Автор: митр. Порфирий Загребско-Люблянски

Беседа за енорийския живот, изнесена пред Генералната асамблея на Балканския младежки Православен съюз, август 1996 г., Гърция (по това време авторът е игумен на сръбския манастир Ковил).

Темата за енорийския живот е обширна и сложна; не е възможно да я разгледаме в една беседа. Освен това за един монах е много трудно да говори по нея.

Както знаем, съвременният човек е изправен пред множество проблеми: духовни, екзистенциални, психологически. Повечето хора мислят, че техническият прогрес би могъл да осмисли живота им, но той по-скоро отваря една голяма празнина. Такива хора изглеждат външно свободни, но вътрешно остават роби на идеи, които не са истински. За тях Бог се е превърнал в нещо материално; престанал е да бъде изворът на живота.

Забелязваме, че колкото по-големи са градовете, толкова по-самотни са хората, живеещи в тях. Големите градове са заприличали на пустини. „Ближният е моят ад.“ – казал един писател на нашия век. Мисля си, че с тези думи може да бъде окачествена съвременната ситуация. Те звучат като вик за осъзнаване на смисъла на живота. Затова и не бива да ни учудва появата на явления като хипи-движението, които се опитват да създадат нещо подобно на семейство. Тези явления представляват именно човешки усилия да се открие Бог някъде другаде.

Християнската вяра ни учи, че смисълът може да бъде намерен единствено в Христовата Църква и че само тя може да даде отговор на търсенията на съвременния човек.

Църковният живот не е просто тема за философски дискусии. Той е нещо, което ни засяга лично и осмисля живота ни. Защото Църквата е тяло, откровение и въплъщение Христово. И Иисус Христос стана човек и умря заради нашето спасение.

Енорията е жизнена клетка на Христовото тяло. Тя е част от него. Начело на енорията е Иисус Христос и Той работи с всеки човек лично. Някои енории обаче са замрели или са се превърнали в светски организации; в групи от хора, които не са свързани помежду си. В Сърбия, например, много хора се кръщават без да разбират, че Иисус е тяхно спасение. Те отдават на кръщението единствено политическо значение, смятайки че Църквата е място за отпор срещу комунизма или някоя друга политическа партия. В други страни Църквата се е превърнала в място за „офис услуги“, където хората отиват единствено, за да намерят разрешение на личните си проблеми. Така Църквата загубва истинската си същност на Тяло Христово и значението си за вярващите. Дори изповедта често се превръща в психоанализа. Трябва да помним, че не отиваме в Църквата, само за да се кръстим или за панихида. Тя не е и място за решаване на нашите психологически проблеми, защото така би загубила своето значение и бихме живели само с илюзията, че водим духовен живот.

Много хора ми задават въпроса: „Как /можете да/ живеете в манастирите?“ Най-трудно е да успееш да запазиш общението и съпричастността на хората в манастира и да възлюбиш ближния си както себе си, а това е основната цел на манастира. Същата цел има и енорията – да осъществи Христовата заповед.

Духовният живот е изключително важен. Центърът на Светата Литургия – Причастието има тази цел – да станем чрез него еднокръвни и едноплътни с Христа; да ни направи част от тялото и това е нашето спасение.

Тайнствата, постът, молитвата, изповедта водят до същата цел -да създадат общност. Енорията съществува, за да може чрез литургическия живот, който включва всички тези тайнства, да се осъществи единството на вярващите.

Сама по себе си аскезата е важна и ако се вгледаме в аскетичния живот на някои от другите религии, можем да видим още по-големи подвизи, но ние се стремим към спасение, а то е възможно единствено в Църквата; в евхаристийното общение. Адът е това: да сме заедно под един покрив, а да няма общение между нас. Общението е постижимо единствено чрез любовта – любовта към Господа и любовта към ближния. Когато се молим за ближния, колкото и да е далече, той чувства топлината от молитвата за него.

В енорийския живот всички са поканени, за да се осветят – освещава Господ, но Неговото освещение идва до нас чрез делото на свещеника. Енорията трябва да бъде семейство – с отец и чеда. Всеки трябва да предложи по нещо и всички да споделят и радост, и болка.

В днешно време сме изправени пред опасността млади хора, преодолели поредното си отдалечаване от духовния живот и осъзнали грешката си, макар да имат добрата им воля и желание за промяна, да не намират достатъчно сили да се преборят сами. Това тяхно състояние често се изражда във философско настроение и те започват да философстват на тема духовен живот. Когато бях на Атон, о. Паисий ме посъветва да не изпадам в многословни дискусии за Иисус Христос. Духовният ни отец би могъл да ни смири, но ние трябва да молим за милост и Бог ще ни спаси.

Понякога критикуваме не само миряните, но и свещеници и патриарси. Това, което всъщност правим е: вместо да прочетем две книги, пишем трета и публикуваме нашата критика. И какво постигаме с това, освен че правим дявола щастлив? Чрез енорийския живот и смирението винаги трябва да пазим духа на доверие към Църквата, а това означава и към Бога.

Чух един свещеник да разказва как приятелите му, уж богослови, му се подигравали, че извършва само треби и тайнства, виждайки го да носи епитрахила и кръста със себе си. Свещеникът им отговорил, че за него по – важни от всичко са тайнствата, после е останалото. Защото всичко е свързано със Светите Тайнства. Без Тайнствата няма Църква.

Много често намираме извинение да не отидем на църква и да се осветим чрез Тайнствата. Важно е да се помни, че дори и да живеем сами, ние трябва да бъдем съпричастни на църковния живот. Един пример: когато Мария Египетска след много години отшелнически живот за първи път вижда човек, нейният първи въпрос към него е: „Как е Църквата?“ Макар и сама, през всичките тези години тя е живяла с живота на Църквата.

Всички сме членове на Църквата и трябва да изживяваме тайнствената страна на църковния живот. Така молитвата ще бъде в сърцата ни и целият свят ще е храм Божи. Дори в изкушенията ще опазваме радостта от вярата и още тук ще живеем живота на Бога и Царството Божие. Бог ще е с нас, донесъл вечността в нашия живот.

По думите на свети апостол Павел: „Ние не живеем, но Иисус живее в нас“.

източник: pravoslavie.bg

Реклами