Страшният обрат

Автор: архим. Варнава Янку

4-та Неделя след Петдесетница

Римският стотник поискал от Христос да изцели неговия слуга, който лежал болен на легло. Господ му казал, че ще дойде в дома му, за да го изцели. Но стотникът от смирение, смятайки, че е недостоен Христос да влезе в дома му, Го помолил да се помоли отдалеч, за да се изцели неговият слуга.

Това, което ни прави впечатление, е че накрая Господ, подчертавайки вярата на стотника, – за разлика от религиозните хора от онази епоха – казва: „В крайна сметка, Бог  ще събере от изток и запад хората, които имат благ помисъл, които имат добро разположение, които имат вяра, а не тези, които се смятат за „синове на Царството””. Това означава, че независимо от това, което ние казваме, което твърдим и как обосноваваме спасението на всеки човек, накрая Божият критерий е друг.

Ние не се спасяваме, защото просто сме православни християни и интелектуално приемаме това и го поддържаме. Бог казва нещо друго. Господ е категоричен. Той прави страшен обрат и казва: „Вижте, вие, вярващите, които вярвате, че вече сте спасени, „синове на Царството”, вече сте извън,  защото намерих на друго място по-дълбока и по-съществена вяра и ще събера хора от изток и от запад”, тези, които не си представяте и не очаквате.

Защото не се спасява  този, който има сигурност и  надежда в себе си и в своята сила, а този, който има дълбока вяра. Елементите на дълбоката вяра не са фанатизмът да поддържам правáта на православната вяра, а нещо друго.

Къде се вижда това? В етоса на стотника, на римския гражданин, на благородника на вярата. Този, който се изразява чрез молитвата, който търси от Господ да излекува неговия слуга, сякаш е негово дете, който се моли в своя живот. Тоест той се уповава и обляга на Бога, разчита изцяло на Божията благодат. Молитвата не е механистична процедура „след като я изпълнявам, Бог непременно ще ми даде” – а е битка с Бога. Тя е битка с Бога, която бива оправдана чрез смирението.

Кое е смирението на стотника? „Не съм достоен да влезеш под покрива на дома ми”. И как се вижда този етос на дело? Ако вярваме, че сме погинали, че сме недостойни за Божията благодат, това не се проявява само в думите; то се проявява и в нашия етос, когато чувстваме, че сме последните сред хората и смятаме всеки човек по-значим от нас. Дори невярващите.

Тогава снижаваш себе си.  Тогава, както казва св. Исаак Сириец, „колкото по-незначими се чувстваме, толкова по-близо до Бога се намираме”. Това е чувство, което ражда истинска любов. Коя е любовта на стотника? Той се грижи за своя слуга. Търси тревожно Господ и следва Го и Го умолява да излекува кого? Не самия него, а неговия слуга.  Вижте какво милосърдие! Вижте каква любов! Всичко върви заедно; вярата, смирението, молитвата и любовта. Това е една смес, едно състояние; един етос и състояние на живот.

Вярата означава доверяване на Бога, на Неговата воля и битие, което преодолява интелектуалното приемане на една истина и носи свободна промяна в нашето сърце.

Кога чувстваме, че сме Божии? Когато се чувстваме упокоени и спокойни и казваме на Бога „Прави каквото искаш”, оставили сме се на Неговите ръце и търсим Неговата милост, не само за нас, но и за всеки слуга, за всеки грешник, за всеки невярващ. Защото разбираме, първо ние самите, че имаме нужда от Божието милосърдие.

Никой не е сигурен и оправдан. Този, който вярва, че е оправдан, е погубен. Този, който чувства сигурност за своята вяра, за своята истина, е далеч от Бога. Разбираме, че вярата е жива връзка с Бога; изграждането на личната връзка с Бога.

Какво значение има, ако имам знания за Бога, но не живея Бога? Какво значение има, ако зная с пълна точност догматите, но сърцето ми не чувства Неговото присъствие? Вярата е това: да чувствам присъствието на Бога. Когато чувствам Неговото присъствие, се освобождавам от схемите и състоянията, съединен съм с всички, искам всички да се спасят, чувайки думите на Господ и викът на Църквата: „Господ иска всички човеци да се спасят и да стигнат до познание на истината”, за всеки слуга, за всеки  грешник.

За да имаме тази  всемирен дух, се предполага, че първи ние сме почувствали нашето отпадане, нашия грях, нашето изгнание от рая. Ако не слезем в ада и не почувстваме пламъка на ада, не можем да станем истинно вярващи и православни; не можем да възлюбим всеки най-малък наш брат; не можем да почувстваме болката на всеки чувстваш ада и следователно живеем самоуспокоени в едно въображаемо „чувство за духовност”. Защо то е въображаемо? Защото не може да имаш духовност и да не те боли за последния брат, чувстващ ада, невярващ, еретик. Ако не чувстваме нашата лична болка от отсъствие на Бога, от нашето изгонване от радостта на Рая – което е царството Божие – тогава не можем да почувстваме никой човек и тогава живеем адската мъка на нашето духовно „оправдание”.

Както казва авва Макарий, „за да се спасим, трябва да придобием сърце”. И ние придобиваме сърце, когато го активираме, търсейки Светлината, която е Господ. „В Твоята светлина ще видим светлина”. Не можем да търсим Господ, ако не търсим същото за всеки наш брат, който е Христос „в друг образ”.

превод: Константин Константинов