Автор: архим. Павел Пападопулос

„На младите не им пука… Младото поколение е тръгнало по нанадолнището… Младите нямат идеали… Младите не вярват в Бога… Младите са пълни със страсти”.

Слушаме всички тези неща и много други всеки ден от по-възрастните хора, които вече като помъдрели слагат различни табели върху младите, които срещат и познават. Нима младите ще погинат? Ще попита някой. Разбира се, че няма.

Обвиняваме младите, че не им пука за нищо. Това обаче е лъжа. На младите им пука, просто не им пука за низостта, за която на възрастните им пука. Ние, по-големите, можем да порицаваме младите за много неща, но ако ги понаблюдаваме, ще забележим, че правят това, на което ние сме ги научили, това, което ние сме им преподали. И ние им преподаваме капризи и едно „его”.

Младите не отхвърлят истинския Бог, Бога на светите отци на Църквата, а отхвърлят нашия обожествен морализъм, нашите „Не”, „Недей!” „Трябва”… И добре правят. Младите имат по-съзнателна вяра от възрастните, които са ограничили своя духовен живот  до църквата в неделя, до техния „девствен” живот (който е такъв поради възрастта и други различни обстоятелства, а не поради въздържание и съзнателна духовна аскеза), до ходенето на вечерни беседи, но и до осъждането на беззаконните, грешниците, безсрамниците, различни хора (главно млади), чувствайки „дълг” пред Бога да ги изобличат!

Ние, възрастните, обвиняваме младите, че нямат уважение. Ама, как да имат уважение, когато ние не уважаваме техните избори, когато не приемаме нито една тяхна дума, която  противоречи на нашия авторитет? Как младите да ни уважават, когато искаме да им наложим едно уважение, което всъщност е чувство за страх?

Децата се учат на знания в училище. (Така най-малкото твърдим). Навярно ще се научат да смятат, навярно ще научат история, синтаксис, химия и физика… ”Сухи знания”, които няма да ги направят по-добри. В училище обаче никога няма да ги научат да обичат, да прощават, да уважават, да живеят смирено, да имат въздържание. На това са призвани да ги научат техните родители, близки, семейство. Не с „Трябва!”, не със заплахи, а с техния личен пример. Не мислете, че младите са неразумни. Те ни наблюдават. Ние едно казваме, а друго вършим. Едно искаме от тях, а вършим обратното спрямо другите хора.

Младите днес са утрешните възрастни и днешните възрастни са вчерашните млади –  нека не забравяме това!  Ние казваме „времената се промениха” и тези думи са нашето постоянно оправдание за собствената ни безпомощност. Навярно времената се промениха, но въпросът не е дали „времената се промениха”, а това, че ако ние не се променим, тогава да не чакаме младите да се променят утре.

Нека не обвиняваме младите. Ако искаме да обвиним някои, това са вчерашните млади, т.е. нас самите, които като млади не направихме най-големия бунт в нашите сърца. Ние останахме с бунтовете на улицата, с разрушителните бунтове, а не с бунта на вътрешната промяна. Оставихме нашите мечти (букв. сънища – бел. прев.) в детската ни стая и направихме нашия живот да прилича на лош сън, от който искаш да се събудиш. Прочее нека се събудим…

превод: Константин Константинов

Реклама