станем снизходителни и към другите, ще бъдем здрави хора, ще бъдем свободни хора, няма да имаме оплаквания, ропот и капризи, ще очароваме другите, те ще ни преследват, ще искат да имат връзка с нас. Кой е добрият човек? Кой е човекът, угоден Богу? Това е християнинът, когото гледаш и се радваш да дружиш с него. Радваш се да си близо до него.  Гордееш се с него, наслаждаваш му се. Казваш: леле, цял живот да съм с него!  Това е християнинът. Ако не привличаш хората към себе си и принуждаваш всички да са резервирани към теб, тогава внимавай, защото може да нямаш предбрачни връзки, но имаш нещо по-лошо – дори връзки нямаш. Не с Бога, дори с червата си! Дори с твоето дихание и не намираш спокойствие. Затова най-важно е първо да развием връзка със самите себе си, което означава да приемем нашето състояние, а след това да придобием връзка с Бога и да предадем нашето състояние на Бога. Тогава ще станем благи и мнозина ще ни се зарадват. Е, и ще се намери някоя будала да се ожени за нас!

Въпрос: Как да възлюбим себе си? 

Просто и практично три неща.  Първо изобщо да нямаме помисли. Нека да не анализираме постоянно себе си, как съм и какво правя. Нужно е опразване на нашето аз от помисли.

Второ. Да имаме  благо безпокойство как да се победи смъртта. С нашия ум това не се решава. Винаги трябва да помним, че целта в нашия живот е да се победи смъртта.

Трето. Намирам малко безмълвие за 5-10 минути на ден, оставям всичко на Бога и търся Неговата  милост. Тогава постепенно ще разбера, че Този, с който говоря директно във второ лице, ме приема  толкова уютно, колкото не можеш да си представиш, моите грехове не Го възпрепятстват и постепенно чувствам, че ми придава  ценност, че имам ценност, след като Той ме обича.

Кога обичаме себе си?  Когато видим, че Някой ни е обикнал. Ще видите много деца, които като малки не са били обикнати, сега чувстват голяма несигурност и имат проблеми в своите отношения, когато пораснат. За да можем да обикнем себе си, трябва да почувстваме, че Някой ни обича. И това е Бог. Но за да почувстваме Неговата любов, трябва да отидем без предпоставки. Да излезем от това, което ни внушават църковни хора или ние самите си внушаваме и свят ни се завива – направи едно, направи друго! – а напълно свободно да отидем при Бога  и да потърсим Неговата милост, не да станем по-добри, а да ни покаже как да победим  смъртта. Ние отиваме да се помолим на Бога, но не за да ни реши проблемите, а за да Го срещнем. И за да Го срещнем, трябва да се опразним от нашите мисли и състояния. Това не изисква време, а душевна нагласа от този тип. Когато нашето сърце постепенно се услади, тогава настава една друга свобода в нас, дивим се и се радваме на себе си и можем да  общуваме и с другите.

Въпрос: Как се активира сърцето?

Как се активира сърцето ни? Бог активира нашето сърце. Той прави цялата игра. Просто когато Той започва играта, нека да се предадем на Него. Трябва да дойде нашият час. Но когато дойде, когато Бог започне играта, нека се оставим.  Мисля, че имаме много възможности, сърцето обикновено се активира чрез провалите, тези благословени провали, чрез греховете, чрез тези “благословени” грехове, където се разстройваме, проваляме се, затрудняваме се, изпитваме болка и болката –  макар и да е егоистична – навярно е начин и път да нещо да оживее в нас и лека-полека да намерим Бога. Но това не е  наша работа, не е въпрос на технически похвати от наша страна, а работа на Бога. Просто когато Бог започне играта с нас, нека се оставим на Него.

превод: Константин Константинов