Публикуваме откъс от интервю с Черногорския митрополит Амфилохий (Радович) за руския портал pravoslavie.ru, в което се третират важни въпроси като богослужението на съвременен език, както и значението на литургията в живота на човека:

– Владика Амфилохий, в Русия системното обсъждане на проблема за редакцията и частичния превод на богослужебните текстове на съвременен руски език води своето начало от литургичните дискусии, като започнем от 1905 г., в навечерието на Поместния събор от 1917-1918 г. До сега точката в тези дискусии така и не е поставена. Знам, че в нашата посестрима Сърбия е събран вече почти стогодишен опит в служението на съвременен език, преведени са Служебника, Псалтира, някои песнопения. Кога, от кого и с каква цел беше направен преводът и какви, по Ваше мнение, са резултатите от това?

– Както казваме – църковно-славянският език е руска редакция на древнославянския език. Какво означава това? Това означава, че съвременният руски език е по-близо до древнославянския, отколкото съвременния български или съвременния сръбски език. На руснака му е лесно да разбере какво се пее в Църквата, особено сега, когато много книги се печатат със съвременния руски шрифт. В Сърбия е друго. Затова нашата Църква е решила, че е по-добре да се преведат текстовете на обикновения народен диалект, за да може това, което пеем и четем на богослуженията да стане разбираемо за народа. В края на краищата, това винаги е съществувало в Православната църква, за което свидетелстват древните преводи – сирийски, коптски, грузински… Църковно-славянските книги също са превод.

Знаете, че латинците през 9 век се отказали от другите езици и обявили, че може да се проповядва Евангелието и да се служи на Бога само на трите езика – еврейски, гръцки и латински. А светите братя Кирил и Методий назовали този подход „триезична ерес“. До ден днешен съществува опасността от сакрализация на който и да е от древните езици. Следователно, мисля, че може да се превежда. Навярно в Русия понастоящем това не е необходимо, защото е запазена близостта на църковнославянския и руския език. Но у нас, в Сърбия, това се превърна в насъщна потребност още от 20-те години на 20 век. И преподобни Иустин (Попович) първи преведе литургията на Йоан Златоуст и я служи на сръбски.

Не разбирам как е възможно да се „боготвори“ езика, без значение за кой става въпрос – гръцки, еврейски, латински или църковно-славянски. Нали всеки език е съсъд, който трябва да осветен от Божията светиня. Но от друга страна е много важно, подобно на древните преводачи, да бъдат правени автентични преводи, а не просто филологически! Който познава гръцкия и древните славянски преводи, той усеща тяхното вътрешно сродство, дълбоката вярност към библейското слово във всичко. В тях го няма волнодумството, свойствено за днешния ден. По този начин, от една страна, разбира се, трябва да се смирим пред езиците на древните, но от друга страна, трябва да разберем, че езикът, щом се потопи в съборната стихия на Църквата, се освещава и приближава хората към евангелския опит. Затова ние превеждаме и на английски, и на африкански език… Опасно е да се провъзгласи неприкосновеността на езика. Но е възможно и наложително да се превежда само от хора, които имат страх Божий и възприемат Божия дух, духа на светоотеческото предание. И винаги най-добрите църковни деятели са правили най-добрите преводи. Когато четеш преводите на нашия отец Иустин (Попович), то усещаш, че в тях диша същият дух, звучи същият ритъм. Неговият превод е верен, но не заради буквата, а заради вътрешния усет.

– Но все пак, владико, всеки език се „развива“ по посока на опростяването. Не Ви ли се струва, че не е напълно уместно това опростяване на всекидневния език да се внася в Църквата?

– Разбира се, трябва и езикът да бъде възроден. Езикът се нуждае от покаяние, както и човека, който говори на този език. С едната филология няма как да се справиш. Може да превеждаш доста точно, „лингвистично“ точно, но при това да го има усещането, че нещо липсва. Затова на преводача е необходима много мъдрост и търпение, дръзновение и църковно смирение.

– А кое богослужение, владико, е по-близо до Вашето сърце?

– Ако говоря искрено, когато служа за себе си, за своята душа, то избирам църковно-славянския език – това ми е навик от детството. А когато служа с народа, отивам да се срещна с хората. Но се старая да ги убедя, че те трябва да учат църковно-славянски, както и гръцки, а също и староеврейски.

– Владика Амфилохий, много от Вашите научни изследвания са посветени на тайнството Евхаристия. Абсолютното мнозинство от хората днес „вярват в душата си“ и не разбират защо им е да ходят на църква. Обяснете, моля Ви, защо е толкова важно да се участва в литургията?

– Литургията е сърцевината на Църквата, тя е самата Църква, както е казал Хомяков през 19 век. Който знае какво е литургия – той знае какво е Църквата. Същността на Църквата е именно в литургията. В нея е и Старият, и Новият Завет, и Божието откровение. В нея е образът на истинския християнски живот, образът на покаянието и смиреномъдрието. В нея е основното свойство на Църквата – съборността. В нея е присъствието на апостолската вяра, която Светите Отци са изповядвали през вековете. В нея е Светият Дух, Комуто принасяме даровете и Който ги претворява в тяло и кръв Христови. В нея е Самият Христос, Този, Който е Същият вчера, днес и утре. Живия опит от Христа, причастието с Неговите тяло и кръв – ето какво ни дава литургията.

Съвременният човек е човек на опитността, той иска да докосне всичко със своите ръце. Неговата природа в същността си напомня на апостол Тома: „Ако не се докосна до Него – няма да повярвам“. Така че тук са и раните на Христа – Господа – те са в литургията. Затова и след литургията ние пеем „Видехом свет истинный, прияхом Духа Небеснаго“ („Като видяхме истинската светлина и като приехме Небесния Дух“ – бел. прев.). Това е най-дълбокото съпреживяване на Църквата. Всичките сили на Църквата са събрани в литургията. И животът отвъд пределите на литургията трябва да бъде нейно продължение.

Интересно е, че Крутицкият и Коломенски митрополит Николай (Ярушевич) по свое време, през съветски години, когато бил запитан от западните журналисти: „Как възпитавате народа в Русия, при положение че няма закон Божий (вероучение)? Понеже има такива гонения, че не е възможно да се изучават историята на Църквата, Свещеното предание“, той отговорил: „Ние служим литургия“. Мисля, че това е много дълбок и истинен отговор.

Именно литургията, която се е извършвала по време на болшевишките гонения на Църквата, е съхранила целомъдрието на руската душа. Църквата е възобновила своя живот именно заради това, че тя е изстрадала Кръста Христов, Неговото разпятие и новия опит от Възкресението. Св. Серафим Саровски е пророчествал, че ще има и страдания, и изпитания, но той е видял и това възкресение, което се ражда именно от литургията със силата на Светия Дух.

източник: pravoslavie.ru, превод: Мартин Димитров

Реклама