Автор: монах Моисей Светогорец

Присъствието на болката в нашия живот е несъмнено събитие за всички. Древният въпрос, оправдан и ясен,  днес и винаги е същият. Защо да изпитваме болка?  Има ли някакъв смисъл болката в живота на всеки от нас? Не мислете, че отговорът е толкова лесен. Само Бог може да помогне за това достатъчно полезно и благотворно разбиране.

Съществува обилна, разнообразна болка, която идва обикновено от временни или неизлечими болести, които терзаят силно човека. Съществува и  обилна душевна болка, която може да е по-силна от телесната. Болка, която идва от внезапно сиротинство, вдовство, емиграция, бежанство, траур, неуспех, немощ, малоценност, лишение, липса, инвалидност, отхвърляне, загуба, бедност, злострадание, нещастие, ирония, подигравка, предателство, измама, лъжа, клетвопрестъпничество, злоупотреба, присъда, затвор, изолиране, самота.

Съществува болка на предателя и на предадения, на експлоатиращия и на експлоатирания, на мамещия и измамения. Болка от носталгия, любов, страст, празнота, неудовлетвореност и незавършеност на човека. Болка от загубено единство, вини, рационализъм, властничество, лъжеусещания, опровергавания, фантазии, междуличностни конфликти, ревнувания, хули, омраза, обвинения, клевети и вражди. Силна е болката от страха, от бъдещи катастрофи, тревоги, лицемерия, отчаяния, безнадеждност, песимизъм, меланхолия, депресия и смъртни случаи.  Голяма е болката от противоречието, раздвоеността, колебанието, нерешителността, отлагането. Както и от оправдаването на посредствеността, плиткостта, всекидневието, самодостъчността, лицемерието.  Болка е самоизмамата, психологическият срив, постоянното съперничество, грубото упражняване на власт, безумното желание за придобиване, неудържимата алчност, евдемонизмът, гуляенето, развратът, злобата, злостта.

Болката означава страдание, падение, поробване, мъка и горест. Най силно изпитващият болка и нещастен човек е страстният човек. Той боледува, след като обича страстите, обожава ги, кланя им се, не ги оставя, въпреки че го терзаят. Касае се за страшно и патогенно раздвоение. Докато получава възможности да се освободи, той ги отхвърля. Страстните избори на човека обаче му струват скъпо.  Хората се научават да живеят посредствен, хладен, отпуснат, монотонен, еднообразен, незавършен, окаян, злочест, плитък, безрадостен живот. Преживяването на отхвърлянето и отърсването от този начин на живот е болезнено. От същия човек се отнема възможността за преживяването на автентичния, чист, нелицемерен, честен и искрен живот. Тъжно е човек да се заблуждава и пленява в  този безсмислен живот; да води непреобразен живот  сред страстите. Със сигурност основен подбудител е дяволът, след като според св. Григорий Палама всички страсти са подбуждани от него. Разбира се, човек сам избира този начин на живот. Той има възможност да се противопостави, да отблъсне страсти, да се освободи, но за съжаление често не го прави.

Болката очевидно има господстващо положение в живота. Философите стигнали дотам да кажат изпитвам болка, значи съществувам. Киркегор казва: „аз  не съм този, който мисли, че не трябва никога да не изпитваме болка. Презирам тази низка мисъл и ако мога да избера, предпочитам да търпя болката докрай. Добро е да страдаме и в сълзите съществува сила, но не трябва да страдаме без надежда”. Присъствието на болката в нашия живот крие дълбок смисъл. Нека го разгледаме.

Болката започнала от Райската градина. Безумното послушание към дявола и горделивото непослушание към Бога е началото на болката в живота на хората. Трагедията навлязла в света. Човекът се сблъскал с Бога. Уютният диалог между Адам и Бога бил прекъснат. Раят бил загубен. Появили се болката, скръбта, въздишката. Адам почувствал своята голота след греха на непослушанието и вкусването на злото. Чувството за неговата  голота означава осъзнаване на изменчивостта и уязвимостта, липса на защита, осъзнаване на болката от откъсването му от Бога. Първосъздадените хора можели да се изцелят чрез покаянието. Те обаче не го направили. Защо? Те поискали да се оправдаят, да последват техния път, по-краткия, по-лесния, без Бога. Те паднали много лошо в капана на драматичната болка на самотата, на обожението без Бога, на абсурдното самообожествяване. Богодаруваното желание за обожение в първосъздадените хора било експлоатирано от лукавия дявол, който поискал да има даде едно  негово скоропостижно равнобожие и така ги измамил и умъртвил.

