Автор: монах Моисей Светогорец

Нашето християнство днес е по нашите мерки, съгласно това, което на нас е удобно – „да не се пресилваме, да не ни стане нещо!”. Първите християни проповядвали чрез начина на своя живот. „Вижте каква любов имат помежду си християните”, казвали хората. Днес тази неповторима и дивна любов определени пъти липсва в енориите. Ние сме близо един до друг в храма, но не сме с едно сърце; така нашето сърце не винаги се превръща в горница и на чувстваме пламенната благодат на Духа. Нашата любов е свидлива, пресметлива, себична, колеблива.

По какво се различават християните, когато и те се гневят, ядосват, карат се, клюкарят, завиждат, мразят, злобеят и осъждат? Дори християни се страхуват прекалено от трудностите, бедността, болестта, смъртта. Алчността, богатството, комфортът, охолството не липсват от живота на вярващите. Как да се наричаме и да бъдем християни, когато приемаме Христово евангелие откъслечно? Кой от нас умира заради любовта към неговия приятел? Христос умря за нас, които чувстваме вражда към Него. Някога трябва да се трогнем от безкрайната Божия любов. Според ев. Йоан не съществува по-голяма любов от тази на Христос – да се жертваш за приятелите си.

Хората се умориха от многото думи. Ние сме призвани да станем мълчаливи проповедници. Да говори самият наш живот. Нашият чист живот ще създаде една мисионерска изходна точка. Чрез нас другият да познае Христос, бидейки вдъхновен от нашия тих и красив живот. Милостинята не е да дадеш само пари на бедния. Милостиня е и една добра мисъл и една молитва и един разговор и една подбуда от нашия пример. „Милостиво сърце сме призвани да придобием”, казва постоянно св. Исаак Сириец. Немилосърдният, безсърдечният, безмилостният човек няма да види Бога. Любовта на нашето сърце ще ни удостои да се срещнем с източника на любовта, Христос. Това ще бъде нашият съд, ако разбием нашето каменно сърце, ако го смекчим с любовта към Бога и ближния.

Едно каменно сърце не може да се обработи и да познае Господа. Често казваме „обичаме хората”, а не обичаме нашата съпруга или дете, защото не се отнасят с нас така, както искаме. Ние не обичаме спонтанно, а с пресмятания и предварителни сметки. Поставяме много предпоставки пред нашата любов. Представете си Бог да беше направил нещо подобно спрямо нас и да изливаше върху ни Неговата справедливост. Не може някой да обича истински и да няма търпение, да не отстъпва, да няма надежда, да няма великодушие и да прекослови. Не може някой да обича и за най-малкото нещо да роптае, да се оплаква, да се кара и да създава кавги. Когато човек свикне в този дух, той охладнява и след това не чува дори добрите думи. Не е ли така? Св. ап. Павел казва единият да утешава другия и да понася неговото бреме. Правим ли го? Християни ли сме? Чудим се след това защо не сме радостни, мирни и защо Христос не говори в сърцето ни!

Това, че сме християни и че имаме благо сърце няма да го покажем, когато ни ласкаят, а когато ни притесняват, когато нещата не стават така, както ние искаме, когато не ни признават, когато не става по нашата. Нещо дребно можем да приемем, но нещо по-тежко не можем. Казваме „Прощавай!”, но всъщност не прощаваме. Може да казваме понякога „Прощавай!” само за да покажем, че сме добри и да ни обикнат повече. Друг път проявяваме малко, а не голямо търпение. И дори се оправдаваме. „Нека и другият си мръдне малко ръчичката, нека направи нещо, все аз да му слугувам, и аз съм човек!”. Не казваме ли така? Помислете си и Бог да казваше така. „Отегчих се толкова години да търпя този грешник, нека го зарежа!”.

Простете ми, но ще го кажа ясно: имаме увредена, късогледа, себична любов. Говорим за нашите любими лица и не ги обичаме такива, каквито са. Искаме да ги направим такива, каквито ние смятаме, че трябва да бъдат. Та ние, нашето „аз“, което е наше, не можем или не искаме да поправим! Ама, тази любов е нещастие, а не щастие. Тази любов е болна, малодушна, пресметлива, достойна за плач и оплакване. Тя се измъчва и не освобождава, терзае и не утешава. Една нетърпелива, претенциозна и прибързана любов изморява. Тя няма нежност, чувствителност, благородство, доброта и състрадание. Жалко. Любовта никога не е обременяваща, властническа, завиждаща, безрадостна. Не може да обичаме някой и постоянно да го притискаме, да го наблюдаваме и да го поправяме и особено пред други. Помислете си да караме някой да страда и да изпитва болка, понеже го обичаме. Когато дръзко мислим, че само ние знаем да обичаме, това не е реална любов. Това е натиск, оковаване на другия и изобщо не е любов, а чист егоизъм.

