Автор: монах Моисей Светогорец

Зная, че сте хора, които не влизате за първи път в църква. Чували сте много проповеди и различни беседи. Вземали сте решения, борили сте се, имате победи и поражения. Какво да каже един проповедник, който не иска да ви изморява, но и не иска да дава лъжливи утехи? Реших да поговоря за духовното обработване на сърцето.

Минаването на годините за съжаление ни прави по-лениви. Съществува телесна и душевна умора и износване. Едно от най-трудните  неща е човек да види своето сърце, да провери своята мисъл, да опознае добре своето аз. Нашата вътрешна празнота ни ужасява. Страхуваме се от разглеждането и разговора с нашето аз. Не говорим за безцелно шляене в  миналото, за мечтателна и ретроспективна нагласа. Необходимо е съзнателно изследване на нашето „аз“.  Какво е направило и какво не е направило, защо го е направило и защо не го е направило.

Съществуват хора, които не ги интересува  какво са направили и какво не са направили. Касае се за безразлични, безчувствени и груби хора. Други са чувствителни, придирчиви, крайно педантични и уплашени. Дори те не са истинни. Миналото е минало. Не можем да се върнем назад и да го поправим. Можем обаче да се смиряваме за нашите евентуални добрини и да се покайваме за нашите грешки.  Пиейки спиртни напитки, вземайки наркотични вещества и сънотворни, миналото не се поправя, не се забравя, нито сърцето се обработва.

Човекът, който истински се покайва, няма постоянни угризения и страшни вини. От смущението, срама, смута и страха покаянието те води до покой, умиротворение, трезвеност, умиление и целомъдрие. Белезите от излекуваните рани на греховете ни припомнят отстъплението. Страданията се превръщат в  поучителни уроци. Разкаянието на човека – с помощта на Божията благодат, го преобразява. Той с радост вижда, че сега е друг човек, нов човек, умрял е старият човек на  греха. Ако човекът почувства, че е друг човек, това е много значимо. То означава, че върви добре по пътя на покаянието. Съзнанието за греховността, а не забравянето на греховете, води до прошка и изцеление на нашето сърце.

За да изпитаме чистотата на нашето сърце, нека се подложим на изпитание. Ако поводите, причините, картините, вещите, местата на греха бяха пред нас, какво бихме направили? Ако проявим интерес към тях, разговаряме с тях, обръщаме им  внимание, наблюдаваме ги, тогава нещо не върви добре. Ако ги изгоним, отвръщаме се от тях и ги мразим, тогава със сигурност сме се покаяли искрено. В противен случай ще мислим, че сме си добре и така  бихме осмели и подиграли  нашето аз и  Бога.

Един монах ми каза преди години: „Чувствам, че целият ми живот е един юмрук в стомаха на Бога, а Той (в същото време) ме гали”. Той беше намразил всяко нечестиво дело в живота си. Грехът вече не го съблазняваше. Не беше този, който беше някога. Стигаше дотам, казваше, вече да не разпознава своето старо аз. Той съжаляваше за времето, което загубил безцелно тук и там. За голямото закъснение, излишните скърби, загубата на невинността и простотата. Той се чувстваше недостоен да го обичат, да го почитат и да му обръщат внимание.

Ако знаеха кой реално съм, казваше, всички щяха да се отвръщат от мене. Не мисля, че негови грехове бяха страшни, но той така се чувстваше, защото беше истински покайващ се, блаженият. Той беше очистил много добре градината на своето сърце и беше отгледал благоуханните цветя на добродетелите.

Всеки път, когато и ние чистим градината на сърцето ни, трябва да бъдем особено прилежни. Не просто да помним нашите грехове, за да се  изповядаме формално, а да видим дали още ги обичаме и дали лесно ще ги повторим. Струва си да добре да огледаме как ги оставихме да се вкоренят и да избуят.

Казвайки това, имаме предвид едно дълбоко вътрешно наблюдение. Нека намерим нашето автентично лице, нашата реална идентичност, нашия неизобразен образ. Нека обръщаме вниманието не на привидното, а на съществуващото. Без маска, ловкост, лицемерие, фалшиви усмивки, фалшиви любезности и фалшиви отстъпки, без двусмислени, прибързани, повърхностни и плитки дела, а с доблестни, нелицемерни, завършени, чисти, целокупни и добри дела. Заслужава си да се запознаем и да се сприятелим с нашето реално „аз“, за да го преобразим, а не с  неговата външна повърхност и епифания, за да се правим на добри и да ни почитат.

