Автор: владика Михаил (Дахулич), епископ на Ню Йорк и Ню Джърси

Израснах в Бингамтън, щата Ню Йорк, в една енория, където църквата беше център на моя живот. Като дете прислужвах в олтара и посещавах неделното училище, което беше голямо! Имахме група за изучаване на Библията като тийнейджъри; църквата имаше и баскетболен отбор (не бях добър в баскетбола). Аз водех енорийската библиотека. Всяка събота тези от нас, които прислужваха в олтара (а по онова време дори бяхме 36 човека!) се подготвяхме за литургия – пеехме, разучавахме различни последования. И така, почти всеки уикенд, бях в църквата – литургия в събота, после вечерня, утреня, възкресна литургия… освен това и на празници, кръщенета, сватби и погребения и при всичко друго от живота на църквата.

След завършване на средното си образование, се записах в един близък колеж и живеех у нас. Никога нямах проблем с въпроса „Какво ще правя, когато съм сам?“ Пригодих разписанието на занятията, така че да мога да участвам на всяка литургия, когато се служи. Църквата беше мястото, където исках да бъда.

Исках да бъда в църквата и обичах онова, което правех в църквата – особено прислужването в олтара и научаването на нови неща за вярата. И така, единственото логично нещо беше да стана копие на моя енорийски свещеник, блаженопочившия отец Стефан Дуко, за да мога да придобия същия опит, който той имаше. Исках да бъда като отец Стефан.

И бях. След завършването на колежа се записах да уча богословие. Ожених се и бях ръкоположен на 22-годишна възраст. Бях назначен в моята първа енория в Пенсилвания и бях възхитен от всичко това.

Но след това всичко се промени. Само 29 дни след нашата венчавка, с жена ми претърпяхме автомобилна катастрофа. Тя загина. Аз бях в кома, в болница. Събудих се след няколко месеца, объркан и огорчен, обзет от вина, изпълнен със съмнения. Чувствах всички онези неща, които всеки друг би чувствал в такава ужасна ситуация. Защо Бог позволи да ми се случи това? Трябва да е поради нечия вина. Със сигурност цялата тази обърканост, целият гняв, ме накараха да започна да се замислям дали да не се откажа от свещенството.

Не, не можех и да си помисля да не служа в олтара. Не можех и да се замисля да живея живот вън от този дългогодишен опит. Просто и дума не можеше да става за това.

И така, вместо да напусна Църквата, направих точно това, което трябваше да сторя – и то точно това, което съветвам мнозина да направят, когато се намират в ужасни ситуации – от най-младите до най-възрастните. А това е – да се приближат до Христос, когато се сблъскат с болката, агонията и загубата. Когато направих това, то не беше някакъв вид вътрешно преживяване от типа „аз и Христос“. Господ дойде при мен и започна да ме изцелява чрез хора, думи, прегръдки, чрез любовта на Неговия народ – Църквата.

Един от тях беше и моят духовник, който беше много строг. Той ми каза: „Просто твоята вяра трябва да проработи.“ Един от въпросите, които поставих беше: „Къде беше Бог, когато се случи всичко това?“ Той ми отговори: „В деня, когато Деби загина, Бог беше на същото място, на което беше на Велики Петък, когато Неговият Син умря.“ Добави, че същият този ден е бил и моят Велики Петък… но и че все пак Велики Петък не е краят на историята, но Пасха. Напомни, че Христос победи смъртта и че аз трябва да вярвам, че моята съпруга има дял в тази победа и Възкресение.

И ето – аз не напуснах Църквата. Не оставих свещенството. Моята първа енория стана копие на онзи опит, който преживях като младеж… и хората, на които служех като млад свещеник-вдовец ми помогнаха да се изцели духовното ми здраве – по същия начин както аз им помагах в техните мрачни моменти и трудности. Не се грижех само аз, като енориаш, за тях. Водени от Бога, като Негово семейство, се грижехме един за друг.

Един известен християнски автор, Тертулиан, който е живял около 200 г. след Христос, е написал: „Сам християнинът не е християнин.“ С това е имал предвид, че никой не се спасява сам… нужна е Църквата, за да се спаси човек. Когато и да погледна назад към това преболезнено време от моя живот, се убеждавам все повече, че никога нямаше да го преживея – нито духовно, а може би и буквално – без Църквата. Не мисля за църквата като сграда, макар и това да е мястото, където се събираме и се молим, та дори се и забавляваме. Мисля за Църквата като събрание; постоянното присъствие на Божия народ – моят духовник, моите енориаши, моите братя съслужители и семействата им, с техните молитви и любовта, която споделят.

Като се надявам, че нито един от вас, които четете този текст, не ще му се наложи да премине през всичко, което преминах аз, все пак се моля когато и да изпитате някаква трудност, съмнение и препятствие, чрез Божията благодат вярата ви „да проработи“. Моля се да търсите и да намерите изцелението и любовта, които нашият Господ ни дарява чрез хората, прегръдките и молитвите на другите – любовта на Христа Иисуса, проявена чрез събранието на Неговата Църква.

Един от най-любимите ми стихове от Библията е от посланието на св. ап. Павел до римляните, където той поставя следния въпрос: „Какво ще ни отдели от любовта Божия?“ (Рим. 8:35). А след това отговаря, че нито височината, нито дълбочината… нито животът, нито смъртта… нищо не може да ни отдели от любовта Божия в Иисуса Христа, нашия Господ. По молитвите на Църквата, аз съм живото доказателство, че това е истина.

превод: Мартин Димитров