Автор: митр. Антоний Сурожки

„Иди си, иди си от нас, иди си от нашите предели!” – казвал народът, който предпочел това, що му било по-скъпо: богатството, стадата, спокойния живот пред здравето, изцелението на човека; иди си – Ти ни отнемаш това, което ни е по-скъпо от човека… „Иди си от нас – казвал Великият Инквизитор, – Ти ни пречиш да строим земното добро, пречиш ни да обезпечим с щастие безмълвното, безответно стадо; иди си! Ти ни откриваш пътища, по които твърде трудно ще им бъде да вървят…” Иди си от нас! – казвали вождовете на еврейския народ пред лицето на Пилат – а щом Ти Сам не си отиваш, нека силата – земната, грубата сила ни избави от Теб… и се обръщали към Пилат със словата: Разпни, разпни Го, – за да не звучи повече по нашите улици тази страшна проповед за безусловната, кръстната любов, това безумие за кротостта и смирението, самоотречението, любовта, отдаваща всичко; защото няма нищо по-ценно от човека…

И през цялата история звучи този вик: Иди си! Ти стоиш на нашия път към благополучието, към безгрижието, към забравата… Това казва през цялата история човешкият род. А ние? Нима ние единствени, с малка шепичка ученици, не изричаме и никога не сме казвали пряко или косвено тези страшни слова? Нека си спомним притчата Христова за овците и козлите: нима не е идвал при нас човек в нужда, и нима не сме му казвали „Иди си”? Човекът не е имал какво да облече, но ние сме му отвръщали: Износени дрехи нямам, а нови, хубави, разбира се, не мога да ти дам – иди си! Не се ли е приближавал към нас просяк и не сме ли му отговаряли, държейки в чантата купената храна: Всичко похарчих, не мога да ти дам нищо… От чантата нищо не сме извадили, от портмонето нищо не сме дали; казали сме: Иди си… Или просто, което може би е още по-страшно, нарочно не сме го видели, минали сме покрай него, плъзнали сме поглед така, че той е знаел, че сме го видели, но че за нас той не съществува, от битието сме го прогонили в небитието…

Случва се и крадец, и престъпник да почука на вратата ни: направо от затвора съм, трябват ми малко пари, трябва да се облека, за да намеря работа… И колко пъти такъв човек е чувал от мнимия вярващ: С такива като теб не общувам – иди си!… Колко пъти се е случвало, че трябва да се посети болен в болницата – но не! – там може да се заразиш, там по-добре е да не се ходи! Нека той върви по своя път – а от моя – да си иде!…

Така е било и някога, когато в декемврийската нощ възрастният мъж, който водел със себе си младата бременна Майка, чукал на всички врати витлеемски; но нито една врата не се отворила: у нас е тихо, у нас е топло, ние сме се събрали цялото семейство – чужд не ни е нужен; търси си друго пристанище, иди в онази пещера, в онзи подслон, където бедняците държат своя вол, осел: иди си от нас!…

Колко пъти е било в живота – и моя, и вашия, – човек с мъката си да идва при нас, когато в душата ни е пролет, и му е отвръщано: Иди си, не трови нашата радост! В нашия дом е сватба, в нашия дом е имен ден, в нашия дом е ликуване – не помрачавай тази радост: толкова малко я има!… А се случва да влезе в дома на скръбта и му казват: Иди си! У нас е тъмно, имаме си достатъчно мъка – не прибавяй и твоята, чашата е пълна, през край прелива – Иди си от нас!

И така е възможно да дадем безкрай образи, примери, не от чуждия живот – от своя, от моя, от вашия… И така постъпили с Христа; а нима Спасителят не ни е казал: Каквото сте сторили на едного от тези малките – Мене сте го сторили? Значи на Него сме казвали: Иди си! Ти ни лишаваш от това, което ни е по-скъпо от Твоето присъствие и присъствието на тези, които Ти толкова си възлюбил, че за тях си дал Своя живот, Своята страшна Гетсиманска нощ, Своето телесно разпятие, оставеността от Бога на кръста; всичко това ми е безразлично: Ти ги обичаш така – не аз…

Ние не сме викали: „Разпни, разпни Го”, но нима когато човек умира от глад, когато човек се измъчва в самота, когато е изоставен, когато няма място за него сред хората, както за Христа не се намерило място даже да умре в град Йерусалим, – нима това не е прикованост към кръста, не е разпятие, не е смърт на изоставеността, бавна, често горчива смърт, когато преди тялото ще умре вярата в човека и вярата в Бога, ще умре и угасне надеждата, ще помръкне и умре любовта…

Ето за какво ни говори тази притча, с която толкова сме свикнали; целият този разказ води към това, което е било казано на Христа в момента, когато Той е явил Своето състрадание и милосърдие, и любов и Божествена сила: Иди си, Ти ни отнемаш земното, а небесното не ни е нужно… Да си спомним словото на Спасителя и да се опомним: Търсете първом Царството Божие – и всичко останало ще ви се придаде; и именно „придаде”: не ще се отнеме, но ще намери своето място там, където небето е на земята, и ще бъде тогава пълнота. Амин.

източник: Църковен вестник

превод: Теменужка Витанова