Как се преживява икономическата, политическата, социалната криза? Как да се научим по християнски да приемаме катаклизмите от този вид – с упование на Господа? Трябва ли да научим нещо от кризата? Тези въпроси зададохме на Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Всяка криза се съпровожда със страх и паника. Като правило тревожните очаквания и потиснатостта постоянно се настаняват в хората. На всичко това са подложени и вярващите хора, които би трябвало да знаят, че е нужно да се уповаваме на Бога и да се молим. Казват: „Знаем какво е необходимо, но не се получава..“ Какво да правим? Как първоначално да се справим с този страх?

– Навярно при кризисни ситуации страхът за децата и близките е естествен за човека. Но не е задължително страхът да бъде паника. У вярващите не трябва да има такава паника. Въпреки това, ако трябва да бъда честен, голяма част от нас все пак ѝ се поддава.

Тук трябва да запомним следното. Неправилното възприемане на вярата в Бога като средство, способно да помага на човека в нещо (да постигне успех, за добро здраве) или да го избавя от всякакъв вид нещастие. Или като средство за развиване на особени качества: упоритост, вътрешна сила.. Задачата на Църквата не е да създаде комфортни условия за човешкия живот тук, на земята, а за да го подготви за вечността. Но това, което е интересно – както показва опитът, най-малко на тази паника (както и на подобни непристойни и душевредни постъпки) се поддават хора, които в най-голяма степен са близо до истинското християнство.

Вярващият човек не е този, които е изработил в себе си непоколебимо спокойствие (има и такива хора, но те винаги са доста малко), но този, който се е научил да се справя с онези изкушения, напасти, беди и скърби, които неизбежно ни се случват в течение на целия ни живот. Истинският християнин постоянно се бори с ветхия, падналия човек вътре в себе си. Той се стреми към Божието Царство и при това помни, че Царството Божие бива насилвано, и насилници го грабят (Мат. 11:12).         Ако човек  има навик да се бори с ветхия човек, да се поправя във всяка ситуация, навик да живее според Евангелието, то тогава и в трудните житейски обстоятелства, макар и да се разколебава за известно време, бързо идва на себе си, може да събере сили и да продължи напред.

Паниката не само не е християнско чувство, но и е абсолютно вредна от гледна точка на здравия смисъл. Понеже, ако говорим откровено, кое е най-важно при най-сложните и критични външни условия? – Да съумееш да не изгубиш разсъдъка и самообладанието си. Единствената възможност за преодоляване на тежката ситуация в края на краищата е просто да я преживееш. Затова всеки човек, попаднал в неприятни условия е длъжен преди всичко да се справи с паниката и оглеждайки се, да започне да прави нещо, разчитайки на силите си. Знаем за светоотеческото правило „ако си паднал-стани, ако пак си паднал – пак стани“, което трябва да се използва не само по отношение на борбата с ветхия човек в себе си, но и при всички житейски обстоятелства.

– В един православен портал под една статия, която призовава да не се поддаваме на паника, се появи например следният коментар: „Вече не стигат парите за лечение в семейството. Хората губят работата си. Не знаем с какво ще храним децата си утре. Затова вашите успокояващи статии не могат да предизвикат нищо друго освен раздразнение.“ Какво трябва да прави Църквата в тежки, кризисни времена? Нали нейната задача не е само да успокоява?

– Наистина успокояващите речи тук са безполезни, а може би и вредни: човек трябва да разбира цялата дълбочина на положението, в което се намира. Сега на някой може да му се наложи да се лиши от неща, с които е свикнал, но без които може да живее напълно спокойно. Но кризата се усеща най-остро от хората, които нямат достатъчно пари, които не са пътували по чужбина и не са се хранили с деликатеси. Например аз всеки ден пия една шепа хапчета. И виждам, че цените се покачват и месечната цената на тази шепа хапчета става съпоставима със средната заплата или пенсия. Разбира се, на много хора днес хич не им е лесно.

