Автор: прот. Александър Торик

Мнозина смятат, че духовният живот се заключава само до това – да ходим на църква, да се молим, да се изповядваме и причастяваме. Но това все още въобще не е духовен живот, а просто външен църковен живот, който може да помогне на човека за нравственото му усъвършенстване. Нравствено, т.е. външно. По отношение на нравствеността, на протестантите ще им дадат сто точки пред нас. Да погледнем баптистите например. Те са чистички, прилежни, всичките са с костюмчета и вратовръзки на своите събрания, не пият, не пушат, не псуват, жените им не изневеряват. Разбира се, там навярно има и някои падения, но в основната им маса нравствеността при тях е доста по-висока, отколкото при нас православните, носителите на благодатта, носителите на най-чистата християнска вярва, която се е запазила 2000 години. В това отношение ние, православните, сме толкова богати… а онези протестанти, от гледна точка на простата нравственост са сто точки пред нас. Обаче да ги наричаме „високодуховни“ или въобще „духовни“ ще бъде неправилно. Защо? Защото нравственият живот е външен: спазването на всички въшни общоприети традиции, обичаи, обреди и т.н. И у нас това все по-често се среща – правилната дължина на полата, забрадката да бъде завързана по всички правила… Това, разбира се, е хубаво и в някои случаи помага да се дисциплинира нашия живот, да се организира външно, да се даде обща настройка за това, че външното държание трябва да бъде правилно, благочестиво, да не изкушава другите хора. Но това е само първият етап. И за съжаление, на тази първа степен болшинството от нас, православните, там и си оставаме, като не преминаваме от този първи етап на нравствения живот в следващия – етапа на духовния живот. А без истински духовен живот да се говори за възстановяване на Божия образ в нас, за придобиване благодатта на Светия Дух – е абсолютно безполезно занимание, празни думи.

Всъщност заради това и Христос изобличавал фарисеите, когато им казвал, че са като „варосани гробници“: отвън красиви… Както е известно, по времето на Спасителя гробът представлявал пещера. Отвън тя се затваряла с камък и се разкрасявала, вратата се оформяла с красиви орнаменти, цветенца, а вътре.. трупът се разлага. Ето и Христос сравнява „високонравствените“ фарисеи с тези гробове. Макар и всъщност те да са били високонравствени хора, външно идеално изпълняващи Закона Божий. Но при все това Господ се е отнасял критично към вътрешното състояние на душите им. Защо? Защото Бог е Дух.

А какво е духът? Да си представим, че тялото е съд, например стъклена чаша, която държа в момента в ръката си. Ако поставя в нея прозрачна полиетиленова торбичка, то всъщност това ще бъде „моделът“ на душата, която пребивава в тялото, която може да се извади и да се върне обратно… А ако вътре в тази торбичка налеем вода, това вече може да бъде моделът на „духа“.. Духът е състояние, вътрешното съдържание на душата. Доколкото Самият Бог е Дух, съответно и духът, който се намира в човека, създаден по образ Божий, може да бъде Божий Дух. Това се случва, когато човешкият дух се съединява с Божия Дух. Обаче човекът, като телесен съсъд, може да бъде напълнен и с нечист дух: духът на страстите, духът на греха.

източник: pravoslavie.ru, превод: Мартин Димитров

Протоиерей Александър Торик ще участва в тазгодишното издание на Седмицата на православната книга, където ще представи своите романи, насочени към младежите.

Реклама