Автор: митр. Атанасий Лимасолски
Преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона, заключени за вярата, която щеше да се открие. И тъй, законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра;а след като дойде вярата, ние вече не сме под ръководството на възпитател. Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса”. (Гал. 3:23-26)
Както някой възпитава едно дете, за да може то да порасне и узрее, така Моисеевият закон бил възпитател, за да ни доведе до Христос. Виждате, че тук се казва, че той ни не води до учението на Христос, не ни води до закона на Христос, а към Самия Христос. Защото това, което различава Църквата от всички други системи, е фактът, че тя не ни поучава просто да следваме някакво учение и да прилагаме някакви закони и заповеди, а ни води до лична връзка на любов и единение с Господ Иисус Христос. Затова Църквата функционира в човека по начин, който го изцелява, за да може той да сключи своя брак и единение с Христос. Всяко нещо, което ни отделя от Бога, от Господ Иисус Христос, е грях, пропуск, грешка.
Целият Моисеевият закон, наредби и заповеди са имали педагогически характер и са помогнали на човечеството да доближи Христос без това да означава, че тези неща са станали в един исторически период и край. И в личния ни живот много пъти е нужно човек да приложи някои закони, които може да изглеждат ялови, без жизнено съдържание, но когато ги приложи, макар и по този начин, те му помагат и го предпазват от подхлъзвания, травми и болести, които ще го отделят от Бога – Неговия Баща. Много пъти и сред нас има братя, които имат връзка с Бога, която не е съвършена, не е здрава връзка. Тоест някой може да има робска връзка с Бога, да се страхува от Него, да се страхува Бог да не го накаже. И казваме, че това не е правилно, не е хубаво да се страхуваш, че Бог ще те накаже. От друга страна, макар и така, макар и по детски, което не е съвършено и не изразява Бога – нашия Баща, човекът се страхува и не върши лоши неща и така се предпазва от духовните травми, които в противен случай би си нанесъл. Разбира се, целта е постепенно човек да напредне, да стане зрял, да стане съвършен в Христос човек, да не остане в това детско разбиране, което не изразява евангелското съвършенство. Както когато искаш да видиш образователното ниво на някоя система, няма да вземеш едно дете, което е в първи клас, а завършил вече ученик, за да видиш какви хора създава това училище и какво сила имат знанията, които предлага, или най-малкото, ако вземеш едно дете от първи клас, ще го съдиш с даденостите на първи клас. Същото става и с всички нас. Чувстваме, че сме духовни младенци, както казва св. ап. Павел Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Хубаво е да знаем това, когато в Църквата срещаме поведение и манталитет, които може да не ни изразяват. Един човек ми каза преди време – аз не ходя на църква, защото ме ядосват църковните хора. Защо те ядосват? Какво ти правят? Всички са лицемери. Е, добре, възможно ли е всички да са лицемери, да няма едно Божие създание? И как разбра, че всички са лицемери? Ние толкова години не го разбрахме, че всички са лицемери. След като дори не ходиш на църква, т.е. не стига, че не ходиш, а без да ходиш, как разбра, че всички са лицемери? Не, лицемери са, отиват да си покажат дрехите и да клюкарят един други! Добре, – му казах – виж, сигурно някои от нас са лицемери и отиваме да си покажем дрехите, но има и хора, които не са такива. Но дори ние, които сме лицемери, не е ли нещо добро да ходим на църква, отколкото изобщо да не ходим? Тоест теб какво те дразни, че аз съм лицемер? Толкова ли си безупречен, че не можеш да приемеш един клет лицемер до теб? Изтърпи го, прояви търпение! Какво ще ти направи? Лицемерието е краста и ще се заразиш? И ще се прехвърли върху теб?
Много хора около нас имат такива впечатления. Определени пъти ние самите създаваме тези впечатления, защото в Църквата има разнообразни духовни възрасти. Както и разнообразни телесни възрасти. Имаме малки деца, хора на средна възраст, старци, възрастни и т.н. Всички сме там. И виждате, че няма Църква специално за деца, Църква за 8-10 годишни, Църква за 10-15 15-30, не, всички сме в Църквата, именно за да се научим да обичаме другия, да се научим да живеем с другия, за да можем и ние да израснем духовно. Защото този, който смята, че брат му е лицемер и показва дрехите си, сигурно има и такива хора, но и този, който гледа така на тях, и той самият има някакъв проблем. Той се нуждае от смяна на очилата и трябва да промени начина, по който гледа на другите.