Необходимо е да пристъпим към операция на отворено сърце. Неговите артерии са затворени от хронични пороци. В хирургията, т.е. изповедалнята, със специалист – опитен, вежлив хирург-духовник, с упойка – покаянието, с лекарства – сълзите, със скалпел – откриването на помислите, признанието, разкаянието и решителността, може да настъпи желаното поправяне и лечение. В противен случай времето ще минава безцелно, ще хвърляме тежестта върху другите, ще се оправдаваме, ще търсим предлози и ще си мислим, че ние сме много добре и само другите не са добре, където не ни разбират колко сме добри и не ни обичат. Трябва някога да погледнем строго към себе си, без губене на време и отлагания и да дадем здрава светлина на нашето отпаднало сърце.

Нека не се срамуваме, да не бъдем плахи, да не се страхуваме, че ще се изложим, за да помогнем. Нека не започваме отново да се сравняваме с най-лошите. Нека спрем да мислим, че никой духовник не е способен и достоен да ни изслуша. Една госпожа ми обади се по телефона една вечер да ми каже колко е добра и да ѝ посоча един добър духовник. Аз ѝ казах: „утре, когато се събудите и излезете на улицата, първия свещеник, който срещнете, на него се изповядайте, само да е каноничен свещеник”. Някой друг ми казваше, че духовникът, който имал, е изключителен, но след неговата смърт не се изповядал повторно. Аз му казах: „Не правите добре, не зачитате паметта на духовния ви наставник и не личи, че сте го разбрали, освен ако не ви е обвързал с неговата личност, а не с Църквата на Христос и на Неговите светци”.

Значение има не дали сме съгрешили, а дали сме се покаяли. Каквото и да е станало, е станало. Които и да сме. Нека не останем в оплакването на нашата участ. Нека не казваме, че не можем да се поправим, че за нас не съществува спасение. Това е демонско богохулство. Нека признаем искрено и честно, че объркахме нашия живот, че съгрешихме лошо, занемарихме полето на сърцето си, занимавайки се с чужди ниви, че не погледнахме на нашите хора с разбиране и любов. Какво да правим сега? Да се отчаем? Това иска демонът. За Бога, не! Съгрешихме, извършихме неправда, не опазихме нито една от Божиите заповеди. Грехът се извърши и падението стана. Срамът, травмираната съвест, нараненият егоизъм нека бъдат отстранени. Господ продължава да ни обича и с отворени обятия ни очаква да ни разцелува, да ни облече с нови и чисти дрехи за пасхалната вечеря.

Не е достатъчно да не мислим за миналото. В настоящия случай не важат думите: „минало-забравено”. Трябва да помним, за да се покаем. Помненето изисква прошка. Да простим от сърце на тези, които сме засегнали, причинили болка, притеснили, наскърбили, онеправдали и изгонили. Да ни прости и Бог чрез духовника, който е приел нашата непринудена и чиста изповед. Също така трябва да сме готови да приемем и прошката, която другият иска от нас, не защото се смирява пред нас, а защото сърцето му се освобождава от страстта на злобата. Определени пъти нашата скрита гордост е толкова голяма, че не ни харесва това, че другият идва пръв да поиска прошка. Ние искаме да сме главните герои и на това свещено дело. Колко неизразима тайна е сърцето на човека!

Някои човеци се затрудняват много в изповедта. Не знаят какво да кажат и как да го кажат. Мисля, че не отдават значение на чистотата на сърцето. Кой може някога да заяви, че мислите, помислите, движенията на сърцето му винаги са били безупречни и чисти? Че сърцето му не е помрачено, поддаващо се на скверни помисли, нечисти и суетни мисли? Ако отидем на изповед и не знаем какво да кажем, това означава, че не сме помислили добре за това как сме сътворени, къде сме паднали, къде се намираме, какво правим и с кого се сравняваме. Отивайки отново и отново на изповед и казвайки постоянно едно и също, това означава, че не съм се покаял реално, не съм намразил греха и не съм отворил прозореца на сърцето ми да си поеме малко въздух. Ние се оправдаваме и продължаваме да бъдем в същото духовно състояние, тъпчейки безуспешно на едно и също място.

Трябва да видим с по-голямо внимание нашите мисли, движения, дела и разговори. Нашата небрежност създава тежест, бреме в нашето сърце, което много ни затруднява. Лошото е, че с времето този вътрешен безпорядък се оправдава, толерира и някой път свикваме с него както с безпорядъка в нашата стая. Безразличието към всекидневните малки грехове е опасно. В изповедта обикновено не отдаваме голямо значение на многобройните малки грехове, които всички заедно създават тежък товар. Всяка изповед би могла да става сякаш сме на прага на смъртта. Тогава би била по-внимателна и по-плодотворна. Докато с помощта на Бога се избавихме от големите страсти, ние оставаме вързани за малките и така губим радостта на свободата на Божиите чеда.

