Автор: архим. Павел Пападопулос

Какво щеше да направиш, ако знаеше, че ти остава един месец живот? Странен въпрос, от който настръхваш, но и реален въпрос, след като много наши ближни са се изправили пред тази реалност. Те почувствали неразположение, отишли на лекар, направили им изследвания, установили, че са болни от рак… На някои лекарите дали надежда, но на някои обаче казали трагичната реалност:„нищо не можем да направим, в най-добрия случай ви остават няколко месеца живот”. Ако и ние се окажем в подобно състояние, как ще реагираме? Какво бихме направили? Как бихме изживели остатъка от нашия живот?

За съжаление, много пъти ние, хората, само в подобни ситуации се съвземаме от духовната летаргия, в която сме изпаднали. За съжаление, само когато смъртта почука на нашата врата, осъзнаваме нашата екзистенциална самота, нашата духовна голота, суетността на нещата. Когато на човек му остават няколко месеца или дни , той започва да ВИЖДА, започва да ЧУВА, започва да ЖИВЕЕ, да задава правилните приоритети, които толкова време е нямал… и пак не винаги (го прави).

Един човек, който скоро ще си тръгне от този живот, разбира безпомощността на човечеството да го СПАСИ, разбира неспособността на цивилизацията да му даде мир, разбира доколкото познава Бога. Много хора, виждайки, че животът им върви към край, се обръщат към Църквата, обръщат се, очаквайки тяхната надежда да се материализира… Но това е грешка, не защото Църквата не ти дава надежда и мир в сърцето, а защото хората очакват от Христовата Църква да удовлетвори тяхната жажда за земния живот, а не за Вечността. Христовата Църква, Самият Христос не трябва да бъде нашата последна надежда, а нашата първа надежда. Христос не е вълшебникът, който ще ни излекува, давайки ни повече време в този живот, просто защото не сме опитали всичко(приятно)! Христос не е последното решение, а нашето единствено СПАСЕНИЕ.

Болката на човека в такива състояния е голяма. Видях хора, които воюваха с Църквата, да влизат в храм и коленичили, със сълзи на очи да умоляват Бога за милост, видях „църковни хора” да богохулстват и да спорят с Бога, видях хора да продължават да живеят тихо и спокойно, видях хора да са напълно безразлични за остатъка от техния живот, видях хора да се „въргалят” в греха, но видях и хора, от чиито уста излизаха думите „Слава на Бога..”.

Смъртта е най-сигурното събитие, което всички ние ще вкусим, но в същото време всички ние живеем като „безсмъртни на земята”, далеч от Бога, имайки в най-добрия случай една хладна връзка със светотайнствения живот, който Църквата ни предлага. Християнинът и въобще всеки човек не трябва да чака последните дни на живота си, за да подреди правилно своите жизнени приоритети. Всички ние живеем, считайки за „основни” нашите „вторични” приоритети и за значими – незначителните. Нашите отношения с другите са повърхностни. Нашите занимания и активности много път имат за цел да „запълнят времето ни”. Живеем всеки наш ден като първия ден, който ще бъде последван от хиляди други дни, а не като нашият последен ден… Виктор Юго казва, че съществува огън в очите на младите, но би трябвало да има и светлина в очите на старите.

Времето на силния огън отминава, времето на светлината наближава, но когато дойде времето да станем светлина, вече не можем да правим тези неща, които е трябвало да станат във  времето, когато сме били светлина. Времето е измамно. Когато ни казват, че трябва да помним смъртта, хората не го правят, за да ни уплашат за живота, а за да ни накарат да живеем с пълния интензитет,  който бихме имали, ако осъзнаем, че всеки момент е само сегашният момент и че всеки момент от живота трябва да бъде съвършен: те ни  посочват не дълбочината, а върха на вълната, не някакво поражение, а тържество. Очевидно помненето на смъртта е единствената сила, която в крайна сметка ни кара да водим интензивен живот. И когато говорим за интензивен живот, нямаме предвид греховен живот, а същинския живот в Христос, живота, който ще се изпълни с Божията благодат, с Христовото присъствие.

В „Братя Карамазови” Достоевски говори за ада. Той казва, че адът може да се обобщи с две думи „много късно!”. Само помненето на смъртта ни позволява да се предпазим от това. Всички ние трябва да живеем сега, но в есхатологична перспектива, да живеем сега преди да е късно, да поставим правилни приоритети в нашия живот преди да е станало късно, да обикнем другите преди да е станало късно, да възлюбим Бога преди да е станало късно… да ЖИВЕЕМ преди да умрем.

Нека не чакаме да научим, че умираме, за да го разберем. Нека не чакаме да остареем, за да познаем Христос. Нека дадем на Христос не нашите последни дни (по принуда), а да Му дадем  всички години на нашия живот. На Света Гора човек ще види много великосхимници в относително млада възраст. Един руски клирик, когато научил, че двама монаси си (много по-малки от него) са великосхимници, се скандализирал (в Русия великосхимник става обикновено само някой на преклонна възраст). Той отишъл при стареца, който ги направил великосхимници и го попитал с какъв ум направил това. Тогава мъдрият старец му казал: „ама, благословени човече, кога трябваше да ги направя великосхимници? Когато ще са на преклонна възраст и няма да могат да правят поклони и бдения, пости и въобще поради старините никакъв духовен подвиг? Сега, когато са млади, трябва да правят тези неща, сега, когато техният дух и тяло са млади, трябва да се подвизават по-интензивно, така че на старини да се наслаждават на плодовете на своята младост”.

Времето на нашия живот е скъпоценно, мигът на нашата смърт е неизвестен, но начинът на нашето спасение е известен. Православното светоотеческо богословие ни показва пътя към ЖИВОТА, начина на живот, който отците на Църквата живели и след това го записали за наша духовна полза. Православната Църква ни призовава да живеем богоугодно чрез светотайнствения начин, чрез аскезата, смирението и покаянието. Важно е не колко години ще живеем, а как ще живеем.

превод: Константин Константинов

Реклами