В Църквата има духовни възрасти, има хора, които наистина разглеждат Бога по този много детски и инфантилен начин, страхуват се от Него, както има и други, които ходят на църква и доближават Бога, за да вземат нещо от Него. Тоест искам да отида на църква и Бог да ми дава здраве, за да вървят добре моите неща, деца, финанси, всичко да ми върви добре. Те искат да имат обменна връзка с Бога – давам Ти, Боже, примерно черкувания, искам и Ти да ми дадеш Твоята помощ! Има хора, които казват: да е жив и здрав Бог, винаги ми помага! Бог да му дава здраве! Да не се разболее!
Добре, и ако не ти помага, тоест, ако не всичко върви добре в живота ти, и ако в даден момент настъпят трудни неща, някаква болест, затруднение, неуспех, рухне целият ти живот, какво ще направиш? Ще отхвърлиш директно Бога? И ако този човек не Го отхвърли, най-малкото неговата връзка с Бога би се разколебала силно. Виждаме често това в хора, които ходят на църква и в дадент момент срещат някакво малко или действително голямо затруднение. Тогава виждаш голямото разтърсване на човека и онези безкрайни въпроси защо – защо да стане това? Защо на мен, защо аз, който ходих на църква, който се молих, който правих добри дела, си изпатих всички тези неща?! Добре, и това е едно стъпало, т.е. когато имаш обменна връзка с Бога – давам Ти, но искам от Теб! Това не е добро, това е търговия, третираш Бога като бакалин, на който даваш 10 евро и искаш продукти за 10 евро, и ако ти даде продукти за 11 евро, е добър, но ако ти даде за 9 евро и те измами, ще му вдигнеш скандал.
Тук св. ап. Павел казва, че човечеството минало през определено възпитание. От детската градина е влязло в основното училище, в гимназията, в университета, докато дойде Христос. Когато дойде Христос – а след като дойде вярата, ние вече не сме под ръководството на възпитател. Христос премахнал всички тези неща. И какво направил? Той станал средоточие на нашето съществуване, Той Самият, като Личност. Често ви казвам и трябва да го разберем, че в Църквата нямаме връзка само със заповедите или с някакво учение. В Църквата имаме лична връзка със Самия Христос, трябва да създадем тази връзка на любов с Него, трябва да се съединим с Него. Ако не го направим и просто пазим всичко това, което ни казва, или вярваме в това, което със сигурност е важно, основно, основа, върху която ще градим, но няма да можем да постигнем това, което е реалната цел, поради която Христос стана Човек.
Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса;
Тоест нашата реална връзка с Бога е връзка между Баща и дете. Затова и Христос, когато искал да ни нучи да се молим, ни казал да призоваваме Бога и да Го наричаме наш Баща. И както призоваваш баща си, независимо от това, какво си направил, колко бели си направил, той е твой баща, имаш смелост, така трябва да бъде по правило, макар и навярно на практика да не е така; но един баща никога не отхвърля детето си. Напротив, колкото повече гледа детето си да се терзае сред белите и трудностите, толкова повече добрият баща му съчувства, състрадава и страда с него, защото е негов баща и не може да го гледа да страда, да се терзае и да бъде далеч от него. Затова и ние трябва да разберем това и да имаме дръзновение пред Бога, да не се разочароваме и да не се отчайваме, виждайки нашите немощи, постоянни неуспехи или някои неща, които ни се струват невъзможни да ги преодолеем. Има хора, които казват: не мога да доближа Бога, не мога да отида да се изповядам, да отида на църква, защото не съм чист, не съм свободен от страсти и грехове и затова стоя на разстояние. Макар да изглежда, че това идва от себепознание и смирение, то вреди на човека, защото, стоейки на разстояние от Бога, колкото повече се отдалечаваме от Него, толкова повече се предаваме на страстите и греховете. Това е естествен закон, то е последица. Имаш огън и колкото повече се отдалечаваш от него, толкова по-студено ти става, и обратно. Отиваш на слънце, и си на светло, топло ти е, отиваш на сянка, скриваш се от слънцето и ти става студено и тъмно. Това е естествена последица. Колкото повече се отдалечаваш от Бога, толкова повече се предаваш на страстите и греховете. Не очаквай, че отдалечавайки се от Бога, ще се поправиш. Няма да се поправиш, още повече ще ослепееш, още повече ще се вледени сърцето ти, и след това няма да искаш да се върнеш при Бога. Когато сърцето на човека се вледени, когато той умре духовно, трудно може да се вдигне, освен ако Бог чрез Своята безкрайна любов не се намеси с хирургическа намеса, където вижда сърцето ни и разбира, че Го търсим и навярно се съвземем. Както един болен човек, чието сърце е пострадало и му правят електрошок и той или оживява или умира, няма средно положение. Така може да стане и с човека, който се отдалечава от Бога, под предлог, че ще Го доближа, когато съм готов. Той никога няма да се подготви, доколкото Бог отсъства от него. По-скоро ще става по-зле, ще охладнява, умът му ще се помрачава, ще се предава на страстите ще се терзае и страда духовно.