Борбата иска воля, търпение, упоритост, усърдие, знание и задължително Божията помощ.  Без Бога нищо не можем да доведем докрай. Молитвата е съюзник, помощник и сила.  Най-добрата опора на молитвата е смиреномъдрието. Да се явя пред Бога  гол, безмълвен, невежа, незначителен, безсилен. Върви в Гетсиманската градина и на Голгота. Припомни си великата любов на Христос, Неговите многобройни благодеяния, мощните и спасителни молитви на Света Богородица, помощта на приятелите светци. Припомни си любовта на приятели, познати и роднини. Така ще омекне сърцето ти, ще се услади и ще заплаче. Тогава лесно и с голямо желание ще простиш, ще се припомниш и тези, които са ти навредили, онеправдали, причинили болка и са те изгонили. С една такава умилителна, смирена и пълна с прошка молитва със сигурност ще настъпи един превъзходен и сладък сън, който реално ще ни отмори.

Въпреки немощта и умората от  годините св. ап. Петър казва в своето първо съборно послание, че „скритият човек на сърцето” пребивава жив докрай. Желанието да обичаме е желанието на сърцето. Доколкото не го осъществяваме, страдаме. Ако го желаем силно, се подвизаваме твърдо, отстранявайки всички препятствия, които срещаме по нашия път, укрепваме още повече нашата воля, за да постигнем нашата цел.  Топлината на сърцето може да доведе до  постижения, които човек дори не може да си представи. Нужно е обработване на сърцето, за  да може то да се жертва.

В прекрасните псалми на пророк Давид търсим от Бога „сърце чисто създай в мене, Боже, и правият дух обнови в мен”. Молим  Бога да имаме сърце, което ще се отличава със светлина, бистрота, прозрачност и чистота. Ние обаче едно молим и друго вършим. Съществува разделение между думи и дела, едно болно и изморително противоречие и противопоставяне. Трябва да се напрегнем с всички сили, да обработим нашето сърце, което се оплаква, и да го направим право, а не криво.

Умът лесно може да възприеме дадено нещо. Сърцето обаче е по-твърд орган, обикновено се съпротивлява и  затова трудно  се обработва. Само пламенната молитва и Божията благодат може да допринесе съществено за неговото благо обработване. Ние обаче лесно се изморяваме в молитвата.  Искаме бързи и безболезнени резултати. Определени пъти се изморяваме преди да се изморим. Ние сме готови да се изморим и да се провалим. Не е ли така?

За обработването на сърцето на всяка цена са необходими труд и болка. Трябва да изпитаме болка, да състрадаваме и да се потрудим, за да спечелим. Не става по друг начин. Състраданието, добротата, благородството, отстъпчивостта, незлобивостта ще отключат  сърцето ни.  Ще започне да се топи ледът и неговите води ще напоят нашата градина. Ще се отвори прозорецът, за да влезе въздух, слънце, светлина, необходими за нашето духовно обработване. Мракът, самотата, мразът не допринасят за никакво обработване.

Нашето обработване минава през другия човек и така си проличава. Плътното затваряне в нашето „аз“ и безразличието към другите означават съпротива срещу всякакво обработване. Определени пъти оставаме зрители на болката на другия, обикновени наблюдатели, понякога и анализатори, съдии и кресльовци, но без никаква лична цена и съучастие. Болката на другия не минава през нашето сърце, не ни докосва, не влиза в нашата молитва. На нас ни е достатъчно, че не изпитваме болка, че си прекарваме добре, че благодарим  на Бога за нашето безкрайно щастие.  Достатъчно ни е, че не сме като „другите хора” грабители, прелюбодейци и особено като този порочен митар.

За да се обработи нашето сърце, е нужно съразпване с Христос, понасянето на кръста на ближния и на нашия личен кръст, за да извървим нашата Голгота, от чийто връх и ние ще обикнем истински и ще простим от сърце, за да възкръснем след това. Не съществува друг път. Не става иначе. Трябва да разберем, че помощта за нашия брат е помощ и за нас, след като в Църквата всички сме едно в Христос.