Какво може да направи Църквата и църковните хора? Ние много говорим за социалното служение на Църквата, за благотворителността, за милосърдието. И кризисните ситуации са това време, когато трябва да преминем от думи към дела. В нашите храмове идват доста хора, които се нуждаят от помощ. В същото време сред енориашите има и хора, които пък могат да окажат тази помощ. И струва ми се, че първото нещо, което може да направи Църквата, е да им помогне да се намерят един друг. Днес не трябва да търсиш страдащите хора някъде на далече, зад пределите на дома или храма. Имаме възможност да проявим своето християнско човеколюбие без каквито и да е формалности, без кампании и обяви. Между другото още преди кризата някои енориаши искаха от мен благословение да помагат материално на тези, които са до тях в църквата. Това навярно е онзи минимум, който може да последват голяма част от нашите църковни чеда. Бих се радвал да благословя всеки, който иска и може да окаже такава помощ на ближния.

– По-скоро главният ни проблем е в това, че благодарение на интернет ние непрекъснато се намираме във връзка с целия свят. Но не чувстваме живата връзка с Бога. Как можем да се укрепим и да растем във вярата?

Да, днешната ситуация показа, наред с другото, и правотата на думите от Свещеното Писание, които призовават човека: Не се надявайте на князе, на синове човешки, в които няма спасение (Пс. 145:3), което ще рече, че непоколебима стабилност в човешкия живот няма и не може да има. Всичко, което ни се струва стабилно – само в някаква точка от времето: днес го има, а утре го няма.

Преди, когато животът на човека е бил по-близо до природата, той по-добре е осъзнавал своята зависимост от Бога. Земеделецът например винаги е разбирал: ако Бог даде дъжд – всичко ще бъде добре, ако не – може да останеш без реколта. А веднъж усетили своята зависимост от Бога, хората са се молили и по-силно.

Днес човек живее с чувството, че всичко му е наред, нищо лошо не може да му се случи, че в голяма степен е победил природните явления, които са усложнявали човешкия живот в миналото. Но в интерес на истина няма нищо по-наивно от едно подобно отношение към действителността.

Как може да се укрепиш във вярата, да почувстваш живата връзка с Бога? Единствено чрез постоянно лично усилие – не само в тежки времена, но винаги. Знаете, че когато се случи неприятна ситуация или когато трябва да се вземе наистина важно решение – този човек започва и наистина да призовава Господа. Тогава той чува отговор и в него самия се събуждат по-дълбоки чувства към Бога. Но към такива отношения с Бога – да не бъдат те формалност, общението с Него да не бъде прочитане на правила, а истинска гореща молитва – трябва да се стремим във всеки ден от своя живот, а не само тогава, когато е трудно. Към това – да помогне на човек да расте във вярата, е насочена цялата структура на църковния живот. И разбира се, трябва да се постараем да изработим в себе си навик постоянно да помним Бога. Трябва да се опитаме да Му се доверим, да помним, че всичко, което се случва в нашия живот, ни се дава от Господ. Всичко – дори най-трудните ситуации – заради нашето спасение.

– Навярно в кризисни времена е по-добре да се обърнем към апостолските думи: понеже се научих да се задоволявам с каквото имам: знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя, и в обилие да бъда и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Фил. 4:11-13). Да се научиш да живееш в изобилие – какво има предвид апостол Павел?

– Да, това са удивително точни думи, които в зората на моя църковен живот много силно ме впечатляваха. Наистина, това е важно човешко качество, което трябва да се придобие от всекиго – умението да се живее в оскъдност и умението да се живее в изобилие. Какво означава това?

Умението да живееш в оскъдност е умението да се задоволяваш с това, което имаш днес. Дори ако вчера си имал много, а днес е останало малко, да не правиш от това вселенска трагедия – не само заради някакви кулинарни прищевки, но и заради много по-сериозни неща. Но това повече или по-малко разбираемо, а какво означава „да умееш да живееш в изобилие?“ Това е умението да се задоволяваш с малко, дори ако имаш много от всичко и при това да не трепериш за своето имущество, страхувайки се да не го изгубиш. Умението да живееш в изобилие – това означава съвършено спокойно при необходимост да преминеш към състояние на оскъдност. Да умееш щедро да споделяш с ближните. Т.е. това е преди всичко способност да запазиш в своето сърце свобода от това, което притежаваш, да останеш стопанин, а не роб на това, което имаш. Тези две добродетели са неразривно свързани и са много важни за всеки човек, независимо дали е милионер от списъка на списание „Форбс“ или обикновен пенсионер.

откъс от интервю на pravoslavie.ru, превод: Мартин Димитров

Реклама