(Не) искам в рая!

Автор: архим. Андреас Конанос

Имам радостна новина за теб и искам да я приемеш радостно, така, както когато чуваш нещо приятно. Приятното е, че ще отидеш в рая, ще се спасиш, ще бъдеш завинаги до Бога. Просто искам да ти кажа кои ще бъдат до теб. До теб в рая ще бъдат – после ще ти каже откъде научих всички тези новини и кой ми ги каза – до теб от едната страна навярно ще бъдат някои престъпници, грешници, които са се покаяли, ще бъде Хитлер, Диоклетиан, някой друг гонител. А? Искаш ли? Пречи ли ти? Не ти ли харесват тези хора? А-а, не искаш тези да бъдат до теб, добре. Чакай тогава да го променим, защото може да не са тези, ако не искаш, нека групата в рая има друг състав,  компанията, в която ще бъдеш. До теб ще са някои от твоите братя, с който не си говорите. Ти отиде на една сватба и се направи, че не видя твоя приятел, т.е. ще си близо до него, с твоя брат, който не ти харесва. Какво, не ти харесва? Добре. А, да, помниш ли ти, който ми каза, че се разведе, в рая ще бъдеш с жена си, с която се разведе, тя ще е до теб. Ти и тя. А-а-а! И това ли не ти харесва? Ама, казвам ти, в рая ще бъдеш! И ти казваш: не искам в рая! Ако ще бъда в рая и до мен ще бъдат такива хора, не искам да съм в рая, аз  искам в рая близо до мен да бъдат. . . Кои искаш да бъдат? Тези, които аз искам, а не тези, които не искам и не обичам. Искам тези, които обичам, с които се разбирам добре, с които нямам проблеми. С някои не се разбирам, не искам всички до мене!  Тоест искаш да отидеш в рая, но не всички да бъдат там, а само някои.

Не бързай да ми се караш и да кажеш, че говоря глупости, защото това го четох в една духовна книга, в която се казваше: я си помисли в рая до теб да бъде Хитлер, как ще се чувстваш? Ти смяташ за даденост, че е изключено някои хора да се спасят, и второ, казваш, дори да се спасят, аз изобщо не искам да ги виждам. Добре, че ти не си Бог! Добре, че аз не съм Бог, защото Бог мисли по много по-различен начин, по друг начин е замислил нещата в Своя ум и ни обича. Леле, колко трудно е да приема един такъв Бог, Който обича врага ми, както обича мен. Разбирам да обича мен – казваш – но да обича и врага ми и да го сложи в рая? Да, ако той се е покаял, в последния миг от живота си, ти откъде знаеш той какво е направил тогава? Ти знаеш какво е направил в последния миг от живота си всеки един престъпник, всеки човек, който ти не понасяш да го погледнеш, а? Не понасяш дори да помислиш за него и сменяш посоката, само и само да не го срещнеш? Кой знае дали Господ го приема и обича, дали го има в Своята прегръдка, дали го е поставил заедно с другите Негови деца? Направих грешка и казах кой знае – знаят го, каза ни го, Той ни каза, че Аз обичам всички, но от Лекар има нужда болните, а не ти, който – предполага се – си здрав, но в крайна сметка си по-болен от другите, които казват, че са болни. Ние сме болни, защото нямаме любов, а теб и в рая да те сложат, няма да искаш да бъдеш с  някои хора, и там ще отделяш, и там ще различаваш хората  и ще казваш аз съм по-добър! Обичам по избор, обичам с условия, обичам с граници, обичам някои, не всички, обичам, ако ме обичат, не ако ме ранят, не ако ме ощетят, защото,  ако ме ощетят,  Бог да им го върне! Ако ми направят някакво зло, Бог да ги смаже, моля се като пророк Давид и казвам истории от Стария Завет и позовавам се на аргументи от Стария  Завет. За съжаление, от св. пророк Давид това вземаме, от светците това крадем, това, което ни е изгодно, което ни харесва, ако видим някой светец, който е „тропнал” с крак, който е потърсил своето право, който в даден момент е възнегодувал и е казал по-тежка дума, ние това помним. Хубаво е, че подражаваш на св. пророк Давид, но той направил и толкова други неща: покаял се, потрудил се и естествено не доживял да види Христовата кръв на Голгота, не видял покаянието, което би могъл да има в епохата на Новия Завет чрез Божията благодат, не видял Господ да простира ръцете Си на Кръста, не чул плесницата, която Господ получи и прости на Своите мъчители. Затова Той бил Този, Който бил. Ти обаче нямаш оправдание да не обичаш. Нямаш право, нямаш оправдание.