Носталгията по загубения рай създава горчиви сълзи, силна болка, която обаче може да изцели грешника и тогава да имаме нещо парадоксално, несъвместимо и странно: здраве сред болестта! С утвърждаването на болката, не мазохистично, не пасивно, не фаталистично, а с твърда вяра, със съзнание и търпение, като божествено изпитание и възпитание, а не като наказание, което извършва избавление и спасение. Така се ражда една друга болка. Обичаш и изпитваш болка, смиряваш се и изпитваш болка, отстъпваш и изпитваш болка.

Тогава изпитваш болка по различен начин, сладко, с духовна полза. Да обичаш истински означава да се жертваш. Това е особено болезнен труд, както и да се смиряваш. Обичайки, се укрепваш и се радваш. Имаш дълбоко удовлетворение. Говорейки за „радостотворна скръб”, съгласно хубавия израз на ниптичните църковни  текстове, ние не говорим за абсурди.  Болката и съзнателното й утвърждаване дава многоценно знание и голям опит. Доброволното приемане на нашето болно състояние ще ни даде превъзходното и необходимото за духовното извисяване себепознание. Автентичният духовен живот е доброволно откъсване от лъжливото приспиване на комфорта и влизане в благата тревога и спокойно безпокойство, както казваше блаженият старец Паисий, от самоуспокоението и леността в един живот, пълен с красиви промени. Едно пътуване към среща с ближния, който също се тревожи, стресира, затруднява, замисля, измъчва и страда.

Болката „отсява” и усъвършенства човека. Болката, причинена от другите, от горчиви думи и тъмни дела, често е по-жестока и от тази на болестта и опечалението. Несмиреният човек изпитва голяма болка, когато го подценяват, не разбират, принизяват, иронизират, клюкарят, осъждат и клеветят. Постоянно съдещите и осъждащите безсрамно всички и всичко, без никакво замисляне и срам, осъждайки ги без да ги изслушат, съгрешават много лошо и поставят голяма тежест върху себе си. Караме другите да изпитват болка, но и ние изпитваме болка.

Постоянното властничество в живота създава силна враждебност, противоборство и съпротива. Властниците обикновено са жестоки егоисти, с крайна вътрешна нищета, която се опитват да  покрият с демонстриране на мощ. Безумният човек иска да стане велик, правейки другите малки. Великият християнски писател Достоевски правилно казва, че съществуват хора, които никога не са извършили престъпление, но са по-лоши и от престъпници. Някои умират без да са живели. Забравят, че са хора, икони на Бога.

Душевната болка е вик на душата за помощ. Тя ни зове да усилим  духовното зрение и слух в нас. Не трябва да подминаваме небрежно този призив и да пренебрегваме посланието. Както болката в тялото ни подсказва, че нещо става в нашия организъм и отиваме на лекар и на съответните прегледи, по същия начин сме призвани да декодираме сигнала на душевната болка с помощта на подходящо духовно четиво, молитва и опитен духовен изповедник.

Много често човек освен, че задава  въпроса „Защо?” се оплаква, че болката е непоносима и че не е способен да я издържи. Въпреки това накрая издържа тази голяма болка и тя открива и разкрива много важни  неща, които показват качеството и интегритета на нашия живот.  Тоест дали вярваме истински – с мощна, непоколебима и пламенна вяра –  дали претърпяваме твърдо  и дали се надяваме от сърце. Вярата в Бога отваря пътища там, където всички е затворено и без изход.  Тогава осъзнаваме добре несъвършенството, недостатъчността, дребнавостта, безсилието и преходността на нашия живот. Тогава разбираме заедно с божествения и върховен апостол Павел, че нашата сила в немощ се проявява и възпълва. В немощта (болестта) нашето земно щастие се поклаща и  вярваме, че нямаме постоянен град, а бъдещия търсим.

Болката може да стане изходна точка за нашето отърсване от безплодната посредственост, монотонното застояване, изморителното духовно застояване, както и за запознаване с нашето истинско аз. Да узнаем добре нашите сили, възможности, издръжливост, граници, таланти, които Бог ни е дал. Да видим нашето непознато измерение – че не съществуваме, за да ядем и да спим – и да станем по-истински човеци и християни.

Болката наистина не е лесна тема за изследване. Тя не се прогонва с бързи рецепти за лесно търпение, а с със съществена, жива и пламенна връзка с Изкупителя, Спасителя, Разпнатия и Възкръснал Христос и мощните молитви на великите подвижници на болката – великомъчениците, свещеномъчениците, преподобномъчениците, новомъчениците, праведниците, преподобните, изповедниците. Особено със спасителните молитви на Пресвета Богородица, на нежната Майка на всички скърбящи, на надеждата на обезнадеждените, на радостта на християните, която нейният Син, нашият Господ Иисус Христос  толкова много слуша.

превод: Константин Константинов