Мислите на угризение не винаги представляват покаяние. Факт е, че можем да живеем голяма част от живота си, обвинявайки жестоко нашето „аз“ за различни недостойни неща, които сме извършили, без съществено да се поправим. Сами угризенията не ни спасяват, а единствено безкрайната милост на Бога, Който ни води към съкрушение на сърцето. Ние търсим чистотата на сърцето, дават ни се възможности, но не ги грабваме, за да ги оползотворим. Трябва да отключим нашето сърце, както казахме, да получим „шок”, за да се реорганизираме и да започнем обработването на добродетелите, за да се просветли нашето сърце, да се зарадва, да се умиротвори и да се успокои. Един човек дълго време хълцаше, но в даден миг се стресна и му мина.

В нашата молитва казваме „да бъде Твоята воля”, но изглежда не вземаме това на сериозно. Обикновено вършим не Божията воля, а нашата воля. И малкото пъти, когато вършим Божията воля, го правим, защото по-скоро е в съгласие с нашата воля.

Ако се яви Христос, несъмнено ще паднем да Му се поклоним и непосредствено ще се покаем за всичко. Но ако вместо Него дойде нашият огорчен брат, ще го изпъдим, няма да издържим, няма да се покаем, че сме го огорчили, ще отвърнем поглед от него. Неговото присъствие ще ни бъде ненужно и достатъчно дразнещо.

Ние ще получим прошка от Бога, не защото го заслужаваме малко или много, а защото Неговата любов е безкрайна. Затова и ние от любов трябва да простим тозчас на нашия ближен. Не защото сме забравили какво ни е сторил, а защото е мой брат, защото не мога да живея без него и го приемам както е и който и да е. Животът би бил рай, ако можехме да постъпваме така. Да подкрепим с търпение, кротост, желание за прошка, любов и смирение другите, хората около нас, ближния. Да им прощаваме дори без да се поправят много-много. Както се отнасяме към другите, така Господ ще се отнесе с нас.

Междуличностните отношения са загубили своята простота, искреност, реална любов, нелицемерност и трезвеност. Това състояние властва и в изповедалнята. Ние се опитваме да се оправдаем, да излезем „сухи”, да се забавим, да не изповядаме смело нашето поражение. При изповедта отиваме да изложим най-вече нашия грях, а не греха на другите; как ние гледаме на другите, а не как те на нас. Господ не облажава този, който всички го възхваляват. Винаги трябва да бъдем по-строги и искрени със себе си, но още повече в часа на изповедта. Определени пъти, нека кажа и това, ние не искаме откровението на цялата Христова истина в нашия живот, за да не си даваме зор, да не се затрудним много много, да не се отречем от себе си.

Сърцата ни често са пълни с излишни неща. Вътре сме построили помещения за много ненужни неща. Бог иска от нас чисто сърце. Нашата „стока” е замърсена и покрита с прах. Но въпреки това я обичаме и поддържаме внимателно. Какво да правим? Да очистим и да дезинфекцираме пространството на нашето сърце. Как ще стане това? С локализирането на нещата, които обременяват, безпокоят и затрудняват нашия живот. Кои са те? Пагубните безбожни страсти. Преподобни Теодор Едески казва в Добротолюбието: „Три са най-главните страсти, чрез които се раждат всички други: сластолюбието, сребролюбието и славолюбието. Тях ги следват друг пет лукави духа и от тях се ражда голямо множество страсти и многобразни пороци. Този, който е победил тримата началници и владетели, убива заедно с тях и другите пет и подчинява всички страсти”.

Изцелителният триптих (троица, троен съюз) на православното учение е: очистване, просветление, обожение. За да обработим сърцето, трябва да го изцелим. Православното лечение не е ялов морализъм, нито има връзка с някакви пуритански принципи за нравствената чистота, а с аскетическия път на трезвението, на сълзите, което води до любов чрез благодатта на Светия Дух.

Този, който се бои от греха, обича Бога. Покаянието изцелява всичко и обработва сърцето.

Завършвам с чудесните думи на преп. Силуан Атонски: „всеки ден храним тялото и дишаме въздух, за да живеем. И душата има нужда от Господ и благодатта на Светия Дух, без която е мъртва. Както слънцето стопля и дава живот на полските цветя и те се обръщат към него, така и душата, която е обикнала Бога, се привързва към Него, става блажена заедно с Него, и от своята голяма радост иска всички по същия начин да вкусят това блаженство. Затова ни е сътворил Господ, за да пребъдваме вечно на небесата в любов заедно с Него…”

превод: Константин Константинов

Реклами