Автор: архим. Павел Пападопулос

За съжаление, много християни живеят в самозаблуда, че Бог е длъжен да им прави светски благодеяния, защото са спазили някои Негови заповеди. Затова,  каквато и аскеза да вършат, тя не се оказва за тяхно добро. Напротив, те дори спорят с Бога, защото не ги слуша и не им изпълва желанията. В най-обърканите духовни състояния съществуват и такива християни, които, понеже водят някакъв литургичен живот и навярно пазят някои заповеди, мислят, че имат право да използват името на Христос, името на незлобливия Богочовек като заплаха за другите – за тези, които са им направили някакво зло, за тези, които не са им симпатични.

Така тези мними християни казват „не се притеснявам, Бог ще им го върне!” или „Жив е Господ Бог!”. Тоест какво искат да кажат, че Бог ще отмъсти за тях? Искат да  кажат, че, виждайки неправдата спрямо нас – мнимите светците – Бог ще смаже нашите противници?

В крайна сметка, в какъв Бог вярваме? Кой е нашият Бог? Да не би бога, в който вярваме, да няма връзка с истинския Бог на отците на Църквата, да не би бога, в който вярваме, е просто нашият голям бодигард, който  – при първата наша заповед –  искаме от него да се подчини и да унищожи нашите врагове? Естествено хората не от сега създават собствени богове и идоли, на които служат. Така много пъти дори християни подменят Бога и Го приспособяват към своите мерки, съобразно своите страсти, слабости, потребности и претенции. Бог обаче не е пица, която поръчваме, когато си искаме. Бог е Сый (вж. Изх. 3:14), т.е. Този, Който съществува во веки без никога да се променя, без никого да се изменя. Затова нека приемем Бога както Си е и със сигурност няма да загубим. Ние много пъти мислим, че ако Бог беше така, както ние Го искаме, ако Той мислеше както нас, ако правеше това, което ние смятаме за необходимо, тогава щеше да бъде по-добър, по-съвършен. Това обаче е заблуда. Бог е съвършен, защото е Този, Който е, а не някой друг; Троичният Бог е съвършен, защото не е човешко творение.

Със сигурност Бог се грижи за нас, грижи се за целия свят, колко повече за Своите деца, но това не означава, че Той се грижи за нас така, както ние си въобразяваме. Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4). Бог това иска и това трябва да търсим. Бог ни обича, но не с любовта, която ние много често имаме предвид. Бог ни обича с кръстна любов, Той винаги ни обича и именно това величие на Неговата любов често не можем да  проумеем, защото ние, хората, съдим за всички неща във времето и пространството, съдим всички неща и ги поставяме в схеми, всичко пресмятаме с нашия ум.

Нашият Бог не е Бог на отплатата, т.е. Бог, Който чака да Му дадем нещо, за да ни даде. Не! Нашият Бог е Бога на Любовта, Любов, която ни дава без да очаква нищо от нас. Нима можем  да Му дадем нещо, което да е равностойно на това, което Той ни дава? Нищо. (Нека си припомним притчата за блудния син или наричана по друг начин:  притчата за милосърдния баща).

Един старец казва: дори  живота си да принеса три пъти в жертва на  Бога, и тялото ми да изгорите и вятърът да разсее прахта ми, пак безмерен ще бъде моят дълг към Подателя на даровете Господ. Бог е Творецът, а ние творенията, нека приемем това  най-накрая и да не мислим, че понеже вярваме в някакъв друг наш бог, ще променим  истинския Троичен Бог. Бог е Любов. Бог не иска смъртта на грешника, не търси отмъщение, не въздава светска справедливост!

Нека видим житията на светците, да видим историческата реалност, която е отпечатана там. Ако прочетем житията на светците, ще видим унижения, неправди, мъчения, болка ,мъки, смърт. Ще видим мъчениците да се молят за своите палачи, да прощават на своите клеветници, на хората, които ги онеправдали, а не да искат тяхното наказание.  Естествено това става, защото светците вярват в Христос, а не в някой „като Христос”, в който ние вярваме.

Нашият Бог е любов и само като любов може да Го преживеем,  дори не като справедливост, а като любов, защото, когато съществува любов в човека, в света, справедливостта не е нужна, няма нужда от нея, както не са нужни и закони и глоби и всички тези светски неща, които държавата е постановила, за да може да функционира. Ние обаче имаме  закони, имаме и съдилища, имаме и цялата правосъдна система – светското човешко правосъдие, към което всички прибягваме. И защо става това? Защото нямаме любов, защото поради нейното отсъствие съществуват неправдата, егоизмът, омразата и злобата. Старецът Паисий казва: „Колкото човек е по-духовен, толкова по-малко права има в този живот. Бог пази нашите права за другия живот. Но много пъти от безумие, и аз самият, искаме да получим оправдание тук. Да не претърпим щета тук. Ако ни кажат нещо, веднага да се оправдаем. И с тези неща мислим, че вярваме в Бога. Тоест това е една голяма подигравка. Човешката справедливост не означава нищо за духовния човек.“ Старецът завършва: „от друга страна, човешкото правосъдие бива благославяно от Бога като състояние по икономия, защото, макар и така, вироглавите хора се вразумяват”.

Всичко минава и отминава и накрая какво остава? Делата на нашето покаяние, нашата прошка и  любов, тези неща ще ни преобразят и ще ни направят възприемчиви за Божията благодат. Доброто име, което имаме тук на земята, ще бъде непотребно в живота след смъртта. Любовта е целта на християнина, т.е. Самият Христос, защото любовта и Христос са едно и също нещо. Обичайки, ти подражаваш на Христос, ставаш Христос по благодат. Св. Йоан Златоуст: „да даваш на другите изглежда тежко, но любовта го прави леко. Да вземаш от другите изглежда приятно, но любовта го прави неприятно. Да злословиш другите изглежда сладко, но любовта го прави горчиво”.

Аскезата има за цел придобиването на любовта, на любовта в Христос, т.е. едно състояние, при което човекът не смята за изморително да пости определени дни, а прави това с охота от любов като най-малкото нещо в замяна на Христовата любов, не смята за трудно да прощава, да замълчи при някоя тежка дума, която ще му кажат. Животът, който Христовата Църква ни дава, е отвъд всяка нравствена дисциплина или религиозни задължения. Той означава преодоляване на моралността в духовността, както  казва майка Гавриила.  Именно този живот сме призвани да живеем, христоподражателен живот, което означава преди всичко подражание на Христовата любов към човека. Нека жертваме „желанията на плътта” (Ефес. 2:3) заради любовта към нашия брат.

Искаш ли да видиш каква любов имаш в себе си? Изправи се пред думите на св. ап. Павел и виж искрено дали са приложими към теб. Той казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”(1 Кор. 13:4-7)

Най-големият подвиг е подвигът на кръстната любов, и нека с помощта на Божията благодат я придобием, за да станем вечни „пленници” в пълнотата на присъствието на Христовата любов.

превод: Константин Константинов