Напротив, човекът, който доближава Бога със синовен дух, с дух на дете, както казал блудният син: Ще се върна обратно при баща ми. Разпилях имущество в греха и разврата, но ще отида, ще падна в нозете му и ще кажа: татко, съгреших пред небето и пред теб и не съм достоен да се нарека твой син, но идвам при теб да ме направиш като един от твоите слуги. С такъв дух човек трябва да доближава Бога и да казва: добре, може да съм направил всичко това, но Бог е мой Баща и аз съм Неговото дете, Бог за мен стана Човек, за мен се разпна, за мен претърпя всички страдания, за да ми покаже колко ме обича, не въобще хората, а мен, всеки един от нас, лично и конкретно. Христос се разпна за всеки един от нас, и конкретно, но и общо за целия свят. Така човек с такъв дух може да доближи постепенно Бога, да не се разочарова, да не се отчайва, а с тази вяра да доближава Бога и там да очаква присъствието на Бога.
Има един пример със св. Нифон, епископ Константийски. Той живял преди доста векове, но бил светец, който се подвизавал в борбата да се освободи от своите страсти и да се освети. Той минал през много терзания на страстите и грехове. Едновременно с това се подвизавал, за да се доближи до Бога, въпреки че в този сблъсък със страстите имал помисли на отчаяние, които му казвали: Не можеш да се спасиш! След като не виждаш ли какво правиш? Устата ти не е свършила молитвата и веднага повтори греха! Слюнката не ти е пресъхнала на устата, както казваме, докато кажеш молитвата си и обещаеш на Бога, че няма да направя отново това, не го искам, отхвърлям го, и в същия час ти се връщаш назад и правиш същия грях?! Какво правиш сега, осмиваш Бога? Подиграваш се на Бога, какво правиш? Така казвал дяволът, който е голям адвокат, много голям, разбира се, на себе си. Тук има ли адвокати? И да има, как някой да каже, че е такъв! Той обаче казал на дявола – виж, дори да блудствам, дори да прелюбодействам, дори да убия, и каквото и друго да направя, от нозете на Господа Иисуса Христа няма да се махна! Ще стоя тук коленичил в Христовите нозе. Той се подвизавал с такъв дух, въодушевявал себе си и пребивавал там пред Бога, очаквайки, молейки и надявайки се на помощта на Божията благодат, която естествено дошла, след като и той сам свободно й съдействал, тя го осенила и постепенно го избавила от всички тези неща. Той станал велик светец, който празнуваме през месец декември малко преди Рождество Христово.
Светците не били хора, които не водили духовна война, те водили голяма духовна борба, и дори някои от тях изключително голяма, защото в даден етап от живота си паднали в много грехове и като хора извършили престъпления. Има светци, които извършили големи престъпления, но въпреки това просияли, не защото извършили престъпления, не защото били грешни, не защото правили всички грехове, а защото въпреки тях задържали душата си пред Бога, покаяли се пред Него, не се разочаровали, не се отчаяли, не загубили своето дръзновение, не казали: Стига! Не мога повече, предавам се, погивам и да става каквото ще! Не. Те пребъдвали пред Бога и получили Божията милост. Разбира се, това трябва да ни дава голямо дръзновение, защото всички ние много или малко страдаме и си трошим главата в нашите страсти. И нека не мислим, че страстите са само телесни, защото има много страсти, които са по-големи от телесните, но не се виждат: егоизмът, сребролюбието, коварството, жестокостта, злобата, злопаметието, това са страшни страсти, които ни пропъждат и отдалечават от нашето единение с Бога. Затова се казва:
всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте
Не просто Го следвате, не просто вярвате в Него, а се облякохте в Него. Помислете, какво означава това- както носим нашите фланели, обличаме се с тях и не искаме да ги свалим, така се облича човек с Христос при своето св. Кръщение. Дяволът иска да ни накара да съблечем Христос, да Го свалим от нас и да Го хвърлим. Но благодатта ни облича в Христос и ни кара да функционираме, да мислим и да живеем съединени с Христос.
превод: Константин Константинов
Храм Свети цар Борис 