Трудно е да обичаш, любовта е това, което още не познавам, това, което не знам дали някога ще позная –  като мое преживяване към другите, но и като преживяване от страна на Бога към мене. Тоест не знам дали съм вкусил Божията любов, както Бог ми я дава обилно, не знам дали съм почувствал това, което казва св. Антоний Велики: аз не се боя от Бога, а Го обичам. Той пръв ни възлюби, осъзнахме Неговата любов и я почувствахме в нас. Понеже почувствахме Неговата любов, а именно, че Той ни обича изключително много, Бог обича теб, затова и ти си наситен откъм любов и не чувстваш нужда да се противопоставяш на  никого. Защо да го правиш? След като съм обикнат от Бога, обикната душа, Той ме обгражда с нежност, любов, целувки и милувки, защо да се чувствам несигурен, защо да чувствам враждебност, как да почувствам ревност, защо да ревнувам, за какво? След като Божията любов винаги ме обгражда с обич. Как да завиждам? Не ми липсва нещо, за което да завиждам. Аз не съм живял тези неща и това е причината, поради която не обичаме. Не обичаме, защото още не сме обикнати. Не обичаме, защото не сме почувствали Божията любов, която съществува, която се излива в нашите сърца,  тя се е изляла и заляла нашите сърца, но те не го чувстват, още не сме почувствали силно обикнати от Бога и затова чувстваме безумна несигурност и страх. Виждаш другия и го чувстваш като заплаха за  твоя живот, виждаш другия и се страхуваш, че ще ти причини нещо лошо, гледаш другия като съперник в живота, не чувстваш единство с него, не чувстваш тази радост, че неговата радост е моя радост, че моята радост се отразява и върху него и се връща в мен и става както при огледалата, където  светлината се отразява от едно в друго и така става все по-силна. Трябва да обичам другите, защото така се обогатявам и не губя своята ценност, придавайки ценност на другия, а аз самият придобивам още по-голяма ценност. Думи говоря сега, думи. . .

Любовта е в делата, а не в думите. И някои хора вършат дела, много дела, осезаеми дела, а не теории, където вярата се принизява до идеология, красиви думи, караници, дискутиране, теоретични мисли, идеи, философия, но без опит, преживяване, жертва, без да бръкнеш в джоба да помогнеш, без посещение на някой, който има нужда да му говориш, молитва да коленичиш или  сълза да пророниш, нищо от това. Не ти, който ти правиш това и те поздравявам, завиждам ти и ти се удивявам, защото това наистина е любов. Другото е култура, християнска култура и дискусия, но и първите  не обвинявам, защото, ако го направя, няма да имам любов и тогава сякаш не разбирам разликата между характерите. Един човек обича практическите дела, друг теоретичните, и това е дело, какво да правим? Някои хора са теоретичен тип, дискутират, помагат на другите на интелектуално равнище да разберат някои неща. Това също е любов. Може да говориш от любов, може да си философ и твоята философия да струи любов, да имаш това за цел, да помогнеш на човека, на всеки човек, който те слуша, защото наистина има умове, някои хора, които имат отлични теоретични познания, а други обичат практическите дела и питат: знаеш ли някое социално заведение, където мога да отида да помогна, защото не ме бива да говоря? Или някои възрастни свещеници в храмове, които са свети хора, които нямат „дар слово”, не проповядват много, но проповядват с техния живот, знаят как да помогнат, да изслушат болката на другия, да сложат ръка в джоба и да дадат 50, 100, 200, 300 евро на някой, който има нужда, да отидат в един дом, където са готови да се разведат, и да проронят една сълза, разговаряйки със съпрузите и да кажат: бре, деца, аз не мога да ви кажа аргументи, но това не е хубаво!  И съпрузите се събират с една негова добра дума. Другият е монах на Света Гора и се моли. Това също е любов. Ако обича, тоест не роптае, не се кара, защото, ако се кара в манастира, си казваш: бре, детенцето ми, ти се отрече от всичко, за да бъдеш свободен и духовно извисен човек, за да превърнеш сърцето си в градина и да прегърнеш всички хора, а сега се караш? И тук ли влезе завистта, в манастира? И тук ли има хора, на които не говориш? Не, в твоя манастир не става това, но в някои става,  и е нужна молитва и казваш: добре, хората очакват от теб любовта на твоята молитва, броеницата на твоята жертва, където ще я вземеш в ръка и ще споменаваш всички хора. Така не  губиш душата си, а придобиваш любов.