Чрез любовта към другите ще стигнем и до любовта към Бога и тогава ударите на сърцето ни ще се съединят с тези на Бога. Това, което Той обича, ще го обичам и аз. Тогава всичко ще стане лесно и красиво. В противен случай ще говорим лъжи.  Ще вярваме в един Бог, Който няма да обичаме и ще живеем с нашите ближни, имайки резерви към тях, в съперничество, с подозрителност и със страх, а не братски и с любов. Трагичното е, че истинската, жертвена, християнска любов не съществува дори в семейството и особено в семейството, което редовно ходи на църква и се изповядва. Отново молитвата ще ни помогне да омекне нашето каменно сърце. Но една молитва, която не трябва да бъде формална, обичайна, външна, дори продължителна, ако няма  топлина, умиление, внимание и благоговение. Молитвата не трябва да бъде  дъвчене на думи, сухо произнасяне,  папагалско повторение без лично съучастие и свещено вълнение. Трябва да изричаме думите на молитвата сякаш ги казваме за първи и последен път в живота, с неизказани въздишки на сърцето, сърдечни викове към за Божията милост и прошка. Св. Теофан Затворник казва „молитвата да бъде  като струя кръв от сърцето, сякаш те колят,  лично общуване с живия Бог, скръб и радост”. Тя не е ялово задължение, формално повторение, клиширан припев, а  въжделение, силен копнеж,  любочестие, ликуване на душата ни.

„Господи Иисус Христе, помилуй ме!” е   една кратка, лесна, проста молитва, която ни казва много и помага много. Позната, лесна за запомняне, плодотворна и ценна  молитва. Казали са я милиони пъти милиони хора, свети и грешни.  Изричайки я, по тайнствен начин се съединявам с всички, които са я казали и я казват, живи и починали, свети и грешни, които са се покаяли и се покайват. Бихме могли да кажем, че търсенето на Божията милост трябва да бъде единственото човешко прошение. В него е включено всичко. Да търсим милост не означава отстъпчивост или жалостивост. От любов  търсим милостта и от любов ни се дава.  Не по право и заради нашето достойнство и със сила, а по снизхождение, благодат и Божието величие, даром. „Господи Иисусе Христе” е едно изповедание, което означава, че искаме Христос за Господар на нашия живот, в центъра на нашето сърце, което трябва да е празно от чужда любов и грижи, за да има място за  Христос и Той да върви уютно в нас.

Когато казваме Господар на нашия живот, това не означава тиранин, повелител, диктатор, властник. Знаете, че само Христос може да има власт над нас, но Той не го прави. Той идва вежливо, почуква леко на вратата на сърцето ни, за да не ни ужаси, и ако не Му отворим, не влиза, за да не ни безпокои. Когато казваме Иисусовата молитва, нашето сърце се стопля, услажда, радва, умиротворява, утихва. Сякаш ние Му казваме „Господи, не съм достоен да влезеш в мръсния дом на моето сърце, нямам добродетели, нямам нищо в моя полза, помилуй ме по Твоята голяма милост, по Твоята велика любов! Дай ми време за покаяние, поправи ме, помогни ми, укрепи ме, направи ме истински Твой, излекувай ме, направи ме добър, не ме оставяй да се върна назад,  просветли ме, много Те моля!”.

Толкова ли е трудно това за  нас? Въпреки всичко това толкова лесно нещо ние го правим толкова трудно. Не искаме да признаем нашето падение, безсилие и грях. Дори в свещения час на молитвата носим нашите „официални дрехи”, не приемайки нашата голота, оправдаваме се, сравнявайки се с най-лошите, а не със светците, дори там носим нашата маска, че сме някои, че имаме добро име, признание, външен блясък. Не отваряме широко нашето сърце за нашия Творец, за да  признаем ясно и директно, че сме податливи, уязвими, отклонили се, отлагащи, неискрени, лениви и лукави. Аз ще укрепна само ако предам моето безсилие на Христос. Ще се излекувам само ако първи призная моята немощ. Моята немощ ще ме смири и ще ме избави.

Митрополит Антоний Сурожки казва, че „покаянието се състои  именно в това да отмерим  разстоянието между това, което Господ е  поискал, и това, което ние сме извършили; между това, което ни е било дадено, и това, което от него сме успели да направим наша придобивка и да осъществим”. В даден момент трябва да вземем себе си на сериозно. Животът не е игра. Не можем постоянно да осмиваме нашето сърце, да го оставяме без светлина и без утеха. Нашето сърце е живо, доколкото обича, а не доколкото тупти.

Обработването на сърцето не означава безделие, инертност, изолация и мълчание. Напротив, човек може да се активира по градивен начин, да дълбае в себе си и да се радва на тези, които среща по своя път. Истинският християнин трябва да бъде незагасваща светлина. Светлина, която няма да заслепява,  а ще създаде  едно недоумение: „ какво има, наистина, този човек върху себе си? Какво е това, което го отличава? Кое качество го разкрасява? Коя благодат, радост и красота?”. Така християнинът ще говори без да говори. Ще говори неговият опит.  Ще поучава неговият пример.  Неговата проповед ще бъде висотата на живот, търпението, смирението. Изморихме се от високопарни слова. Многословието е оскъдно. Жадуваме  с болка за жив пример…

превод: Константин Константинов