Трябва да почувстваме единство, че аз и ти нямаме какво да делим, че аз и ти имаме много общи неща, които да дискутираме и да чувстваме, че сме едно, и когато сме едно, както са всички свети частици на св. Агнец на Тялото и Кръвта Христово, които поставяме в св. Потир, всичко са едно, живи, мъртви, всички категории хора, всички светци, всички ”се омесваме” и ставаме едно, едно тяло, заедно с  Господ. Ако не почувстваш това в сърцето си, ще ме гледаш и ще ме смяташ за враг, ще те гледам и ще ти завиждам. Твоят напредък ще бъде заплаха за мене, твоят успех ще бъде повод да ти завиждам. Но ако почувствам това, което Господ е казал в първосвещеническата молитва – всички да бъдат едно, много Те моля, небесни Отче, за това се моля, да бъдат едно всички, които ще  вземат Моето горящо сърце, ще направят „щафета”, този огън ще се предава от сърце на сърце и ще запалят огън в целия свят. Моля се именно това да ги отличава: любовта и единството. Ако разбера, че нямам какво да деля с теб, ако разбера, че имаш една душа, както и аз имам, която в своята дълбочина е прекрасна, и твоята също, и моята,  но моите страсти са много грозни, моята злоба, егоизъм, немощи, слабости, да, те са отблъскващи, но те не са моето „аз“. Те са около мене, но са проникнали в моя характер, душа, сърце. Съществува обаче едно ядро в теб, съществува печат  в теб, който е светъл,  по-светъл от всички слънца, от всички светлини на този свят и на небето. Ако разбера това, ще почувствам, че имам много общи неща с теб и с всички  хора. Това ще доведе до горене от любов, от толкова голяма любов, където единият не завижда на другия, не гледа на другия като заплаха, а се радва с радостта на другия. Колко е трудно това, и сред свещениците, аз съм свещеник, мога ли да обикна някой друг свещеник, който е по-добър, по-способен, по-харизматичен, с по-добър глас?! И аз да се радвам и неговата радост да бъде моя радост, да се радвам на неговия успех , и той да се радва на моя малък успех и да смята, че  това, което е той, го дължи на всички нас и това, което съм  аз, го дължа и на него и така единият да крепи другия. Да не съществува конкуренция, да не съществува съперничество, да не съществува това противопоставяне, която кара единият да гледа на другия с половин око.

По това всички ще разберат, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си – любовта като жертва, единство, напредване във всеки сфери и като радост за това, че другият напредва. Всичко може да стане любов, от всичко може да струи любов, но и от всичко може да струи злоба, хладност, неутралност, смут. Велико нещо е да проявяваш любов. Когато имаш любов, не се страхуваш. Защото врагът идва, гледаш го в очите и му казваш: Обичам те! Няма нещо, за което да се страхувам от тебе, защо да се страхувам, след като те обичам, какво ще ми направиш? Видяхте ли какво казва Христос: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Мат. 10:28). Например някой да сложи своите отпадъци под прозореца ти, както казват някои, или да вдигат врява в блока, или да ти вземат нещо, външни неща. Христос казва: Не се бой, нищо друго не могат да ти сторят. Само това. Ти обаче можеш да направиш нещо много по-ценно: да ги обикнеш. Обикни ги. Това не могат да го докоснат, защото любовта побеждава всички страхове, прави ни свободни хора и така не се страхуваш нито от живота, нито от смъртта.

Страхуваш се, когато имаш вини в себе си. Защо ги имаш? –  защото не си стигнал до любовта, а гледаш Бога като плашило, което се кара, наказва, държи бич, удря те и това те задавя във вини. Когато обаче си грешен, но смирен грешник, грешник, който обаче едновременно чувстваш Божията любов, тогава твоят грях те прави едновременно смирен, смирява те, приземява те и казваш: леле, Христе мой, толкова съм лош, но Ти ме обичаш, нали?  Имам дръзновение и Те гледам с насълзени очи, душата ми не е чиста, но зная, че ме обичаш!

превод: Константин Константинов